Есенните листа закапаха по влажната улица. Вятърът пригласяше на стичащата се в канавката вода и галеше с ледени ласки оголените дървета. Сивото небе, намусено от дъждовните облаци, стенеше, а дъждът поеше земята. Суха, тя усещаше нечии стъпки да отекват в тишината. Той вървеше, потънал в размисли, чудейки се защо изобщо му е чадър. Неочаквано дълбоките му очи съзряха розов храст. Пристъпвайки, той се опияняваше от розовия аромат. А щом стигна, прокара пръстите си през листенцата, хвана дръжката и наведе свежия цвят към лицето си. Съвършено правият му нос се изпълни с чувственост, сочните му устни тръпнеха, докосвани от розовите листи, посипани с роса. И когато погледът напълно бе премрежен от пърхащите му мигли, за сетен път осъзна, че розата е най-великото творение на този свят. Дори и лунната соната, която той свиреше в безсънните си нощи, бе несравнима с насладата, доставяна му от това чудо на природата. Нито пълната с разсъждения и философия проза, нито поезията можеше да го вдъхн ...