Глава шеста

                                                                            Баш рибар

    - Какъв прекрасен ден! Само за риболов! - тази мисъл плуваше в главата на Минчо, докато се разсънваше с няколко глътки винце - Днес е събота, не съм на работа... Е как да не разпусна сред природата?!? Яно-о, приготви ми въдиците, че ще ходя за риба! - провикна се и стана, запътвайки се към вратата.

Спря до нея и след две секунден размисъл се върна обратно, взе шишето и му се усмихна:

- Чакай батко да те цунка още веднъж, че ча-а-к довечера ще те видя...

След дълги приготовления, които кака Яна лаконично изкоментира: ”Tи за риба ли ще ходиш, или на пикник...”, той бе готов! Изкара верния велосипед”Балкан”, останал още от дядо му, закрепи стабилно върху багажника му една щайга, от тези, с които разнасят хляба, а в нея намести две обемисти раници. Пристегна ги здраво с въженце и забута колелото към пътя.

-У-у, много си тежко, бе! А уж съм взел само неща от първа необходимост... - пъшкаше рибарят, докато го изкарваше от двора.

След това го яхна и подкара по шосето. В края на селото отби по черен път, чиито неравности караха колелото да дрънчи, като пред разпад, а Минчо подскачаше като пружина на седалката. След двадесет минутно друсане, от което едва не му изпопадаха пломбите от зъбите, пристигна на любимото си място. Това бе едно малко заливче, след завой на река Дунав, където почти не се усещаше силното течение на водата. По целия бряг растяха огромни тополи и надвесени над водата върби. Пусна колелото на тревата и се зае с раниците. Пренесе ги почти до водата, извади една голяма бутилка, отпи сладко - “за късмет” - и я сложи на сянка, в самото начало на брега. Бръкна пак, измъкна плажна кърпа, просна я върху пясъка, а върху нея едно след друго се заредиха: трилитров буркан с туршия; два буркана със сланинка с праз лук; две парчета пушена сланина; пластмасова кутия с буца сирене в нея; две вакуумирани опаковки с по десет кюфтета и десет кебапчета; един килограм замразени дробчета; три глави лук; пюрено бурканче с мас - за пържене; един тиган; вилица; нож; опаковка с пластмасови чинийки за еднократна употреба; плик с шест  пресни наденички и газов туристически котлон със скара, който сложи на пясъка, запали и намести три наденички на скарата върху него. Остана само пет литровата туба с вино, на която бе пригодил специално гърло, с което лесно пълнеше любимото шише. Минчо огледа всичко и...

- О, не-е-е! Шарената сол и черният пипер останаха вкъщи на масата! Без тях - все едно трева ям... - затюхка се той.

Но не му мисли дълго! Угаси котлона, дръпна от шишето - да зареди резервоара - и подкара към село, мърморейки:

- Ех, главо тъпа! Сега вместо да си пия виното и да замезвам, в очакване на някой як рибок да клъвне, аз... Пфу!

След малко ядът му бе заменен от спомена за първия самостоятелен риболовен излет...

... Малко след като се уволни от казармата, Яна пак се бе разфучала за нещо и той се измъкна, с въдица в едната ръка, и шишето - в другата... Седеше на брега и пийваше винце, когато едра риба с един удар отнесе въдицата във водата. Минчо, без да се замисли, с мощен плонж се хвърли след нея, но не успя да я хване. Усети пясъчното дъно под корема си, а водата, изпълвайки дупките на големите му уши, покри главата му. Полузадушен, осъзнал грешката си - не можеше да плува - опита да поеме въздух и се нагълта с вода. Инстинктът му за самосъхранение се включи и той повдигна главата си нагоре. И тя се показа над водата (все пак дълбочината бе една педя)! Кашля, плю, хриптя и накрая взе твърдо решение - без спасителна жилетка да не  ходи за риба! Но това си остана любимото му място, защото тук брегът беше леко полегат и на десет метра навътре дълбочината стигаше едва до кръста на човек. А и течение почти нямаше. Идеалното място...

Стигна дома си, а в ума му само мисълта за жилетката! Качи се в стаята си, откачи я от пирона, на който висеше, сложи си я и притегна ремъците. Огледа се за последно в огледалото и рече:

- А така! Сега и до Влашко мога да гоня въдицата, без да потъна, ако пак я отнесе нещо! - и напълно спокоен и уверен се метна на “Балкана”и запраши по обратния път. След ново двадесет минутно друсане пристигна и първо провери съдържанието на шишето:

- Ух, батковото то! Чакаш ме, а? Тук съм, тук съ-ъм, и сега ще ти се порадвам! - и пресуши остатъка на един дъх.

- Ох, ох, ох, ма много си хубаво, бе! Чакай пак да те напълня! - и хвана тубата.

След като го напълни, пийна, гризна от недопечената наденичка и рече:

- Да-а, малко шарена солчица и черен пиперец ѝ липсват...

- Може ли да съм толкова отнесен... - пъхтеше Минчо, докато въртеше педалите, носейки се обратно към дома.

След около петдесетина минути се завърна. Потен, пухтящ като стар трактор, предвкусвайки очакващото го удоволствие, което си заслужаваше цялото това разкарване, скочи едва ли не в движение от колелото и бързо пое няколко глътки тъмночервен, втечнен въздух. После извади от джоба двете лелеяни бурканчета и обилно наръси парчетата наденичка. Отхапа и... едва не получи душевен оргазъм!

- О-о! О-о, Боже! Направо манна небесна! М-м-м... - мляскаше, радостен като бебе, което току-що е налапало гърдата на майка си - Я сега да прекарам хапката... ох, ох, ох, това е истината...

Когато приключи с наденичките и отново напълни шишето от тубата, реши да опържи дробчетата. Махна скарата и сложи тигана, с почти една шепа мас в него, на котлона. Запали го, наряза лука и го изсипа да се запържи. След това старателно изми дробчетата в реката и ги пльосна върху запържения вече лук.

  - А така - отпиваше блажено - сега да хвърля въдиците, докато чакам да се опържат!

И затърси къде ги е оставил. Ни в тревата, ни по пясъка бяха! Седна и се замисли колко тежък е понякога животът и как си прави шеги...

- Да, бе! - плесна се по челото мислителят - Те си останаха подпрени на стената... - и вече летеше обратно към селото.

Влезе в двора, без да затваря пътната врата, и направо към кухнята се засили. Огледа добре стената, после и земята около нея... Няма ги!... Дали ги бе приготвил изобщо...                                                                         

 - Минчо! Това ли търсиш? - смееше се кака Яна, седнала на масата под асмите, държаща в ръка въдиците.

- Дай ги, ма! - дръпна ги той - Заради тебе само се връщам... - и затича обратно към колелото.

- Ти, още като сложи виното в раницата, забрави къде си тръгнал, бе! Нали само това ти е в главата!... - занарежда тя.

Но Минчо вече чуваше единствено дрънченето на колелото по черния път и учестеното думкане на сърцето си. Пристигна запъхтян като тир на баир и слезе от колелото. Изпусна го на земята, потресен от непосилната за издържане, дори от калената Минчова душа, гледка... Миличкият! Стоеше онемял и изтръпнал, и само мигаше срещу отминаващия, натоварен с въглища шлеп. Той бавно пореше реката срещу течението, като правеше големи вълни, които заливаха брега почти до тревата. Във водата се носеха щайгите с празните раници, вакуумираните пликове с кебапчета и кюфтета, а от сиренето единствено капакът се виждаше - как образувалото се от вълните течение го отнася. Около обелките от лука скачаха весели уклеи, опитвайки да ги хапнат, а пластмасовите чинии плуваха като лодки, далеко от брега. Трилитровият буркан с туршията се търкаляше напред-назад в плитчината, а тубата с винце само се бе обърнала на една страна. От хавлията нямаше и следа. Единствено газовият котлон и изгорелите в тигана дробчета не бяха помръднали...

Минчо безстрашно нагази до кокалчетата на стъпалата му във водата (все пак бе със жилетката!) и вдигна тубата. Слава на Бога, съдържанието си беше вътре!  Усмивка озари лицето му. Обърна се и видя шишето, точно под тревата, едва облизано от вълните. Свободната му ръка автоматично се протегна към него и треперещите му пръсти го обвиха като бръшлян, насочвайки гърлото му към изсъхналите Минчови устни.  Няколко мощни всмуквания го освободиха от съдържанието. Минчо пак го напълни и изреждайки всички научени през живота му псувни, седна в тревата и загледа омразния шлеп. Споменът за една неотдавнашна случка се завъртя в главата му и отново го накара да се усмихне...

... Беше се събудил една сутрин, кипящ от енергия, изпълнен с желание за риболов. Имаше гъста мъгла, но това не го спря, защото така и рибата нямаше да го вижда! Яхна колелото и се отправи към реката. Едва на метър пред себе си видя брега и успя да спре. Закачи на куката едно зърно от царевица - за шаран - и заметна яко. Само след минута нещо здраво опъна. Минчо грабна въдицата и се започна една борба... едва не бе потопен във водата! ”Бре, какво ли е това чудовище? Сигурно е поне десет кила!!! Яна ще има да се чуди...” Чуваше се странно пляскане с крила и грачене. След около час мъглата започна да се вдига и тогава Минчо видя своя противник!... Беше седнал не на брега на реката, а на брега на гьола край селото, където идваха селските гъски и патици в жегите; захвърлил стръвта чак на другия бряг, където си я бе намерил едър гъсок и не си я даваше...

- Бре, каква борба падна тогава! - смеейки се, заговори на себе си - Ма и колко винце изпи после... печен на шиш!...

Шлепът едва се забелязваше вече, а водата се бе успокоила и отдръпнала. Само мокрият бряг напомняше за нея. Минчо видя кутията със сиренцето, което доста се бе смалило. Стоеше си на около метър от брега, наполовина във водата, и го подканяше да си я прибере. Стана и предпазливо нагази в реката. Докато се навеждаше, очите му блеснаха. Грабна я с едната си ръка, а с другата светкавично я похлупи отгоре. Бързо изскочи на брега, щастлив като бебе, намерило биберона си, с туптящо сърце хвана бучката сиренце и го повдигна. Във водата под него останаха да плуват четири, около пет сантиметрови, попчета.

- А кажете ми сега, кой е баш рибарят, а?!? - подскачаше и викаше той - Къде си, ма, Яно-о? Ела да видиш майсторлък! Не му трябват въдици на бате Минчо! Той е толкова известен и опасен, че рибите сами му се навират в ръцете! Затова всички ми викат ”Баш рибаря”! И не ми знаят името! - и налапа сиренцето.

После дъ-ъ-ълго отпива направо от тубата...

                                                                                       *****