След като се пенсионира, Тодор се опита да продължи живота си в семейното жилище в големия град. Двете му дъщери се бяха омъжили и той беше останал само със съпругата си Елена. Свикнал на динамично ежедневие през годините в армията, където всяка секунда му беше разчетена, Тодор се чувстваше неловко в свободните часове през дните си. Имаше време за всичко, а нямаше какво да прави. Нямаше задължения, нито отговорност. Безгрижие, което растеше заедно с годините. Имаше време, дори да се страхува от старостта. Така жадуваното през годините спокойствие се беше превърнало в досадно мърморене, насочено към единствения човек, който го обичаше, към неговата съпруга. Тодор се ядосваше още повече от факта, че беше жизнен и енергичен, а стоеше.
В една съботна сутрин, той се събуди. Отиде в кухнята, дори не поздрави жена си. А тя както всеки ден, беше сервирала закуската и кафето и го чакаше да посрещнат слънцето заедно. Тодор седна на стола до масата, погледна към съпругата си и каза:
- Ленке, днес ...