На другия ден бяхме в Райсъвета. Обясниха ни какви документи трябва да представим както и да доведем двама свидетели и ни насрочиха дата и час след пет дни. Вписвахме се във времето, което ни беше отпуснато. Александър каза, че ще доведе свидетелите. Разделихме се и аз побързах за вкъщи да приготвя нещо за татко, защото после бях на работа.
Размислих се. Живеехме на няколко преки от църквата. От деца различавахме празничния звън на камбаните и бавното, протяжно биене при смърт. Само веднъж като дете бях на погребение - братчето на моя съученичка бе убито от гръм. Но чуехме ли, че има сватба, хуквахме. Ако сватбарите бяха много, чакахме отвън, но ако бяха малко и ние се вмъквахме. Всичко ни беше интересно: тържествените дрехи на свещеника, упойващият, дим на тамяна, празничният вид на сватбарите и в центъра - булката с бялата рокля. И светлините, светлините от свещите и отражението им във всичко стъклено и метално вътре.
После музика, хора и танци в махалата. Наоколо надошли хора, канени и неканени - гледат, коментират... Като пораснах обаче изживях своето разочарование. След бляскавата сватба едни бяха щастливи, но други - не. Мислех си, че е хубаво да имаш семейство, дом, да не си сам, да бъдеш щастлив, да правиш някого щастлив. Не бях против сватбите, а против демонстративната показност и зрелищност. Бракът е между двама души, те решават съдбата си и те ще градят живота си занапред. Замислих се и за Александър - доскоро нямаше и да се познаваме, а сега какво се случи: обстоятелствата или аз самата тласнах нещата натам, той защо прие... Добра ли беше стъпката, която предстоеше?! Всъщност и той беше сам, и аз скоро щях да остана сама, и той беше беден, и аз също - е, все още имах работата си и може би щях да достигна до малка пенсия, а той дори не можеше да работи. Притекох му се на помощ, когато имаше нужда, а сега той като че ли ще ми върне жеста. Беше добър човек, не се съмнявах. Но имаше нещо, което натежаваше към доброто у него - въпреки всичко лошо, което му се беше случило, той не се беше озлобил. Продължаваше живота си, преодолявайки ударите на съдбата, без да се сърди или обвинява когото и да било. Бях убедена, че ще мога да разчитам на него, че ще се справим.
В насрочения ден и час се срещнахме отново пред Райсъвета. Александър ме представи на двамата, които го придружавах.
- Мила, това е Начко, мой приятел от много ранното ми детство. А това е неговият колега Стоян.
За пръв път употреби това кратко обръщение към мен. Хареса ми. Изчакахме да мине ритуалът на двойката преди нас. Залата, ако можеше да се нарече зала голямата стая, в която влязохме, беше сравнително приветлива - не го очаквах, защото сградата беше стара, похабена и в последните години оттам минаваха твърде много хора. Застанахме пред голяма маса. Зад нея бяха двамата служители на съвета, папка с документи, тишлайфер, ваза с цветя и две чаши. Най вдясно - грамофон.
Служителят изричаше почти думите на свещеника в църквата с приповдигнат тържествен глас. Подписахме се, чукнахме се с чашите с вино, целунахме се - за първи път, и вече бяхме съпруг и съпруга - така каза служителят. Грамофонът проскърца някаква тържествена мелодия. Александър пое документа, връчи ми го и аз го прибрах в чантата си. Той беше важният в случая.
Навън мъжете казаха, че ще се почерпят някъде, а аз тръгнах за вкъщи. Преди това Александър ме покани на обяд във вторник у тях.
Това беше. Не, не съжалявах. Времето беше такова. Вече рядко се правеха пищни показни сватби.
© Лидия All rights reserved.