Глава осма

                                                                                 Майстор Минчо

Гъсто обсипаният със звезди безкрай нахлуваше през отворената врата на мазата, разстилайки бляскавия си килим пред прехласнатия поглед на блажено отпусналия се върху чувалите Минчо. Неизменната бутилка с червено винце изпълваше дланта на едната му ръка, а в другата стискаше парче нагризан кремвирш. О, как обожаваше двата си почивни дни! След тежките, уморителни нощни дежурства в градината (нима е лесно да се спи в късите и тесни детски креватчета?), той можеше спокойно да подложи схванатото си тяло на двудневна оздравителна релаксация, подкрепена с хомеопатични дози тъмночервен ферментирал сироп. Със смирено благоговение се опиваше от танца на звездите, съпроводен от щурчовите хороводни

ритми, несъзнателно притискайки бутилката към гърдите си.

-Господи, колко прекрасен може да бъде живота!- спонтанно откъсналите се от смирената му душица, изпълнени с трепет и възхита слова, закънтяха като камбанен звън, раздвижвайки невидимия ефир...

-Може, Минчо, може!- извади го от транса кака Яна, чиято осанка изпълни пространството пред вратата, измествайки вълшебното видение.

-Още утре ще стане факт, когато докарат плочките за пътеката! И този път ще се понапънеш с нещо по-различно от това шише! Какво си го гушнал така- ще го кърмиш ли?- разсмя се тя и излезе, оставяйки го сам с настъпилата тягостна тишина, нарушавана единствено от учестения пулс на сърцето му. Минчо премигваше , с увиснала от изненада челюст, опитвайки да осмисли чутото. Една нахална пеперуда едва не го задави и го принуди да затвори устата си. Мъката бавно смачкваше в юмрука си свитото му сърце, изцеждайки живеца от тялото му. Пое дълбоко дъх и сподели продължително нещастието си с бутилката. Спонтанно появилата се спасителна мисъл, че има още около двеста литра от Божествения дъх, който копнее да погали с кадифения си допир небцето, гърлото и стомаха му, го укрепи и сложи юзди на отчаянието. Не, няма да се тормози повече! Стана и с бавни крачки пое към спалнята.  ...

...Пет часът сутринта. Комшийският петел мощно тръбеше своето ”добро утро” и като че с тирбушон завинтваше в мозъка на Минчо противния рефрен:

”Сутрин рано ти стани

с плочките се захвани!”

Ръката му заопипва в тъмното около металния крак на леглото, докопа бутилката с успокоителното и с едно перфектно премерено движение отля солидна доза в жадната си паст. Млясна доволно и се усмихна, представяйки си кукуригащото мезе опечено в тавата, с картофки около него.

-Трябва да кажа на Яна да колне едно петленце!- промърмори на себе си, обаче спомена за гостуването на приятеля от детската градина, го върна в действителността- бяха им останали само козите и четири кокошки.

-Е, и кокошчица ще свърши работа!- успокои се той и стана от леглото...

   В осем и половина часа пред портата спря камион и изсвири с клаксона. Минчо, който си пийваше под асмите, скокна от стола и се затича да отвори. Шофьорът бе свалил едната каната и два пъргави мургавеляка, вече награбили по пет плочи в ръцете си, запитаха в един глас:

-Каде ша стоварваме ги, бате? На уградата или няма смисъл?

-Давайте ги тук, вътре- посочи Минчо и завистливо загледа с каква лекота ги запренасяха.

Само след десетина минути голямата купчина от каросерията на камиона се премести в двора му.

 -Браво, момчета! Какво ще пиете?- запита той.

-Двама швепсове!- отговори единия, а втория добави:

-Всичкуту да са на шишета- няма шаши!

Кака Яна донесе две двулитрови безалкохолни ”портокал” и им ги подаде:

-Ето, да имате и за после!

-Благодаря и мерси, како! Да си жив и здрав!- и щастливи се метнаха в каросерията.

Камионът забумтя и потегли, оставяйки след себе си облаци черен пушек и... отчаяният Минчо!

Яна тайно го наблюдаваше и едва сдържаше смеха си. А той, миличкия, седеше срещу камарата с плочки и гледаше уплашено с насълзени очи... Направо да го ожалиш!...

Накрая се реши и пристъпи към купа. Награби две, напъна и гръбнака му изпука.

-Бре, че са тежки... А саждите ги разнасяха като шише с мастика!...

-По една, Минчо, по една! И започни да ги редиш къщата към портата, че после няма да имаш сили  да ги носиш!  

“Като знаеш много, защо ти не ги разнесеш, ма?”- помисли си гневно, но все пак послушно грабна първата и я понесе. Запъхтян и изтощен спря пред вратата на кухнята, пусна плочата на пръстта и я понамести. Отиде до асмата и седна на стола да отдъхне и да обмисли ситуацията. След половин литър размисъл усмивка грееше на лицето му, а силата и жизнеността му отново бяха на сто процента! Стана и първо посети плевнята. Извади една бала със слама и я дотъркаля до кухнята. Отряза сезала, който я стягаше и я разпиля. После струпа сламата на куп и докара любимия си велосипед, със завързаната на багажника му щайга за хляб. Огледа всичко ли е наред по него и го забута към оградата. Подпря го на купчината с плочки и сложи шест от тях в щайгата. Избута колелото обратно към кухнята и го бутна върху сламата. Плочките се изтъркаляха задрави и читави. Една по една внимателно ги нареди- по четири на ред – и пак се отправи с колелото към

оградата. След шестия курс измести купа слама към пътната врата. И след още четири премествания- алеята бе направена!

Кака Яна удивено следеше от прозореца изобретателния си мъж, убеждавайки се за кой ли път в правотата на поговорката: ”Хвани мързеливия за работа, на акъл да те научи!”. Но рекламите по БТВ свършиха и тя седна пред телевизора да си догледа индийския сериал.

Минчо забърса потното си чело, поглеждайки с превъзходство останалите излишни двадесетина плочи и с гордост закрачи по пътеката. Още на втората крачка залитна и се търкулна в пръстта.

-Ха, тази не съм я наместил добре и се клати- рече той, изтръсквайки с ръка полепналата по тялото му пръст и скочи с два крака върху плочата, за да я набие в земята.

Тя изхрущя и се сцепи на две, но спря да се клати. Предпазливо запристъпва напред, а до къщата още няколко пъти му се наложи да трамбова. ”На Яна ще кажа, че циганетата са счупили плочките, но аз майсторски съм ги наместил!”- с хитра усмивка на уста си мислеше той, докато се връщаше обратно по пътеката. Всичко беше наред. Значи- време за награда! Изтича до мазата, от където изнесе нова бутилка. След това реши да види от към пътя как ще изглежда творението му. Дръпна портата, но... плочките пречеха да я отвори. Отново напъна. Нищо! Отпи глътка и страховито се закани:

-О-о, така ли?!? На бате си Минчо ще се опъваш, значи?! Сега ще видиш...- и се засили към работилницата.

Върна се с голям трион, откачи портата от пантите, положи я върху купчината слама, отряза долния и край, скъсявайки я повече от педя , и я закачи обратно. Огледа с критичен поглед свършеното и каза:

-Хм, май повечко съм те рязнал... Дали да не бях вкопал плочките в земята?Нищо, тъкмо от вън ще се вижда пътеката! Да гледат селяните и да завиждат!- и изпълнен с гордост излезе на пътя. Огледа се. Видя комшията Ламби, който се прибираше от кръчмата на принципа ”тоя тротоар е мой,но и другия не си го давам”, изчака да наближи и съвсем небрежно отвори портата.

-Я, Минчо, ти ли си бе? У-у, каква пътека си барнал! То направо царски път, бе! Няма ли да почерпиш? Да не ти се начупят плочките!

Минчо, зачервен от удоволствие, с радост му подаде виното.

Ламбо отпи няколко глътки, млясна с наслада и пак надигна бутилката.

-Е-е, Минчо- каза избърсвайки с ръка хайдушкия си мустак- такъв хубав “Мавруд” можеш да правиш само ти! Не мога да му се наситя!- и изгълта останалото на един дъх.

-Да ти е сладко, комшу! Я ела да седнем под асмата и да пийнем по още едно, а?

Ламбо не чака втора покана и като отвързано куче отпраши към масата. Минчо слезе в мазата, взе две пълни бутилки и кремвиршите, останали от предната вечер, и се присъедини към Ламбо. Отвориха по едно шише, чукнаха се и като се започна едно “наздраве”... До като се стъмни, Минчо още три пъти слиза в мазата за  “пожарогасители”. А когато се изпращаха, вече единодушно бяха стигнали до извода, че ако до масата под асмите имаше и езерце с рибки, то хем винцето щеше да се изстудява във водата, хем и мезето ще е под ръка. Ходеха по плочника и залитаха насам-натам. ”О-о-мислеше си майстор Минчо- нещо на една страна съм ви наредил... Нищо, нищо, ей сега ще ви заравня...” Още щом затвори пътната врата, нашият майстор се отправи към работилницата, в която инструментите отдавна лежаха прилежно завити с няколко слоя паяжина. Единствено двете мотики, триона, брадвата и правата лопата, които кака Яна ползваше доста често, стояха изправени до стената, изпъквайки на лунната светлина.

-Опа, ето я лопатата! Как се е строила в две редици, сякаш ме чака!- грабна я с усмивка той и се отправи към асмите.

-А така- каза, след като отново се зареди от от бутилката с тъмночервения генератор на идеи- Първо да очертая езерото и да го изкопая, а после с пръстта ще изравня пътеката! Както се казва- с един куршум-два заека!- и с голямо усърдие се зае да осъществи проекта.   ...

   ...Жално блеене и нервно кудкудякане разбудиха Яна. ”Ох, Минчо, какво пак си направил?”- помисли си в просъница, докато ставаше от леглото. Блеенето се чуваше от асмата под прозореца и, но нищо не се виждаше. Разтревожена излезе на двора, но внезапно връхлетелият я силен шок за миг вцепени тялото

и. Плочките ги нямаше! Окончателно разбудена и със свито сърце (най-вече от съжаление към мъжа и, който толкова се трепа докато ги сложи) пристъпи към мястото, където трябваше да е алеята. Нещо не беше наред! Прясно изкопана пръст бе разпръсната от кухнята до портата на оградата. Наведе се и разрови с ръка. От доло се показа плоча. Премести се напред, пак разрови и- отново се появи плочка. Пробва на още две места- същото!

-Бре, магаре проклето, какво си направило?!? Защо си съсипало целия си труд?- кака Яна започваше да идва на себе си- Ей сега ти счупих дървената глава!- и тръгна да го търси из къщата.

След пет минути излезе запъхтяна и още по бясна:

-Майстор ми бил... Талантлив бездарник! Ще ми се прибереш ти! И тогава- жална ти майка...

След като още десетина минути бълва люти закани и усили до нетърпимост сърбежа в дланите и на двете си ръце, приведена като борец, запристъпва нервно към асмите. Видя големия трап, предпазливо се наведе и погледна в него. Този път шокът бе пълен!

На дъното лежеше майстор Минчо, опънат като Христос, с усмихнато свято лице и разперени ръце. В едната стискаше дръжката на лопатата, а в другата- празна бутилка от вино. Козата (как ли се е озовала тук?) блееше прегракнало до главата му. Две кокошки, като изстребители, вдигайки страхотна врява, безуспешно опитваха да излетят от ямата и същевременно от зор изпускаха топли телесни снаряди, които се разтичаха по краката му. Върху гърдите му лежеше друга, която с мощно кудкудякане предизвестяваше за идващото яйце.

А изтощения Минчо спеше сладко и похъркваше блажено...                                                          

                                                                                       *****