Поредната самотна вечер, поредният скандал и за пореден път той се качва в колата си. Къде отива, при кой? Дали въобще знае? Пътят е едновременно познат и различен. Мръсна газ и отново бягство... бяга, но от какво. Ако го попитам знам, че няма да намери точен отговор, само знае, че има хиляди неща, от които трябва да избяга. Знам обаче къде отива. Наричам го „marcas de ayer" , познатата болест с парещо име „спомени от вчера". В неговия случай „вчера" е понятие за едно време далеч в миналото.
Гледам от страни случващото се и искам да отида при него, да го прегърна, да му предложа рамо, на което да поплаче. Но не, все още не. За момента аз все още съм само страничен наблюдател.
Колата спира на познатото място, познатия бар, познатото питие, познатата болка. Малко алкохол и в съзнанието му се отваря прашната кутия със спомените. Много са, различни, но три от тях се открояват- една година, едно писмо, едно име.
1981 година, най-милите думи „Мило мое зайче" и Ани. Ани, пак тя, винаги тя. От ...