Aug 10, 2022, 4:49 PM

 МММММ 4 – Планетата на амазонките 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction, Humoristic
514 0 2
Multi-part work « to contents
18 мин reading

  Из „Междупланетните хроники на Марковата принцеса Магдалена Маркова – Мегън /МММММ/“

 

  Обаче Брат Пит не ме покани на рандеву. Нищо че за три дни бях звезда, по-известна и от него! Изглежда е по-важно да умееш да се задържиш на върха. А откакто порчетата напуснаха панически Земята, славата ми започна да поувяхва и не можаха да я спасят ни лентичките от документацията на АЕЦ „Козлодуй“, ни триковете с порския гаечен ключ, които също започнаха да се поизчерпват – явно му се бяха изтощили порционските батерии, а не знаех как да ги презаредя. Накрая харизах ключа на една експериментална лаборатория срещу солидна сума и повече ни го видях, ни чух нещо за него. Явно се е оказал препъни-камък и за нашите учени.

  С парите обаче се озовах на гореща ваканция в Хавай и там срещнах Илон Мъск. Оня, същия – Космическия. И по слава, и по банкова сметка. Той ме покани. Не на рандеву. Да не си помислите нещо? Аз на Брад Пит съм му вярна, въпреки че той не знае за съществуването ми, явно космическата тема не го вълнува. Покани ме на разходка с космическа лодка. Илон Мъск, не Брад Пит. За съжаление. А пък Железният човек1 Мъск се интересува от Космоса. И още как! И от научно-фантастични филми – също. Гледал ме бил в „Нашествието на поровете“. Можела съм спокойно да изиграя себе си, ама Лара Фабиан била по-известна. И можела да пее на няколко езика. И аз мога, бе! Колко куклени песнички съм изпяла в нашия театър – и на руски, и на немски! И мога да си преправям гласа като на петгодишна. Лара може ли? Едва ли! И беше с тъмносини лещи във филма. Срам и позор – менте!

  Разходката на Илон беше изцяло делова. С цел – лъскане на имидж. Били намалели напоследък желаещите за изстрелване астронавти. Сигурно от поровете ги е страх. Аз трябвало да покажа, че дори една куклена актриса от малка балканска страна само с двама астронавти в историята може да се справи и с най-могъщите космически порове. Съгласих се! Няма да видя Порцион, ясно е, но поне ще се разходя из някоя космическа станция. После се оказа, че разходката важи само за преминаването през безвъздушното пространство, а на станцията няма много място за ходене, а само за въртене насам-натам в безтегловност, но и това е нещо! Не на всеки Илон Мъск ще му влезе в хавайското бунгало и ще го покани на космическо пътешествие, я! Пак извадих късмет! Даже се надявах след деловата обиколка да си отпусне благотворителната душичка и да ми подари някоя от електрическите си коли, но май нямаше да сколасам.

  Той, късметът ми, малко чурук, сега ще видите защо.

  Летенето във вакуума, добре! Въртенето в космическата станция – малко натоварващо вестибуларния апарат, но пак – бива! Даже и няколко хитови интервюта дадох от космоса и разказах надълго и нашироко как там няма вече никакви порове и е напълно безопасно и безметежно, насам, народе, плащай и лети! Обаче пак – ядец! Де да си бях мълчала! Сега ще ме обвиняват в лъжа с цел – облагодетелстване. Какво облагодетелстване беше това – не знам. Колата явно нямаше чалъм да получа, но получих стрес. Голям стрес, да знаете! Пък можех и още нещо още по-нежелано да получа във вид на… Но да си караме по реда!

  Приключваме ние с Илон с въртенето и с интервютата и вече ще си ходим. Мисля си аз за електрическата кола и как по-деликатно да си я поискам и настроението ми – над нулата! Какво ти над нулата – над точката на кипене даже! Викам си – ще му разправям за порските джаджи и супници срещу всяка част от колата. И се отплеснах – коя чест за коя история да заменя! По едно време се изтръгвам аз насила от непроизволните си мечтания и се оглеждам – нещо много топло взе да става! Викам си, да не е построил вече Илон Слънчевия си град и сега толкова да пече, ама защо в космоса? Да не е измислил космическа станция, захранвана от слънчева енергия, ама климатици няма ли тука за регулация? То и фризерите може да се захранват така, знам ги аз тия работи! Защо да пече вътре? Нещо не е наред!

  А то какво било! Един от тунелите му. Обаче не този в Лас Вегас. Той остана далече на Земята. Ами хиперпространствен. Експериментален. Той решил, между другото, така и така сме тук, да го нагледа. А тунелът се срутил внезапно /не знам точно как се срутват хиперпространствени тунели, вероятно е станал нестабилен/ и се отворил към някаква звезда. И от нея сега духат огън и жупел и скоро ще се изпържим като пилета на грил. Обаче от другата страна на звездата имало планета. И оттам излетял кораб и се скачил със станцията.

  Правили-стрували, метнали изпадналия в несвяст Илон и другите астронавти в нашата совалка и ги шитнали обратно към Земята. А мен ме оставили. Защо ли?

  Аз не знам нищо за тия събития, и аз бях в несвяст. Припаднах от жегата, преди да разбера де какво що.

  Събуждам се от една кофа с ледена вода върху лицето си. То не било кофа, ами нещо като маркуч, прикрепен към някакъв уред като хладилник. Совалката я няма, станцията я няма, звездата вече далече – само една шарена планета се приближава към кораба. И корабът – странен! Стъклен един и с тръбички навсякъде – рошави, и с триъгълни илюминатори.

  А кофата маркуч я държи една яка мацка, с дълга права коса с бретон и светлозелени, като стъклени, очи. Малко прилича на Принцесата воин от оня филм – Зина ли беше, Ксена ли – не знам. Дрехи на себе си почти няма – под широките голи плещи само едно велурено кафяво бюстие, обшито с метални халкички и една къса велурена поличка, набрана отпред. То не било набор, ама аз за това после разбрах. Бедрата ù – като на сумо боец, по ръцете мускули играят, пръстите – с халки на показалците, ноктите – дълбоко изрязани и боядисани в черно. На тънката, инатлийска уста – червило. Също черно. По ръцете и краката – татуировки, ботушите – малко над коляното – черни, кожени и с шпори. По-късно разбрах, че това е бойното облекло на амазонките, а кавалеристките на тяхната планета яздят един вид животни, подобни на коне, но с по шест крака и девет очи.

  А на тая, дето неистово ме пръскаше, сякаш иска да ме удави, на главата ù беше закрепена с диамантени фиби малка златна коронка – демек, пак бях попаднала на личност от кралско потекло. Защо все улучвах космически монархии навсякъде, не знам! Затъжих се аз за старата земна демократична република, ама не са концерт по желание близките срещи от трети вид, уви!

  И ме пръска кралицата им и пръхти, а после се надвеси над мен и отвори оная ми ти змийска уста, ще ми прави изкуствено дишане! А, не! Къш, ма! Откакто в трети клас замалко не се удавих в басейна и учителката по физическо налиташе да ми прави изкуствено дишане и едва не ме удави за втори път – от отвращение, и дума не искам да чуя за женско дишане уста в уста.

  Блъскам аз коронката и отварям очи. Оная ме гледа отнесено. Знам си аз въздействието на светофарите, ама сега хич не е моментът! Изплювам водата и виквам:

  – Аз съм хетеро! Сакън, не искам дишане!

  Кралицата се ококори, лицето ù побледня, отнесената физиономия космическият вятър я отнесе, на нейно място идва тигърски рев:

  – Хетера! Имаме хетера! Тревога!

  Плъпнаха ония ми ти ячки мацки в къси полички навсякъде и носят маркучи и пръскат като за последно. Аз плюя вода и викам, ама никой не ме чува:

  – Не съм хетера, хетеро съм!

  Кралицата махна и ония спряха. Обаче държат маркучите в готовност.

  – То е почти едно и също – казва, вече по-спокойно, кралицата. – Нашите хетери ги изтребихме. Ние сме раса от амазонки. Така ни нарече един земен мъдрец преди много години, попаднал случайно на нашата планета Хидра  през един от междупространствените тунели. Запазихме му живота, защото беше добър оратор и разказваше интересни истории. Иначе сме хомофилии. Обичащи еднаквото. Имаме склонност към собствения си пол.

  „Платон ще да е бил оня“, предположих аз.

  – И какво стана с мъдреца? – полюбопитствах.

  – Избяга – каза кралицата и се намръщи – явно темата ù беше неприятна. – Беше екзотично явление за нас, нещо като жив цирк. Ние нямаме мъже. Избихме ги преди много векове при преврата на амазонките. И хетерите – заедно с тях. Те са ни врагове. Съвместното ни съществуване беше невъзможно. Ние победихме. Така че, ако си хетера…

  – Не, не! – викнах аз /мил ми беше още животът/. – Аз казах хетеро-! Не мога да понасям жени да ме целуват, дори да ме докосват, имам склонност към противоположния пол – мъжкия, разбирате ли? Мъжете ме стимулират и ми помагат да се оправя от шока, който преживях като малка. Това е жизнено необходимо за мен. Иначе оглупявам и се оплитам като пате в кълчища. Имам нужда от тях! Не е задължително да е буквално.

  – Също като нас, само че обратно – промълви кралицата.

  – Не, не – опитах се да възразя, обаче млъкнах.

  Каквото и да кажех, тя щеше да го извърти в своя полза, затова благоразумно си замълчах.

  – Оставихме те, защото беше единствената жена на станцията. Знаем, че хетеросексуалните земни жени са поносими към такива като нас. Но не знаехме, че има и такива като теб – с непоносимост. Не искаме да си имаме неприятности с вашата планета, затова върнахме мъжете. Но ти си толкова красива! – отнесеният поглед пак се върна и този път се настани трайно върху лицето на кралицата и даже мократа ми коса и леката гърбица на носа ми, която сега изпъкваше още повече, не успя да го изличи.

  „Уф, тежка е кралската корона, но тази на красотата тежи още повече!“, си казах отчаяно аз. „Пък тука даже няма принцове! Кой ще ме спасява сега? Все в ступор ли ще стоя, както след оная физкултурна целувка?“

  – Виж какво, кралице… – започнах внимателно аз

  – Викай ми Хена, скъпа, това е името ми – каза нежно царствената особа и се приближи плътно към мен, извади раздвоен език и ме лъхна с ухание на блато и прегорял тютюн. /Да не би да пуши лула, нищо чудно!/.

  Аз се дърпам назад, колкото мога, и си викам: „По-скоро хиена си ти, ама нейсе!“

  – Не се страхувай! – казва още по-нежно змията и пак вади змийския си език и се присламчва. – Ние ще те научим да ни обичаш. Умеем го!

  – Не разбираш ли бе, жена, не мога! Не ми е в природата! – казвам вече ядосано и я блъскам назад.

  Че като се разяри оная ми ти Хиена, че като засвятка със змийските си очи:

  – Няма и капка толерантност у теб – казва. – Затова ги изтребихме нашите мъже и хетерите и останахме само ние – хомофилиите. Сега си имаме само гейши и те са ни достатъчни. А ти щом не искаш…

  –  Значи гейшите са добри, а хетерите – лоши, така ли? – викам аз. – И каква е разликата? Че едните са ваши, а другите – не? И как можеш да искаш толерантност от мен, след като това ми вреди? Много нетолерантно от твоя страна! Ужас на толерантностите!

  – В клетката! – нареди кратко хиената на слугините си хомофилии. – Да се научи там на толерантност. А после, като пристигнем – в джендема! Да ù дойде акълът в главата!

  – Ама точно това се опитвам да ти обясня – пробвах за последно аз – Няма да ми дойде акълът, защото…

  Не ме чу. Врътна си набора на поличката, а оттам се показа крайчецът на люспеста опашка. Оказа се, че хомофилиите имали нещо като опашка между краката си, отпред, и тя им служела за детероден орган, чрез който сливали яйцеклетките си. Друг подобен яйцеполог имали на върха на езиците си и на края на пръстите си. Много детеродни органи, много нещо! И все си ги показват под път и над път! Стимулирали се, порочниците! Ама аз като искам да се стимулирам правоверно – хетера! А стига бе!

  – Ако до три дни не се съгласиш на условията ни, започваме с процедурата по трансформация. Ще те наблъскаме с хормони, ще ти присадим опашка отпред и друга песен ще запееш – закани се кралицата и хлопна вратата. – Иначе няма да оцелееш, а на Земята няма да те върнем!

  Засуетиха се поданичките ù, напъхаха ме в една клетка и ме оставиха там, докато корабът не кацна на Хидра.

 

  И изтича вече третият ден, а аз още – в джендема. Условията – поносими: креват, мивка, амазонски книги и списания с полички и бюстиета разни, прозорец с изглед към космодрума.

  Очите си изгледах аз към тоя космодрум! Кораби кацат и отлитат, аз – тука. Мислих, мислих и нищо не измислих как да избягам. Накрая, съвсем затъпяла, хвърлям амазонските списания на пода, вадя снимката на Брад Пит само по дънки и мускули – да си оплакна малко очите и да си поизправя фокуса, че вече започнах да виждам замъглено и през очилата, дето ми ги самооправи порът.

  А амазонката страж протяга врат и зяпа какво зяпам. Че като изкряка и скочи назад! Уплаши се явно от образа на полуголия мъж. Но скоро ще се окопити, ще извика подкрепление и тогава… ще ми вземат и тая единствена утеха.

  „Сега или никога!“, казвам си и настъпвам към вратата. Държа пред себе си като щит снимката и говоря тихичко, но така че да ме чуе. Няма да изреждам какви ù ги наприказвах – всички мъжки атрибути споменах, че и отгоре. Гледам, взе да се олюлява, прилоша ù, а за помощ няма сили да извика. А така, няма само аз все в ступор да съм! Я полежи малко и ти на пода, да видиш какво е!

  Строполи се тя и ключовете издрънчаха. Протягам се аз през решетката, вземам ключовете, като, за всеки случай, продължавам да мърморя пикантерии и се измъкнах!

  Тичешком към космодрума! Един кораб тъкмо се готви да излети. Размахвам аз Брад Пит като знаме и всички женоря бягат като попарени. Де да знаеше нашият синеок мачо какво въздействие имаше образът му на Хидра, щеше да се хване за главата!

  Влизам в командния отсек. Машинарии, колкото щеш! Ами сега? Поглеждам аз Брад за кураж и погледът ми се прояснява. Ами то всичко си е написано! Добре че амазонките пишат и говорят на английски, пък аз      нали го учих в английската. /Това за тия читатели, дето ще питат на какъв език сме се разбирали с тях – не на змийски, във всеки случай!/

  Излетях аз на автопилот. Тоя кораб бил приготвен за Земята. Минах през тунела и се оказах на станцията на Илон. Обаждам му се спешно по сателита – така и така, разказах му всичко. Той ми каза как да затворя тунела. Направих го и спасих Земята от чуждопланетно нашествие. Отново!

  Насочиха совалката, която ме взе от космоса, направо към летището в Долно градище. И кой беше първият човек, който видях там? Познайте! Докторът, бе! От първия етаж. Щял да ходи до София с хеликоптер. Втурвам се аз към него и от радост, че виждам позната мъжка физиономия, му висвам на врата. А ахаа да му залепя една дихателна целувка, обаче навреме се спрях. Едно, че той е стар. Друго, че нямам отношение към него. И трето – жена му, плътно зад него, пази! Хвана ме за ръката и лекичко ме отстранява. И се хвърли тя да ме прегръща. Гледала по телевизията за перипетиите ми.

  Аз подскочих като попарена. А тя се хили и ми показва езика си, като ония от Хидра и пак ме побутва – далече от мъжа си. Знае тя как до го пази, хиената! Ама защо бе, Пиронкова? Аз само за стимул, нищо повече! Питай Илон Мъск, ако не вярваш!

  Не ù пукало. Хм! Ужас на толерантностите!

  Оттогава, все като ме види, маха с ръка и си показва езика, после леекичко си вдига полата – да ме стимулира, казва, че било. Не на мен тия! Още малко и опашка ще си присади, да ме ояйцеклетява – колко е добричка! Че и други се научиха, и те помагат. Да ги пратя аз на Хидра, там добре ще се адаптират. Ще ги ояйцеклетят набързо.

  А аз исках само някой и друг мъж около себе си, за кураж. Дори не е задължително да  е буквално. Може само преносно. Да!

  Сега обаче се глезя с електрическата кола, която Илон ми подари. Все пак. А съседката с таратайката завиждааа! Не Пиронковата – Керемидчийска. Все се навърта на паркинга. Ами гледай! Ама кога ще можеш да си я позволиш? Никога! Тя си го знае. Затова все като ме види – езикът навън.

  Нека ù е утеха!

 

https://www.youtube.com/watch?v=aLEuhsra9WY

https://www.youtube.com/watch?v=6UEQUuDw-No

 


Бел. на МММ:

 

1. В „Железният човек“2 Илон Мъск играе себе си. Като стане президент на САЩ, като Доналд Тръмп, ще имам връзки.

» next part...

© Мария Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Тия пък кои са? 😃 За тях сигурно Хидра е раят, но за МММ е било ад. Затова тя много егоистично и нетолерантно е затворила тунела – не й се е стояло пак в клетката в очакване да й присадят опашка. И без Брад Пит! No way! 😃
  • Няма начин от ЛГБТ да не са те питали за тунела и координатите на Хидра
Random works
: ??:??