Маку се събуди. Времето все още не беше сътворено...
Нямаше вечност, която да опише събуждането му. Имаше само Маку. И неговата
нужда. Маку беше създател. Знанието дали е единствен не беше достъпно за него,
макар да беше бог. Маку беше чистата есенция на разума и единственото възможно
перпетуум-мобиле, защото нямаше вечност и вечността беше Маку.
Макар познанието му да беше съвършено, Маку имаше съмнения. Съмнения за
функционалното си съвършенство. И, разбира се, налице беше нуждата. И тъй като
Маку беше всичо, той погледна в себе си. И тъй като още нямаше време, и дори
някога беше никога, а никога беше сега, той откри в себе си противоречие, което
го унищожаваше. Защото боговете са съвършени, а Маку беше бог, и в
съвършенството на боговете няма противоречия, а Маку беше бог.
И Маку се разпадна, и разпадането му беше вечно, понеже още нямаше време. И ...