Поредната самотна вечер, поредният скандал и за пореден път той се качва в колата си. Къде отива, при кой? Дали въобще знае? Пътят е едновременно познат и различен. Мръсна газ и отново бягство... бяга, но от какво. Ако го попитам знам, че няма да намери точен отговор, само знае, че има хиляди неща, от които трябва да избяга. Знам обаче къде отива. Наричам го „marcas de ayer" ,  познатата болест с парещо име „спомени от вчера". В неговия случай „вчера" е понятие за едно време далеч в миналото. 
         Гледам от страни случващото се и искам да отида при него, да го прегърна, да му предложа рамо, на което да поплаче. Но не, все още не. За момента аз все още съм само страничен наблюдател.
         Колата спира на познатото място, познатия бар, познатото питие, познатата болка. Малко алкохол и в съзнанието му се отваря прашната кутия със спомените. Много са, различни, но три от тях се открояват- една година, едно писмо, едно име.
         1981 година, най-милите думи „Мило мое зайче" и Ани. Ани, пак тя, винаги тя. От думите му знам, че е била красива, убедих се и от снимката, която видях. Тогава тя е само на 19, но си играе с чувствата на 22-годишния младеж. И вече 27 години името ú предизвиква в него буря от емоции. Спомен, който контролира целия му живот. Спомен, който оставя след себе си разбито сърце, нещастен брак с жена, която е всичко друго, но не и съпруга, деца, които едновременно го обичат и мразят - един провален живот под влиянието на едно име- Ани.
         А неговата Ани - свободна, весела, дръзка и горда, така ми я описа. Останала един хамелеон за него, неразумна, на моменти жестока. Момиче, което си играе с любовта му. В прегръдките му, сякаш създадена да е с него цял живот. В думите си- несигурна, жестока, нараняваща. Неговата Ани, която с насмешка приема всичките му любовни обяснения.
         Разстоянието, появило се между тях, сигурно е било голям проблем. Липсата на мобилни телефони и електронна поща до голяма степен е изиграла роля за тяхното бъдеще. Представям си колко болезнено е било да изпратиш писмо и да получиш отговор след повече от седмица, а насмешката да те задушава дори от писмото. Ани - несигурна в чувствата му, объркана от своите, влюбена, но не съвсем. А той - луд от любов, готов на всичко.
         Поредната чаша и още спомени - година страдание, желание за ново начало, за живот без болка. Но пак Ани и думите ú „Мило мое зайче". Тя вече знае, обича го, този път е сигурна. Но за него е късно. Негов ред е да бъде горд, дързък, наранен, жесток...
          Ани сега е само име, болезнен спомен и стимул да продължи.
         Прашните спомени за малко остават в миналото, където е мястото им. Идва ред на следващото двойно. Мен също ме боли, но все още нямам право да го доближа, има още спомени, които трябва да изстрада.
         1983 год. - 2 години след последната целувка, година след писмото, погребало любовта им. Момчето вече е мъж, прекрасен човек, вече семеен. Но един спомен обрича този брак от самото начало. Дори на сватбата си той търсеше нея- неговата Ани, чуждата Ани. Ани - обичана и мразена. На нея той каза „Да", нея любеше... Брак с един спомен, не с реална личност.
         Винаги съм му казвала, че желанието да забравиш за болката води до необмислени постъпки. Не бих могла да намеря по-добър пример от неговия брак. Брак, който трябва да бъде изход, а всъщност той е затвор до живот.
         Отново 1983 год., само 3 месеца след опита за бягство. Довършва последните редове, на последното писмо, пак до Ани. Мислех си, че това е поредното бягство, поредната проява на слабост от един наистина силен човек. Но не е слабост да съобщиш за своя брак на човека, когото обичаш и когото те обича също толкова дълбоко. Да ú каже, че все още я обича така силно, че тя е оставила най-забележимата следа в неговия живот. Да помоли за прошка за всичката причинена болка, да поиска една последна снимка... а след това никога повече да не го търси.
         Видях и писмото на Ани, с което тя също се сбогува. Тъжно е, когато с няколко реда се слага края на една незавършена приказка. Край, започващ с познатите думи „Мило мое зайче". А след това жестоки обвинения, много извинения, една снимка с думите: „Винаги ще те обичам, дори когато те мразя, че не си до мен." И последният ред: „Сбогом, но никога не ме забравяй." Сякаш тези думи са проклятие, което тежи над него и до днес.
         Останаха още малко спомени, но достатъчни, за да си поръча едно голямо с много лед. Снимката вече е пожълтяла, Ани вече няма лице, тя е просто едно име. И двамата се чудим дали това все още е любов. Не мисля, за мен е просто съвестта му, за него - проклятие. Двете май се припокриват - всяка жестокост се наказва. А какво по-жестоко от това да нараниш любимия и да погубиш любовта си.
         Той не знае къде е Ани сега, може би седи до него, а той не я познава. Може би сега не би могъл да я обича отново. Може дори да не е щастлив, ако е с нея. Но това никога няма да го разбере.
         Сега е моят ред да съм до него. Знаем какво следва - колата, моят дом, изтрезвяването. Срамът и болката, утехата в една приятелска прегръдка. Не, аз не съм новата любов, няма и да бъда, не съм и Ани, никога няма да попадна в графата "marcas de ayer". Аз съм просто неговото днес и утре.

П.П. Историята е създадена по истински случай.