Темпераментно юлско слънце пече, та се пръска, а ние с леля Мита по монокини сме разстлали подканящи прелести под плажния чадър. Пред нас се синее морето, опровергаващо черното си име , пуска пенести ръце похотливо да ни опипа,но ние сме недостъпни, защото сме на няколко метра от брега му. Всяка сутрин в осем часа заемаме това стратегическо място и така ще е още десетина дни. Решили сме с Мита да добием шоколадов тен, че когато отидем по къпиново време на гости на третата ù братовчедка Плумка-Маруля в Странжанското село Глиганска зурла, да има с какво да се поперчим. Двете с моята дружка вече излъчваме откровено и недвусмислено феромоните на скуката, тъй като изпихме до сетна капка неустоимото Митино кафе от термоса, изядохме по няколко праскови и изчоплихме по едно пакетче печен слънчоглед.
Тъкмо бях скрила очи зад слънчевите си очила и склопвах босилкови клепки, когато край нас премина семейство говорещо западноевропейски език. Таткото беше розов дългуч със сламена косица и изгорял н ...