Поредната скучна сутрин.
Излизам от вкъщи, чудейки се дали този ден ще се отличава по нещо от предишния  или този преди него... всичките са еднакви -тъжни, скучни, САМОТНИ.
"Но какво пък толкова? - си казвам наум, - толкова дни съм преживяла, ще изкарам и днес."
Въздъхвам тежко и решавам да не мисля повече за това.
Денят минава бавно като насън. Идва време да се срещна с няколко приятелки - обещала съм им да ходим на кафе, въпреки че не обичам да си губя времето в празни приказки - все пак те са едни от малкото хора, на които държа.
Още от началото ме засипват със своите любовни вълнения, проблеми и най-вече... с ЩАСТИЕ - то направо струи от грейналите им лица... щастие, каквото аз никога няма да имам... Защо, Господи, защо? Защо ме мъчиш така? Защо ми е да живея, щом зная, че никога няма да срещна човека... онзи човек, с главно "Ч", за когото съм мечтала цял живот?

Набързо преглъщам насъбралите се в очите ми сълзи и се оглеждам наоколо. Съвсем обикновено заведение, но някак си приятно и много уютно. На другите маси седят хора - толкова различни помежду си, но имащи едно общо нещо - всички тази вечер изглеждат щастливи. Какво правя тук? Мястото ми не е сред тези весели хора, аз не съм като тях...
Случайно погледът ми попада в ъгъла на заведението - там, на една малка масичка е седнал мъж... съвсем сам. В погледа му има нещо познато... да, това е същия поглед, който виждам всяка сутрин в огледалото - самотен, отчаян и търсещ малко топлина. И точно този поглед е вперен в МЕН. Виждам очите му, тъмни, прекрасни и така жадно впити в моите... сърцето ми бие лудо. Нима това е възможно? Нима това е... ЛЮБОВТА? Едва си поемам дъх от вълнение, силното чувство, зараждащо се в мен почти ме задушава.
Той става и бавно се приближава към мен.
Сърцето ми бие толкова силно, че почти съм сигурна, че и ТОЙ го чува.
Приближава се бавно, но с уверени стъпки... Боже, колко е прекрасен...
Усещам топлия му дъх върху лицето си и чувам гласа му, шепнещ в ухото ми...
"Искате ли да се разходим по терасата? Струва ми се, че и вие сте самотна тази вечер."
Едва прошепвам нещо като съгласие и тръгвам след него към вратичката, водеща към просторната тераса на заведението.
Не съм забелязала колко късно е станало - нощта бавно се спуска над града и подчертава ярките светлини на сградите. Луната се подава иззад едно облаче и ни озарява с тайнствената си светлина.
Разменяме няколко думи, разхождаме се бавно и се наслаждаваме на свежия нощен въздух. Научавам името на този ангел -Дани... Чувствам се извън себе си от щастие - той ми се струва все по-прекрасен... Не, той не може да е истински, такива хора не съществуват - той е просто СЪВЪРШЕН! Усещам със сърцето си, че това е мъжът, за когото съм родена. Това е любовта!Струва ми се, че сега за първи път наистина живея... Вълшебни мигове... Вълшебна нощ...
Усещам устните му толкова близо до моите... дъхът му е горещ и нежен... целувка... земята под краката ми се върти... чувствам се опиянена от... ЩАСТИЕ! Аз съм истински щастлива! За първи път в живота си!
Чувам шепота му: "Най-накрая те намерих! Цял живот те търсих, но те намерих! Разбрах го още щом те видях! Искам да си моя, само моя... завинаги... искам всичко друго да изчезне и да останем само ние двамата... сами в целия свят... защото на мен не ми трябва нищо и никой, щом имам теб... Обичам те!"
В захлас шепна думи, изпълнени с любов, страст, желание...
"Обичам те!"
Потъвам в прегръдките му. Чувам ударите на сърцето му - най-обичния за мен звук в целия свят...
Обсипвам го с целувки. Той е мой, само мой... Обичам го безумно... Всичко в мен повтаря неговото име и крещи: "Влюбена съм!"
...
Звън...
Часовникът звъни, време е за ставане...
Ставам от леглото със замечтана усмивка... прекрасен сън...

Накъде ли отива светът, щом хората са щастливи само в сънищата си?

Поредната скучна сутрин.
Дали ще срещна моя Дани днес?