След като се пенсионира, Тодор се опита да продължи живота си в семейното жилище в големия град. Двете му дъщери се бяха омъжили и той беше останал само със съпругата си Елена. Свикнал на динамично ежедневие през годините в армията, където всяка секунда му беше разчетена, Тодор се чувстваше неловко в свободните часове през дните си. Имаше време за всичко, а нямаше какво да прави. Нямаше задължения, нито отговорност. Безгрижие, което растеше заедно с годините. Имаше време, дори да се страхува от старостта. Така жадуваното през годините спокойствие се беше превърнало в досадно мърморене, насочено към единствения човек, който го обичаше, към неговата съпруга. Тодор се ядосваше още повече от факта, че беше жизнен и енергичен, а стоеше.
В една съботна сутрин, той се събуди. Отиде в кухнята, дори не поздрави жена си. А тя както всеки ден, беше сервирала закуската и кафето и го чакаше да посрещнат слънцето заедно. Тодор седна на стола до масата, погледна към съпругата си и каза:
- Ленке, днес мисля да си отида до село. Искам да разнообразя малко. Моето на нищо не прилича. Всеки ден едно и също. Ще ида да видя съучениците си. Кои са останали живи, приятелите от детството си. Ако искаш ела с мен. Мисля да остана няколко дена там.
- Ще дойда с теб - каза Елена. - сигурно има много работа в двора, да помогнем на брат ти. 
Закусиха, нагласиха малко багаж с най-необходимите неща и слязоха до гаража. Тодор изкара колата и тръгнаха за родното му село, където не бяха ходили от много години. То беше на около сто и четиридесет километра от града и пътуването беше дълго за двамата пенсионери. Пътят минаваше през живописни поля и гледката беше неописуема. На края на нивите се издигаха малки хълмчета, които ритмично минаваха пред очите на пътуващите хора, сякаш отмерваха километрите на дългия път. След около два часа пътуване, Елена и Тодор пристигнаха. Мъжът спра колата пред родната му къща. Слязоха, взеха багажа си и Елена натисна звънеца. След няколко минути вратата се отвори от възрастен прегърбен мъж, който се подпираше с бастунче.
- А бе Тодоре! - каза той. - защо не се обадихте, щях да се подготвя. Сега нито съм готвил, нито е чисто.
- Нищо де! - отговори Елена. - нали затова идваме, хем да ти помогнем нещо, хем да те видим. 
Тодор остави багажа и седна на един камък до големия двор. Погледна към брат си и тъжно каза:
- Бате, бате. Какъв двор беше, помниш ли? Гледай сега, личи си, че няма ръчичка да го пипне, да му изчисти тревичката, да махне изсъхналите клони. 
Старият му брат се обърна към него и отговори:
-Тоше, не съм виновен братчето ми. Не мога, нямам сили вече. 
Елена влезе в къщата, взе метлата и започна да чисти. Тодор прегърна брат си и му каза:
- Бате, дошъл съм да си видя наборите, както едно време се наричахме "акрани" , помниш, нали? Ще ги видя и ще останем няколко дена. Ще ти помогна за мъжката работа в къщата, а Еленка ще ти и наготви, не се тревожи. Не можеш да вървиш, стой покрай нея, аз няма да се бавя. Няколко часа само, докато ги видя.
Тодор излезе от къщата и тръгна по черния селски път. В едно село има три места, където човек може да срещне хора. В бръснарницата, в кръчмата и в магазина. Беше събота и бръснарят не работеше. В магазина имаше няколко бабички, които бяха на една възраст с магазинерката и си приказваха женски неща. Тодор влезе в кръчмата. Чуваха се мъжки гласове, които преминаваха в смях. Когато го видяха, спряха да говорят. Минута, две тишина.
- А, Тоше! - каза кръчмарят Евгени. - добре дошъл, наборе!
Стихнаха си ръцете и собственикът на кръчмата рече:
- Откога не сме се виждали, а? Сядай при нас, ще почерпя. 
- Аз дойдох да си видя наборите - каза Тодор.
- Ами, какво да гледаш, не сме останали много. Ето тук които сме. Петър, Иван и Стефан починаха. А ето ги Слави, Данчо, Павел и Киро. Сядай де.
Тодор се ръкува с всички в кръчмата. Вдигнаха тост за добрата среща и започнаха да говорят за годините на младостта им. Смяха се на веселите спомени, тъгуваха за загубените приятели.На няколко пъти Тодор беше усетил как сълзите му напираха. Всичките му набори бяха пенсионери и разказваха за живота си.Неусетно бяха изминали два часа, когато Тодор каза със силен глас:
- А какво стана със Стоян? Не го споменахте, че е между умрелите, няма го и тук. На село ли си е?
В кръчмата стана тихо. Посетителите наведоха глави, а кръчмарят отговори:
- Стоян е пенсионер отдавна. Неговото е по болест. Откриха му преди много години болест на гърлото, оперираха го и го вдигнаха на крака. Но се затвори и не излиза. Стои си у тях и така. Опитахме се да говорим с него, не ще и не ще.
- Тодор доизпи питието си, взе си довиждане с всички и каза:
- Утре пак ще дойда. искам да отида да го видя. Все пак бяхме приятели.
Къщата на Стоян беше на най-високото място на селото. Пътят до нея беше стръмен и Тодор на няколко пъти спира да си почива. След близо час, той стигна до голямата порта и натисна звънеца. Вместо звън, чу стържещ звук, от който настръхна. На вратата се показа едър, висок мъж. Изненадан от неочаквания гост, той се беше смутил.
- Здрасти, Стояне! - каза Тодор. - помниш ли ме?
Стоян стисна ръката му, потупа се по панталоните и по навик закри с ръка дупката на гърлото си. Направи жест, с който каза на Тодор да го изчака. Отиде до къщата, след няколко минути се върна с машинка в ръка, която приличаше на микрофон. Доближи я до гърлото си и с монотонен глас, без интонация, сякаш говореше робот каза:
- ЗДРАВЕЙ, ТОДОРЕ! МНОГО СЕ РАДВАМ ДА ТЕ ВИДЯ. КАК СИ, КАК Я КАРАШ. ВЛЕЗ ДЕ, ЕЛА СЕДНИ ВИЖ КАКВА БЕСЕДКА СЪМ НАПРАВИЛ. СЯДАЙ, ДА ТЕ ПОЧЕРПЯ НЕЩО?
- Не, не! - отговори Тодор. - аз набързо, че жената е тук и ме чака при брат ми. Идвам само да те видя.
Стоян влезе отново в къщата. Върна се с поднос с две чаши и мезе. Сложи ги на масата в беседката и каза:
- ХУБАВ ДВОР, НАЛИ? 
- Да! -отговори Тодор. -всичко ти е подредено. И зайчета имаш и кокошчици. И виж как си си наредил дръвцата. А в двора си всичко имаш, а няма и стрък тревичка. Да си жив и здрав да се радваш на къщата.
Стоян се усмихна, наля от виното в двете чаши. Тодор не смееше да го погледне. Чувстваше се неловко.
- Наздраве! - каза той.
Приятелят му доближи машинката до гърлото си, хвана Тодор за ръкава и каза:
- КОГАТО ТИ ГОВОРЯ, ЩЕ МЕ ГЛЕДАШ В ОЧИТЕ. НЕ СЕ ЧУВСТВАЙ НЕУДОБНО. КАКВО ДА НАПРАВЯ, РАЗБОЛЯХ СЕ. ЗНАМ, ЧЕ Е НЕПРИЯТНА ГЛЕДКА, ТАЗИ ДУПКА В ГЪРЛОТО, НО ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО. ВИЖДАШ, ЧЕ СЪМ ЖИВ И РАБОТЯ В ДВОРА И СЕ ПОДДЪРЖАМ И СПРЕТНАТ И ЧИСТ. НАЗДРАВЕ!
Тодор го гледаше в очите. Съжалението беше изчезнало. Едва сега, той разбра, защо приятелите в кръчмата бяха замълчали, когато стана дума за Стоян. Защото въпреки болестта си, той работеше неуморно. Садеше дървета, завъждаше зайци. Сееше зеленчуци и цветя. Ставаше рано сутрин и се трудеше така, сякаш щеше да живее с орлите.
Тодор погледна отново към двора. Очите му се пълнеха с красота от подредените като войници дървета. Погледна и към зайците, които въпреки, че знаеха съдбата си, обичаха своя стопанин. Погледна към Стоян и каза:
- Бях в кръчмата. Там видях нашите набори. Увесили носове, оплакват се от политиката, от ниските пенсии. Мърморят. Е, да, спомнихме си това онова от младите години, посмяхме се, поплакахме. Но теб те нямаше и затова дойдох да те видя.
Стоян се закашля. Доближи машинката отново до гърлото си и отговори със същия монотонен, без интонация, електронен глас:
- ТОДОРЕ! КОГАТО СЕ РАЗБОЛЯХ, ЛЕЖАХ В БОЛНИЦАТА. ОПЕРИРАХА МЕ. ПРИБРАХ СЕ ТУК. НЯМА ТАКЪВ СЛУЧАЙ В СЕЛО, ЧОВЕК С ДУПКА НА ГЪРЛОТО. ПОЧНАХА ДА МЕ ОТБЯГВАТ. АЗ РАЗБРАХ, ЧЕ ИМ БЕШЕ НЕУДОБНО ДА МЕ ГЛЕДАТ. КАТО ИСКАХА ДА МИ ОБЯСНЯВАТ НЕЩО, ЧАК МАХАТ С РЪЦЕ, СЯКАШ СЪМ НЕНОРМАЛЕН. А АЗ ЧУВАМ И ВИЖДАМ. ПОЧНАХ ДА СЕ КРИЯТ ОТ МЕН. НЕ МИ ГОВОРЕХА. КАТО МИНАВАХ ПО УЛИЦИТЕ, ВСИЧКИ МЛЪКВАХА И ЗАПОЧВАХА ДА ШЕПТЯТ, СЛЕД КАТО ВЕЧЕ ГИ ОТМИНАВАХ. И ТОГАВА СИ КАЗАХ, ЦЯЛАТА СИ ЛЮБОВ КЪМ ХОРАТА ЩЕ ПРЕВЪРНА В ОБИЧ КЪМ КЪЩАТА СИ. ЗАПОЧНАХ ДА САДЯ ДРЪВЧЕТА, ЗАВЪДИХ ЗАЙЧЕТА, КОКОШКИ. ПОСТОЯННО СТРОЯ. ВИЖ БЕСЕДКИ, КОЛИБКИ, НАВЕСИ. ОКАЗА СЕ, ЧЕ БОЛЕСТТА МИ НЕ Е ФАТАЛНА И МОГА ДА ЖИВЕЯ ОЩЕ МНОГО. НЯКОИ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ НИ РАЗБРАХА ЗА ТОВА И ПОЧНАХА ДА ИДВАТ, НО АЗ ВЕЧЕ СЕ БЯХ ОТДАЛЕЧИЛ ОТ ТЯХ. ЗАЩОТО БИХ РАЗБРАЛ, ЧЕ НЯКОЙ МИ Е ПРИЯТЕЛ, КОГАТО Е ДО МЕН В ТРУДНИТЕ МИГОВЕ. ПРЕОДОЛЯХ ВСИЧКО ТОВА И СЕГА ЖИВЕЯ ЩАСТЛИВО. ИМАМ ДОВЕРИЕ САМО НА КЪЩАТА МИ И НА ТЕЗИ ЖИВОТИНКИ. И РАЗБИРА СЕ НА ТАЗИ ДЖАДЖА, С КОЯТО ГОВОРЯ. ЗА МЕН ТЯ Е МАШИНКА НА ВРЕМЕТО. СВЪРЗВА ГОДИНИТЕ В КОИТО ОБЩУВАХ С ХОРАТА И МЕ УВАЖАВАХА, СЪС СЕГАШНИТЕ МИ ЩАСТЛИВИ МИГОВЕ, КОГАТО ЗА ДА ГОВОРЯ, ТРЯБВА НЯКОЙ ДА МЕ ДОКОСНЕ. ТИ ДОЙДЕ, ДОКОСНА МЕ , ИЗВАДИХ МАШИНКАТА НА ВРЕМЕТО И ТИ ГОВОРЯ НАЙ-СЪКРОВЕНИТЕ ЗА СЪРЦЕТО МИ ДУМИ.
Тодор се усмихна. Погледна часовника си, стана от масата и каза:
- Ще тръгвам, беше ми много приятно, че се видяхме. Тук съм още няколко ден, пак ще дойда, ако искаш де.
Стоян го погледна и отговори:
- ДОБРЕ! ЩЕ СЕ РАДВАМ. АЗ СЪМ СИ У ДОМА ПОСТОЯННО. ЕЛА И МАШИНКАТА НА ВРЕМЕТО ЩЕ НИ ВЪРНЕ В ГОДИНИТЕ, КОГАТО ГОВОРЕХМЕ ИСКРЕНО И ВСЯКА ДУМА СЕ ПОМНЕШЕ ДЪЛГО.
Двамата приятели се разделиха. Всеки от тях беше откраднал по един красив миг от лятната вечер.
А машинката на времето, очакваше с нетърпение, желания гост. За да разкаже, колко добър би могъл да бъде този свят, стига да можеха хората да говорят. 
Да говорят не само с думи, но и със сърца.

Явор Перфанов
21.07.2018
Г.Оряховица

:)