Dec 2, 2011, 12:38 PM

Мечтайте - мечтата е лек! 

  Prose » Narratives
862 0 2
7 мин reading

Мечтайте – мечтата е лек!

Дъждът се сипеше из улиците на града. Светкавици прорязваха тежкия, непрогледен мрак, в който само тук-там се виждаха точици слаба светлина, непреклонна, но недостатъчно силна да победи надмощието на мрака. Гръмотевици разтрисаха въздуха и едно малко сърце, което туптеше учестно в млади, женски гърди. Острият вятър хапеше безмилостно бледата кожа там, където нямаше парче плат да я защити.

Момичето ходеше безжизнено по мокрия асфалт, а дъждът просто мокреше косата, лицето и дрехите ù. Но това не ù правеше впечатление. В момента за нея нищо нямаше значение, освен това, че животът, който си мислеше, че има, бе разбит на парчета.

Бяла мълния озари нощта, а веднага след нея премина страшният рев на бурята. Гръмотевицата бе толкова силна, че момичето се залюля под удара ù и падна колене. Студените и чисти капки вода се сливаха с горещите ù, солени сълзи. Тя усещаше в гърдите си една огромна яма, пълна с... нищо.

Просто седеше там. Може би минути, може би часове. Не знаеше и тя колко... Минутите започнаха да ù се струват часове, а часовете – минути. Мракът не я плашеше, както преди. Светлината вече не я радваше, заслепяваше я. Студът не я караше да потръпва, а да се отпуска.

Тя започна да се унася малко по малко. Спеше ù се. Чудеше се дали ако заспи, после щеше се събуди? Къде щеше да се събуди? С кого?

"Аз съм сама. Завинаги."

Мисълта нахлу в главата ù, премина с въздишка в гърдите ù и се изгуби в бездънната пропаст, която някога бе наричала сърце. Тя затвори очи и се отпусна в прегръдката на бурята, като усещаше как всичко около нея затихва, избледнява.

"Това ли е краят?" бе последната мисъл, която прошепна тихо тънкото ù гласче в дебрите на съзнанието ù. След това настъпи мрак и тишина.

* * *

– Добро утро! - каза весел мъжки глас.

– Какво? - изстена момичето без да отваря очи.

– Казах: "добро утро". Как спа?

"Странен въпрос за едно мъртво момиче." помисли си тя.

– Къде съм? - гласът ù започваше да се възвръща.

– У дома. - каза сладко и спокойно мъжът.

Тя се сепна при тези думи и рязко отвори очи, за което веднага след това съжали - заслепи я слънчева светлина. Виждаше размазано, но след няколко секунди зрението ù се върна. Първото нещо, което видя ясно, бе бял таван. След това очите ù зашариха яростно из помещението - бял таван, голям прозорец, през който преминаваше ярка, топла слънчева светлина, секция, пълна с книги, гардероб, бели чаршафи, две картини на красиви пейзажи, старо, сбръчкано лице, бяла коса и мек поглед.

Тя подскочи в леглото, щом видя тези тъмни, пронизващи очи, по-топли дори и от лятното слънце. Следващият половин час бе прекаран в истерия от страна на девойката и мили, успокояващи думи от страна на стареца. След като шокът премина, момичето хапна обилно и продължи да си почива, като нито веднъж не напусна мекото, топло легло.

Мъжът изглеждаше безобиден - старец на около 60-65 годишна възраст с оредели и побелели коса и мустаци. Имаше тъмни очи и мило изражение. Гласът му се лееше сладко и гладко из ухаещия на рози въздух в уютната стаичка. Цял ден прекараха в разговори: от най-обикновени неща, като какво е времето навън, до едни от най-заплетените загадки на човешкото битие, че и отвъд него. Времето неусетно се изнизваше. Ярката светлината, която се процеждаше през големия прозорец и осветяваше малките прашинки, които се рееха плавно и спокойно из въздуха като пеперуди, стана по-мека. Неусетно момичето се отпусна, започна да си мисли колко е хубава тази стая и колко е приятно да разговаря с този човек. Чувстваше се... добре.

"Чакай малко, аз се ЧУВСТВАМ добре?" тази мисъл я връхлетя като лятна буря. Тя си спомни какво бе преживяла последните два дни. Девойката се размърда неспокойно в бялото легло, загледана в пространството някъде над краката си.

– Не се страхувай. - каза меко мъжът. - Не се чувствай виновна. Не си направила нищо лошо. - той направи пауза, като очите му не пропускаха нито едно потрепване върху лицето ù. - Ти си добро момиче.

Тя го погледна с насълзени очи.

– Не се страхувай. - повтори той. - Няма от какво да се страхуваш. Продължи напред, животът те чака. Започни отново да обичаш, да мечтаеш. Да следваш сърцето си. Той това би искал.

Тя не издържа. Сгромоляса се.

– Не мога, не мога! - продума едва през сълзите, които бързо се стичаха по бузите ù и капеха върху чистите, бели чаршафи. - Не мога... Чакай малко, откъде знаеш за всичко това?

– Говореше насън. Не беше трудно да навържа историята. - в очите му се четеше толкова топлина и любов, толкова сърдечност. - А сега си представи следното...

Тя го слушаше улисана, жадна за топлината в очите на този човек, за сърцето, което се криеше под приветливата външност. Хлипанията ù  постепенно намаляха, а после изчезнаха. Той говореше, а тя слушаше и си представяше. Чувстваше се като малко дете, което слуша приказка.

Момичето остана в тази стая два дни, като всеки ден по цял ден слушаше историите на стареца. На третия ден тя разбра, че се намира в малък апартамент, също толкова уютен и топъл, колкото малката стаичка.

Тя остана в дома на мъжа три месеца. После се върна в своя празен апартамент. Върна се на работа и продължи обучението си в университета. Но въпреки натовареното си ежедневие, тя се виждаше с него почти всеки ден. И макар всяка вечер да си лягаше сама, тя заспиваше с неговите приказки и тихия равномерен ритъм на сърцето си и мечтаеше. Мечтаеше за приказното бъдещето, в което бе щастлива.

© Велислава Събева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??