Още докато отворих вратата на класната стая на първи г клас, веднага разбрах, че днес Мария е разстроена. През последните две седмици, когато отивах да я взема за поредната  психологическа консултация, тя ме посрещаше усмихната, изскачаше от чина, изтичваше към мен и увиваше ръце около тялото ми. Този път ме погледна с тъмните си очи за кратко, личеше че е плакала,  надигна се бавно от чина /седеше на първия чин на средната редица/, тръгна към мен, но пъргавата Мима сега едва влачеше крака. Прегърнах я и я погалих по тъмната коса.  Днес тя беше на вълнички. Хванах я за ръка и тръгнахме към вратата. Настигна ни класната й Веселинова – изключително мила и коректна дама.

       -  Мария, плакала ли си? Какво ти е? – наведе се и тихо я запита учителката.

       -  Да, госпожо, за тате - отвърна Мими. Спогледахме се с Веселинова и аз леко й кимнах с глава - „Остави!“

       Когато тръгнахме към кабинета ми /на третия етаж на училището/, като минавахме през фоайето на първия, Мария не обърна очи към масите, където бяха изложени изработени от учениците коледни  картички и украшения  на организирания от  Ученическия комитет Благотворителен базар. Изкачихме стълбите мълчаливо. Когато влязохме в кабинета ми, този път не знаех как да започна поредната консултация.

       Друг път Мария винаги ми чуруликаше по стълбите, че и този път ще ми докаже колко голяма математичка е. След непринудените ни разговори винаги отделях време и за забавна математика. Тя решаваше успешно и задачите за втори клас. Когато я попитах на консултацията от предната седмица  защо обича математика, тя ми каза:

      - Може би, защото и мама работи с числа. Тя е банкер. Но и тати  беше добър математик,  така казва мама, защото сам е проектирал къщата, която построи за нас. Моят татко беше много трудолюбив и добър.  И хубав. И много мил с нас. За последно го видях на рождения ден на мама. Гжо Милева, вярно ли е, че тати сега е звездичка? През моя прозорец вечер преди да заспя виждам много звезди, как да позная коя е той?

       -  Най-ярката, Мария, тази, която осветява стаята ти!

        -  И ти ли ще станеш някога звезда? – въпросително ме гледаше и очакваше моя отговор седемгодишното момиченце.

      - Да, Миме, всички хора някой ден стават звездички.  А вие имате ли звездичка на вашата коледна елха, украсихте ли я вече? -  опитвах се  да разсея нейните мисли за наскоро починалия й от рак баща – на 36 години. После поговорихме за предстоящите коледни празници, решавахме забавни задачи и ребуси и след като изтече времето за  консултация, Мария вече излъчваше радост и задоволство. Така беше на предната консултация. Но сега?! Не знаех как да започна, за да открехна най-безболезнено вратичката към  незаслужената мъка в детската душица.

         - Мария, за първи път те виждам с косичка на вълнички. Мама с маша ли ти я нави?

       - Не, г-жо  Милева, след като се изкъпах, мама ми я изсуши и после ми я сплете на плитки, затова е на вълнички. Знаеш ли, Надето, нали знаеш моята сестричка, тя е на 2 години, само да види, че мама прави нещо за мен, веднага започва да иска същото. Мама сплете и нейните коси само че тя е руса, като на тате са косите й.  

     Усещах, че момиченцето започва да се отпуска. Беше седнала на отсрещния фотьойл и още стискаше  силно моливника в ръцете си. Кръговете под очите й синееха. Отбягваше погледа ми. Знаех, че не трябваше да скъсявам дистанцията, но нещо вътре в мен се късаше:

         -  Мария, ела! – детето ме доближи, сложих я на коленете си  и тихо я запитах:

         -  Кажи ми сега защо плака днес?

       -  Стана ми много тъжно, госпожо. Ти нали ми каза, че когато ми е много мъчно, мога да си поплача за тате, без да се срамувам от съучениците си? Криси през междучасието ми показа на GSM-а си снимка на кукла – робот, която нейният баща щял да й донесе за Коледа. Той си  идвал след два дена от Германия. А моят татко няма да е с нас на Коледа …  – една след  друга  се занизаха сълзите по бузите й.  - Той не може ли да се върне! Защо не може да се върне оттам моят татко? Аз не искам подарък, не искам подарък само да си дойде тате за Коледа!

           Мили небеса! Понякога ви крепи само една детска сълза. Не усетих как потекоха и моите.

       -  Мария, знаеш ли, и аз съм много тъжна, защото и на тази Коледа, както и на много други предни Коледи, пък и на други празници, и аз съм искала да бъда с моя татко и с моята майка, но и те отдавна са на небето. Но знам, че продължават да ме обичат, знам, че всеки миг са с мен и продължават да ме подкрепят.

       -  Това ли е смърт, г-жо Милева, хората да стават невидими? Но все пак тях ги има, нали?

      -  Да, Мария, душите на хората са безсмъртни, вечни, те са светлинки, невидими през деня, а през нощта са звездички.

      -  Мама казва, че тате винаги е с нас само дето е невидим. Вярно ли е, че смъртта е само мостче, през което умрелият отива в небето? Мама казва, че после пак се връща починалият тук, но се преражда като друг човек. Тате ще се прероди ли? Ще видя ли тате отново? Ще ме хване ли тате за ръката, ще ме прегърне ли, ще ме целуне ли тате? Тогава пак  ще украсяваме заедно елхата и ще се веселим заедно, нали? Тате нали вижда, че аз се справям отлично в училище?

       -  Разбира се, Мария! Сега на Коледа пак ще е с вас. С теб ще са и мама, и Надето, и дядо, и баба, и  леля,  и свако, и братовчед ти Ники. Ти нали много го обичаш?

         -  Да, разбира се, че го обичам, ама той май понякога не слушал, вярно ли е г-жо Милева?

        -  Е, само понякога, той е вече голям, седмокласник,  и понякога си придава важности пред момичетата, но е много, много добро момче. И ученолюбиво. Нали е твой братовчед? Възможно ли е да не добър, колкото тебе.

        -  Задачи приготви ли ми? Ей сега ще ги „излапам“ всичките - оживи се Мария.

        -  Разбира се, Миме,  от трудните. Само още ни си ми казала дали банкер ще ставаш, като пораснеш, или проектантка.

        -  Не, госпожо, много обичам математиката, но няма да стана нито банкер, нито проектантка, аз ще стана лекар и  ще лекувам болните татковци, за да са при дечицата си на Коледа. И не само тогава, а винаги.

Времето за консултацията беше изтекло. Трябваше да върна Мария в класната стая при другите деца.

Гюлсер Мазлум