Хлапакът се тресеше от шока. Лицето му беше изпито, бледо и набраздено от сълзите. Момчето постоянно си гледаше треперещите ръце, сякаш не бяха част от него, а нещо чуждо и отвратително. Нещо, което беше изникнало, без да бъде търсено и без да има нужда от него. От време на време погледът му поглеждаше към вратата, бясно, като на диво животно пробягваше по стената и пак се връщаше на треперещите ръце. Инспектор Глухонямов беше почти легнал върху олющеното бюро и потропваше с химикалката. Звукът приличаше на тиктакането на часовник – бавен и ритмичен. Лампата, самотно се люшкаше над главите им, а в тясната стаичка, боядисана в жабешко зелено беше твърде задушно. Колежката му с погнуса поглеждаше към изпадналия в шок младеж, който вече от два часа разпитваха. Родителите на момчето, обикновени хорица, бяха отвън в коридора – бащата съсипан, а майката не знаеща на кой свят се намира. Случилото се с детето им беше за тях нещо непознато и съзнанията им не можеха да го приемат и разберат. То ...