Пешо обичаше да ходи в кръчмето на Тараляса. Хем му беше наблизо, хем евтинко, хем можеше да пие на воля. Щото, както казваше похвално, в други кръчмета от три ракии човек се напиваше, а при Тараляса и десет да изпиеш – все тая. Добавената водица глава не върти. Пък и не е номерът да се насвяткаш от раз, а да пиеш бавно, с кеф и мезе от приказки с компанията…
Само че тоя път аха да се задави с ракийцата. Защото на вратата се появи Ванката… Ванката!
- Тттти… - едва отрони Пешо и даже взе да си спомня откъде накъде трябва да се прекръсти – Аммма ти…
Цялата кръчма застина. Цялата – и Тараляса, и Киро Нощния, и самия Пешо. Останалите от махалата или още си доспиваха – ранен обяд беше, или бяха на работа. Ако са хептен закъсали, та са се хванали за оскъдния надник.
- Аз – рече Ванката – Аз сам…
- Ама нали си умрял? – попита страхливо Тараляса.
- Аз даже некролога ти видях – добави Киро – И мислех да отида на погребението, ама баш следобяда ми се доспа…
Ванката седна на масата до Пешо, взе чашката и изля остатъка в гърлото си. Тараляса веднага донесе друга чашка. Още един клиент – па ако ще таласъм да е, файда носи, нали…
- Умря, бе – рече Пешо и протегна чашката към Тараляса.
- Умрях – съгласи се Ванката – Умрях, жената даже две сълзи пусна, все едно й е умряла котката…
Смайването си е смайване, но Тараляса си беше кръчмар по дело и душа. Та веднага наля на всички. И позна.
- Аз черпя – рече Ванката – Задето се върнах…
Чашките извършиха своя кратък полет към черните дупки на гърлата, после тракнаха по масата. И Тараляса пак вдигна шишето.
- Ами… - рече задавено Киро – Като си умрял, що щеш тука?
После се сети, че едно време в пионрската организация ги учеха на учтивост и добави:
- Не, че не се радваме, ама..
- В „Космос“ четох за един умрял и възкръснал – взе да обяснява Пешо, който преди година намери край контейнера една подвързана годишнина от някогашното списание и сега редовно го четеше. Даже понякога преодоляваше по две страници наведнъж…
- Е, аз не съм баш възкръснал – поклати глава Ванката – Просто… Как да ви кажа? Умрях, чувах разни звуци – например, жената орева орталъка, че сега ще трябва за погребение да плаща… А после се озовах на оня свят…
Тримата пак гаврътнаха. На сухо подобни истории засядаха.
- И?
- И се оказах пред райската порта. Викам си – уреди се, Ванка, сега цял живот Рай ще да е… Пък зад портата гледах едни хубави места, едно красиво време… И – скука…
- Как така – скука? – зейна Киро.
- Ми, ти какви мислиш отиват в Рая? Все примерни хорица. Спазващи законите и правилата. Безгрешни такива, – сивички… Ни да се напиеш, ни да се сбиеш…
- Ама ти за Ада ли припираш? – зяпна Тараляса…
- Не, бе… Я сипи още по едно, че не мога да преглътна… В Ада е една готина компания… Шантави мъже, свободни жени, щуротии… Да се кефиш и развличаш…
- Ами казана? – попита внимателно Пешо.
- Кво казана? Аз, братче, толкова години живях тука… Махалата, казармата, Чернобил, демокрацията… Та с някакъв си казан ще ме плашиш… Пък и…
- И? – пак попита Пешо.
- Поне там е честно! Те ти казана, те ти дяволите – ръгат с вилите и хич не те лъжат, че е за твое добро и един ден ще живееш богато и свободно…
Четиримата надигнаха чашките…
- А що се върна? – попита Киро.
- Ами таман свети Петър гледаше Големия компютър и нещо се почесваше по голото теме, дойде един дявол. И той ме искал. Щото съм имал грехове, та… Бе, че имам – имам. Макар че все си плащах с лихвите… Я, и за Пена се ожених… С две думи – почнаха да спорят…
- За теб?
- За мен. И там капитализъм – всекиму трябват инвентар и бачкатори. Даже нямат прокурорско - съдийски клубове по парични интереси, та да се уредиш някак си. Ама съм имал толкова добрини, колкото грехове. Баш на баш… Ни за Рая, ни за Ада…
Тримата го погледнаха. По равно, ама сега е тук?
- Направо казано – върнаха ме на Земята. И сега ме следят. Да видят какви ще ги върша. Кое ще надделее, че и там имат разни контроли и не може да се лъже…
- А стига, бе… - уплашено викна Тараляса…
- Не може! И ето – под наблюдение съм, мораториум ми сложиха…
Тримата го гледаха смаяни. Ега ти ситуацията…
- Сега какво? - попита Пешо – Почваш добри дела да вършиш?
Ванката сложи бавно на масата празната чаша, покри я с длан – отказа, демек, още, сетне поклати глава…
- Тц! Отивам у дома, лягам и барем петдесет години не мърдам. За нищо! Ни добро, ни лошо… А после – ще видя…
© Георги Коновски All rights reserved.
Бива те, Генек, да разсмиваш, бива те!