Маку се събуди. Времето все още не беше сътворено...

Нямаше вечност, която да опише събуждането му. Имаше само Маку. И неговата
нужда. Маку беше създател. Знанието дали е единствен не беше достъпно за него,
макар да беше бог. Маку беше чистата есенция на разума и единственото възможно
перпетуум-мобиле, защото нямаше вечност и вечността беше Маку.

Макар познанието му да беше съвършено, Маку имаше съмнения. Съмнения за
функционалното си съвършенство. И, разбира се, налице беше нуждата. И тъй като
Маку беше всичо, той погледна в себе си. И тъй като още нямаше време, и дори
някога беше никога, а никога беше сега, той откри в себе си противоречие, което
го унищожаваше. Защото боговете са съвършени, а Маку беше бог, и в
съвършенството на боговете няма противоречия, а Маку беше бог.

И Маку се разпадна, и разпадането му беше вечно, понеже още нямаше време. И
раздели Маку себе си на две, и очерта противоречието си в рамки. И имаше Бяло и
Черно, и Мрак и Светлина, и Добро и Зло, и Дух и Материя, и всичко заедно беше
Маку, но Маку вече не беше всичко заедно. И за да намери покой, Маку създаде
времето, и това беше Началото, и Началото беше Маку.

Но всичко се стреми към себе си, и всичко накрая намира себе си. Всяка част
от Маку се стремеше към божественото- със скоростта на времето, понеже вече
имаше време. А времето е единствения процес, който засяга боговете, защото то е
в Началото и Края, и то е между тях. Защото то отмерва съвършенството на
боговете, а Маку беше бог. И тъй като вече имаше време, то течеше от началото
към края си. А когато времето е създадено, дори боговете са му подвластни, а
Маку беше бог.

И Маку се събуди. Времето все още не беше сътворено. Нямаше вечност, която
да опише събуждането му. Имаше само Маку. И неговата нужда.