Поредната скучна сутрин.
Излизам от вкъщи, чудейки се дали този ден ще се отличава по нещо от предишния или този преди него... всичките са еднакви -тъжни, скучни, САМОТНИ.
"Но какво пък толкова? - си казвам наум, - толкова дни съм преживяла, ще изкарам и днес."
Въздъхвам тежко и решавам да не мисля повече за това.
Денят минава бавно като насън. Идва време да се срещна с няколко приятелки - обещала съм им да ходим на кафе, въпреки че не обичам да си губя времето в празни приказки - все пак те са едни от малкото хора, на които държа.
Още от началото ме засипват със своите любовни вълнения, проблеми и най-вече... с ЩАСТИЕ - то направо струи от грейналите им лица... щастие, каквото аз никога няма да имам... Защо, Господи, защо? Защо ме мъчиш така? Защо ми е да живея, щом зная, че никога няма да срещна човека... онзи човек, с главно "Ч", за когото съм мечтала цял живот?
Набързо преглъщам насъбралите се в очите ми сълзи и се оглеждам наоколо. Съвсем обикновено заведение, но някак си приятно ...