Самото то не знаеше откъде го довя вятърът до този храст. Беше едно малко семенце. Пусна коренчета, стъбло, листенца.
- Хубав е животът - мислеше си растението и листенцата му потреперваха радостно. - Да имаше поне малко водица. Толкова е горещо днес.
В този миг капна капката.
- Откъде ли дойде тази капка? - учудено се заоглежда растението.
Точно над него, на храста беше кацнала птичка.
- Е, ей. Ти май, че плачеш, а? Защо си тъжно, птиче? Нали казват, че птиците са щастливи?
- Тъгувам за рожбата си. Тя замина далеч. Бях с наранено крило и не отлетях с ятото.
- Какво толкова? Другия път ще отлетиш с тях. - каза растението и кимна разбиращо.
Птичката се съживи. Даже изчурулика.
- А ти, знаеш ли колко красиво цвете си?
- Аз съм цвете ли, казваш?
- Да, да. И то много красиво цвете. Ти си красива маргаритка.
- О, наистина ли? - растението цялото затрептя. - Толкова съм жадно...
- Ще ти помогна. Няма да загинеш.
Птичката отлетя. Отиваше, връщаше се и в човката си му носеше вода.
Мина лятото. Листенцата на маргаритката започнаха да се ронят. Когато паднеше листенце, тя си казваше:
- Ще дойде ли? Няма ли да дойде?
Искаше птичката да долети.
Падаше листенце и пак се питаше:
- Обича ли ме? Не ме ли обича?
Видеше ли птичката да лети към нея, успокоена си казваше:
-Обича ме. Разбира се, че ме обича...
© Харита Колева All rights reserved.