Из „Междупланетните хроники на Марковата принцеса Магдалена Маркова – Мегън /ММММ/“

                                               Татко ще ми купи колело, ама друг път!

                                                   Реплика от филма „Куче в чекмедеже“

  Е, драги читателю, тъй като не искам да съм като лошия татко на малкия Миташки от филма, реших все пак да разкажа за обещаната в предната част гайка. Не че е нещо кой знае какво, но все пак…

  Всичко стана заради носа. Моя нос. С гърбицата. Чак гърбица не – едно такова маалко възвишенийце на още по-малкия ми нос. И уж за удобство го създала природата – четох някъде, че като се удължавал пътят на въздуха из ония ми ти стръмноти, се затоплял през зимата и спомагал да не настиваш. Дръжки! Настивам си аз на поразия и от прехвалената  функционалност на изгърбения ми нос изтичат такива премръзнали невтечняващи се субстанции, че все едно фризер имам на лицето, а не достопочтен обонятелен орган!

  Затова си мечтаех аз като тийнейджърка за пластична операция, ама с тая мизерна куклена заплата парите стигат само за носни кърпички и аспирини. Не повече!

  И за очила. Обаче евтини. А аз обичам онези без рамките. Скъпите. Дето създават впечатление, че все едно нямаш очила. Защото имам хубави очи. Не че се хваля! Нали затова исках да покорявам Холивуд! Очите ми са големи, с форма на бадем, обаче сини. Тъмносини, държа да отбележа! Ирисите, де. Да не си помислите, че и аз съм извънземна, като ония от „Дюна“! Такъв цвят се срещал изключително рядко. Почти като виолетките на Елизабет Тейлър. Затова обичам слънцето. Тогава си личи истинският им цвят. На сянка изглеждат кафяви. Понеже са тъмни, никой не очаква да са сини. И после – изненадааа!

  Само че с годините започнах да ставам далекогледа. И се наложи да нося очила. Само за четене. А после, пак не знам по какви природни закони, станах и късогледа. Викам си – тия два недостатъка не се ли неутрализират някак? Не се неутрализирали. Стоиш си и късоглед, и далекоглед. Само сменяш очилата.

  Обаче пустата гърбица! Уж трябва да държи очилата на носа ми, а те все се изхлузват. Само да наведа глава и хоп – блясват ония ми ти морски фарове и омагьосват тоя, дето не трябва.

  Ще кажете, сигурно са ми големи. Какви ли не рамки пробвах, не уйдисват и това си е! Викам си, може ушите ми да са нестандартни. Не са. Разгеле, най-после си намерих подходящи за всеки ден. Глазант – без рамки. Не съвсем де, само на стъклата. И се захващат с болтчета и гайки като другите.

  Ето че стигнахме и до гайката. Най-после!

  Та тоя ден очилата ми се изхлузваха повече от обикновено. Тръгнах да мия стълбите на блока, наведа се и бам – мъглявините на Андромеда в краката ми! Мацам аз с бърсалката, ама две не виждам. Измих криво-ляво стълбите и се прибирам. Свалям очилата и какво да видя – гайката на едното стъкло се разхлабила. Ама ситна-ситна… Как да я затегна?

  Стигнахме и до колелото на Миташки. Фигуративно казано.

  Моят татко беше също като неговия. Остави ни с мама преди няколко години. Вече беше пенсионер, обаче са залюби с една германка, по-възрастна и от него и запраши на стари години за Гармиш-Партенкирхен. Кара ски там целогодишно и не се сеща за нас. Била съм вече голяма, имала съм професия и съм можела да се грижа сама за себе си. Време било и той да помисли за нуждите и интересите си. И какви са тия нужди бе, тате? Из олимпийските чукари на Цугшпице? Едно време в театралния кръжок загрявахме с тоя Гармиш-Партенкирхен – повтаряла съм го до припадък. И в съзнанието ми това име се нарежда до чичковите червенотиквеничковчета и крал Карл, дето крал кларинета на кралица Клара.  Ами мама? С бъбречните кризи и слабо сърце – за нейните интереси помисли ли?

  Мен заради него ми викат Марковата принцеса. Не само защото е Марков. Заради марките. И немските, и модните. Той беше шофьор от международния, преди да се пенсионира. Сега му викат – тираджия. А навремето това беше голям престиж! Пътуваше предимно в Германия и носеше дрешки и дрънкулки. И някоя и друга марка, долар… – тогава още нямаше евро. Ама как ми завиждаха! И име ми излезе – Марковата принцеса. Глезеше си ме той. Всичко му идваше отръки. Освен шофьор, беше и монтьор, електротехник и водопроводчик. Всичко вкъщи той поправяше. И носеше разни джаджи от Германия. То аз и сега се обличам с немски дрехи, обаче втора употреба. Времената са други!

  Та остави ни той с мама да се оправяме сами. То не бяха водопроводчици, не бяха електротехници!

  Веднъж се повреди казанчето на тоалетната чиния. Уплътнението на тръбата се беше спукало. Тръгнах аз да видя каква е повредата. Качих се на тоалетната чиния, гледам – капе. Пипнах там, дето капеше, и като шурна оная ми ти вода – станах мокра кокошка. А трябвало, преди да се кача, да спра водата. Ама кой да се сети, куклена глава – шамандура!

  Та остави ни хер Марков едно чекмедже с най-различни инструменти. Вътре – организиран хаос! Отделения и отделенийца и по какъв признак са сортирани – само той си знае. Сега сигурно с германски олимпийски клещи  и отвертки се глези!

  А преди: „Тате, пиронът на окачалката се измъкна!“ – „Веднага, принцесо!“, „Тате, сешоарът ми изгоря!“ – „Готово, принцесо!“, „Тате, омръзна ми тоя гардероб до прозореца, заслонява ми слънцето и не ми се виждат прекрасните сини очи!“. И той – с  гардероба на гръб: „На твоите заповеди, принцесо!“

  А оня пор робиня иска да ме прави! Как от принцеса се става робиня, а?

  И отивам аз при съседа военен с връзки във ВиК – така и така, трябва да се сменят казанчето и тоалетната чиния! Той – имам приятел факир. Викам – водù факира! Вòди го той. Факирът, важен-важен – имам много клиенти! Взе ни сто лева и смени казанчето. Ами тоалетната чиния? От преди Втората световна е! Като се скапе, пак до факира ще опрем. Дойде втори път, смени тоалетната чиния за още сто лева. Без седалката. Ще си купите седалка, вика, и ще си я сложите, лесно е! Трети път няма да идвам! Сложих аз седалката, ама нещо не пасва. Все кривù. Нали отделно е купувана. Сега се налага да я затягаме на всеки две седмици, защото се измъква. Ужас на ВиК-тата!

  После, под тоалетната чиния – изровено като взривено минно поле. Оня не ще да идва пак. Съседът вика – аз ще го оправя. И го замаза с бял фугин. Все едно някое гигантско пиле се беше изцвъкало върху мозайката около тоалетната чиния. То ще се отмие, вика. Не се отми! Замазах го със сива блажна боя. Още не съм се научила да бъркам бетон! Обаче оттогава гледам да си правя всичко сама. Аман от факири! Затова недвижимостта вкъщи се разпада. Аз не съм факир, но поне разпадът е безплатен!

  Обаче пак се отклоних от гайката, пуста да опустее!

  Тръгвам аз да ровя из чекмеджето на тате и да търся ключ за гайката. Много малък ключ! Не намерих. Преравям всички други шкафове – няма. Само големи. Може и да има някъде в дъното на секциите и секцийките на чекмеджето под пироните, отвертките и клещите, но кой да ти каже!

  Накрая, изнервена и ужасно изморена, вземам чекмеджето, нося го в хола на голямата маса и го изсипвам. Ровя още половин час – няма.

  Изтощена до краен предел, гася крушката, сядам пред телевизора и гледам турски сериал за успокоение. Чекмеджето ще прибирам после. Добре, че не го прибрах!

  След като отказах на пора вампир и го фраснах с най-големия гаечен ключ /Благодаря ти, тате!/, какво сега да го правя, проснат на пода в хола?

  Гледам – мърда. Да го фрасна ли още веднъж или да викам „Бърза помощ?“ Все пак, избрах второто. Ама какво да им кажа?

  „Момент ще ви свържа!“, каза девойката от 112, след като ù разказах цялата история. Почаках малко, после:

  „Градска психиатрична болница. Говорите с Дездемона.“

  „Боже!“, затворих.

  И какво да правя – пак до съседите опрях! Имаме един доктор на първия етаж.

  Слизам долу посред нощ, обаче не изпадам в подробности: „Един влетя вкъщи, ударих го с гаечния ключ, май е жив“ и толкова!

  Докторът намята халата върху пижамата и се качва. Жена му по нощница – също. Как ще го остави да се мандахерца сам в апартамента на мома – синеока артистка, па била тя и куклена. Мама я няма, на санаториум е, идеални условия за изневяра!

  Аз лекичко ги подготвям по стълбите, обаче отдалече – за космоса им говоря и за мъглявините. Не зацепват. Само се чудят.

  В хола съседката припадна.

                                                                                           /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=DWCzXrIHTuk

https://www.youtube.com/watch?v=oP6k8ig2TDU