Още докато отворих вратата на класната стая на първи г клас, веднага разбрах, че днес Мария е разстроена. През последните две седмици, когато отивах да я взема за поредната психологическа консултация, тя ме посрещаше усмихната, изскачаше от чина, изтичваше към мен и увиваше ръце около тялото ми. Този път ме погледна с тъмните си очи за кратко, личеше че е плакала, надигна се бавно от чина /седеше на първия чин на средната редица/, тръгна към мен, но пъргавата Мима сега едва влачеше крака. Прегърнах я и я погалих по тъмната коса. Днес тя беше на вълнички. Хванах я за ръка и тръгнахме към вратата. Настигна ни класната й Веселинова – изключително мила и коректна дама.
- Мария, плакала ли си? Какво ти е? – наведе се и тихо я запита учителката.
- Да, госпожо, за тате - отвърна Мими. Спогледахме се с Веселинова и аз леко й кимнах с глава - „Остави!“
Когато тръгнахме към кабинета ми /на третия етаж на училището/, като минавахме през фоайето на първия, Мария не обърна очи към масите, където бя ...