Есенните листа закапаха по влажната улица. Вятърът пригласяше на стичащата се в канавката вода и галеше с ледени ласки оголените дървета. Сивото небе, намусено от дъждовните облаци, стенеше, а дъждът поеше земята. Суха, тя усещаше нечии стъпки да отекват в тишината. Той вървеше, потънал в размисли, чудейки се защо изобщо му е чадър. Неочаквано дълбоките му очи съзряха розов храст. Пристъпвайки, той се опияняваше от розовия аромат. А щом стигна, прокара пръстите си през листенцата, хвана дръжката и наведе свежия цвят към лицето си. Съвършено правият му нос се изпълни с чувственост, сочните му устни тръпнеха, докосвани от розовите листи, посипани с роса. И когато погледът напълно бе премрежен от пърхащите му мигли, за сетен път осъзна, че розата е най-великото творение на този свят. Дори и лунната соната, която той свиреше в безсънните си нощи, бе несравнима с насладата, доставяна му от това чудо на природата. Нито пълната с разсъждения и философия проза, нито поезията можеше да го вдъхнови и очарова до толкова, до колкото перфектното създание го пращаше в облаците. Да, той прекарваше часове в библиотеката, или в разходки в парка, възвеличаващ смисъла и романтиката и презиращ шумотевицата на външния свят. Съчетаващ в себе си безброй образи на творци и творения, не можещ да се насити на красотата на света и човешката личност, отразени през литературата. И в същото време се отвращаваше и бягаше от студеното и безсърдечно общество, към което принадлежеше. Душата му, пълна с копнежи и усещания, беше "затворена" в изящно тяло, сякаш изваяно от скулптор, мъжки форми, излъчващи нежност и уязвимост. Кожата му, блед порцелан, всъщност бе мека коприна, пропита с ухание на мляко и мед. А лицето! То бе способно както да отрази всички възможни чувства, тъй и да остане сковано като статуя. Вълнистите му коси допълнително подчертаваха скулите, а щом седнеше на пианото, те танцуваха всяка захваната мелодия .Той беше истински аристократ, сляп за съблазънта на парите и материализма и въпреки това не можеше да живее без лукс. Благородната му осанка, мекият му поглед, устните, издаващи изкушение от плътски грехове и винаги перфектното му облекло караха всяка жена да тръпне по него. А той бе самотен! Мечтаещ цял живот за своята Жулиета - издигнат в култ от него образ. Пълна със страст, емоции, жажда за тръпка и динамика, а в същото време нежна, романтична и поетична. Тя изникваше в съзнанието му при всеки прочит на поема. Нощем го навестяваше в съня му, целуваше го и си отиваше. "Изгубих я! А притежавал ли съм я изобщо?" Желязната логика съдеше лековерието му. Сутрешната езда го разведряваше за миг и преди отново да заговори с книгите, той съзнаваше, че обитава създаден от него свят. Далеч от обществото! Това тъй кално, пълно с помия и лицемерие, лишено от каквато и да било естетика общество на неговото време, от което той бе отхвърлен заради "прекомерната" си добродетел. И ето сега той вървеше стъпка по стъпка през дъждовната улица. Имаше толкова много неща, които го вдъхновяваха, отнемаха тъгата и го ощастливяваха. Но въпросът " Къде е мястото ми? Аз, Денди, имам ли място под това сиво небе? Има ли с кой да го споделя?"
Той въздъхна и отмина розовия храст с носталгия. Но изведнъж голямото му сърце заби с някакво силно предчувствие. Лицето му извърна поглед към розата и съзря следващия минувач, който я откъсна. Денди стоеше неподвижен и онемял, сякаш животът му бе спрял. Миг по-късно розата бе хвърлена в локвата, а думите на минувача отекваха в тишината:
- Тя и тъй е моя! За какво са ми рози?!
© Антония Русанова All rights reserved.