5 abr 2019, 20:13  

Модата 

  Prosa » Relatos
636 12 15

Obra no adecuada para menores de 18 años

13 мин за четене

      Хлапакът се тресеше от шока. Лицето му беше изпито, бледо и набраздено от сълзите. Момчето постоянно си гледаше треперещите ръце, сякаш не бяха част от него, а нещо чуждо и отвратително. Нещо, което беше изникнало, без да бъде търсено и без да има нужда от него. От време на време погледът му поглеждаше към вратата, бясно, като на диво животно пробягваше по стената и пак се връщаше на треперещите ръце.  Инспектор Глухонямов беше почти легнал върху олющеното бюро и потропваше с химикалката. Звукът приличаше на тиктакането на часовник – бавен и ритмичен.  Лампата, самотно се люшкаше над главите им, а в тясната стаичка, боядисана в жабешко зелено беше  твърде задушно. Колежката му с погнуса поглеждаше към изпадналия в шок младеж, който вече от два часа разпитваха. Родителите на момчето, обикновени хорица, бяха отвън в коридора – бащата съсипан, а майката не знаеща на кой свят се намира. Случилото се с детето им беше за тях нещо непознато и съзнанията им не можеха да го приемат и разберат. То не беше и за разбиране.

     –  Аз я обичах! Обичам я! Как? Как? Нали това е любовта? Нали така я описват?  - викаше хлапакът и на моменти див блясък просветваше в очите му, после затихваше и тялото  се разтресваше от ридания.

Беше написал и подписал самопризнанията си и адвокатът му беше излязъл навън, за да поговори с родителите. Ясенова и Глухонямов седяха само, колкото момчето да не направи нещо със себе си. И такива случаи имаше.

     – Ние искахме да правим…Да се обичаме и да си бъдем първите…Всички четат и там пише – колко и как се прави… Казват, че е различно и че са го правили…Настройваш се, пийваш и я хващаш за врата…Тук – там целуваш и …

Глухонямов едва издържаше. Повръщаше му се от това повторение на нещата.  Когато застъпи на смяна му казаха за случая и че е поредният такъв за този месец.

    – Колко има такива? – попита той дежурния.

   – Това е осмият. – осведоми го хладнокръвно колегата му. И все пак и двамата мъже разбираха, че няма нищо хладнокръвно в това да затварят и съдят малолетни или току-що навършили годините си пълнолетни младежи.  Всичко беше започнало от новата мода сред хлапетиите, да четат в интернет, някакви си странни  разкази за груби любовни игри. Хлапашка му история, но за непросветените умове – игра с кибрит и лумване на огън. От осем случая две момичета бяха удушени, една с опасност за живота, а останалите… Родителите на починалите деца трябваше да  заровят своите свидни рожби в земята и никога да не видят как един млад и зелен стрък, изниква и разцъфтява в красиво и неповторимо цвете. Млади животи отишли на халост. Другите, които все още бяха сред живите се намираха в интензивните отделения на болниците, но дори и физически да се оправеха от страха и изживяното, психически щяха да са развалина. Някои просто мълчаха и гледаха в пространството без да мигат и никой не знаеше има ли и колко е счупеното в душата им. Едно от момичетата беше по-добре от другите - по чудо оцеляло и опазило гласните си струни от натиска, като ударило по главата гаджето си. Но, дори и то борбено настръхваше всеки път щом някой мъж го доближеше и се беше наложило да му сменят лекуващия лекар с жена. Момичета, също като неговите две дъщери. Млади, зелени и неузрели за черните нюанси на света. Че кой човек беше готов за лошото?       Случваха се и такива неща. Лоши и по-лоши. Невъзвратими. А Глухонямов, с настъпването на времето за пенсиониране ги виждаше все по-често.  Изтръпваше само при мисълта, че на някоя от дъщерите му можеше да се случи това изтезание, тази грубост, дори и със съгласието им, дадено от неразбиране и глупост. Наясно беше, че нямаше как да ги предпази от всичко, но поне сателитните телевизии даваха възможност за криптиране на някои еротични канали, а в интернет и особено в пространството на социалните мрежи,  достъпът до всякакви видове четива беше неограничен. Заболяваше го сърцето само при мисълта, че сам той, често им говореше, че четенето е най-добрият начин да осмислят правилно света и реалният живот и да се справят с поднесените им изпитания. Та за него някога беше така. Книги като „Железния светилник”, като „Тютюн” и още и още…Класици, фантасти, романтици, поети му показваха един свят пълен с красота. Приключенията и добрият завършек на историите го караха да мечтае за много добри дела, които може и ще извърши, когато порасне.  А сега? Сега спасение имаше ли в книгите? В написаното имаше ли мъдрост? Влагаше ли се душа? Караше ли сърцата да туптят от доброто и любовта на героите? Човек трябваше да се изразява и да има избор, но къде свършваха добрите намерения и започваха личностните въжделения? Всеки можеше да сгреши. Човешко беше. Ала, когато не само си сгрешил, но и твърдо поддържаш, че една грешка е най-правилното нещо на света… То си беше, също като при серийните престъпници – психопати – иди им обясни, че тяхното не е нормално и хуманно…

    Ясенова, колежката му, имаше син, но и тя видимо тръпнеше от страх за него. Глухонямов усещаше  нейните притеснения. Разбираше я, и той и тя, бяха родители на подрастващи младежи, чиито хормони сега се бунтуваха и от най-малкото ограничаване на свободата , а още по-малко на начинът им да обичат и бъдат обичани. Но как да опазиш детето си от подобен род мисли и досег ? Как, когато човекът написал нещо подобно го е написал без влагане на онази творческа и назидателна мисъл, която да показва истинското лице на подобен род неща. Някои пишеха или правеха нещо, просто за да угодят на желанието си да бъдат интересни и да се котират в едно общество, препълнено от „знаещи и можещи”, но с огромни пробойни от липси на нормални хора, приемащи се такива, каквито са. Да описваш един любовен акт, като брутално дърпане, душене и подчиняване на едно човешко същество и като начин за доминиране над личност, бе слабо казано недомислие и грозна нехуманна постъпка. Да, Глухонямов беше дългогодишен служител на реда и беше виждал, какви ли не престъпни деяния, но…Това какво беше – деяние по невнимание ли?

    Инспекторът въздъхна тежко. Очите му гледаха една крива резка върху ожуленото бюро. Не му се искаше да гледа хлапакът, защото сам, като мъж и баща изпитваше силно негодувание към деянието, което бе извършило момчето и то в незнанието си…” Пуста му мода!” – почука той с химикалката по бюрото и си спомни, че и колегата му Ярославов имаше същият случай. И там момичето се беше задушило, а Ярославов го деляха два месеца до пенсиониране и наскоро дъщеря му роди момиченце. „Е, иди, че не се ядосвай! И като си помисля, че и Айнщайн е достигнал до откритието за създаването на Ядрената енергия, а Лео Силард е патентовал ядрената верижна реакция, на основата на която са създадени и атомните бомби, помитащи и отравящи всичкият живот, който можеха да покосят…Сигурно и хал хабер не са си имали, че това което създават ще бъде не само полезно,но и  пагубно за човечеството…То, сигурно, като се замисля и с наркотиците е така…В началото уж за лекарство, а после пробваш веднъж, дваж…И един път стига! Ако сметнеш само, чисто хипотетично, колко хора са на земята, половината да пробват по веднъж…Пуста му мода! Бумеранг! Като го хвърлиш се връща там, откъде е тръгнал, ала по пътя си всичко сече – не различава кой добър, кой лош, кой чужд, кой свой – все млати, та се къса! И тука така! Снимаш филми, пишеш, казваш нещо, ала не мъдруваш – ще ли доведе до нещо хубаво или ще „удари” някъде. И зависи къде, та може и като тези случаи – верижна реакция да направи! И всичкото ни така по човешки изкривено – уж лекарство правиш, ала първо вируса имаш, че да отделиш с какво се лекува! Като противоотровата за отровата на змиите…Ма я иди спри вирус! То е до организъм – при едни лекарството помага, други не издържат. И психиката така – едни са по лабилни, други по податливи, а трети…Ама кой иска да го боли? „ Адвокатът влезе и Глухонямав прекъсна мислите си и се надигна. Стана и Ясенова. Сложиха белезниците на хлапето, ала не беше ясно какво ще става оттук нататък. Виновникът беше твърде млад. Случаят на Ярославов беше по-различен. Там извършителят на деянието беше пълнолетен и не само беше признал, ами се хилел през цялото време. Харесвало му било да гледа как се гърчат под него и как умоляват…” А да му…”  - Глухонямов едва си преглътна думите и ги остави да потънат просто като мисли в главата му.

     Отвън видя родителите на задушилото се момиче, които не знаеха дали да мразят или да вият от скръб, виждайки срещу себе си същите разстроени лица – тези на родителите на извършителя…А момчето…изпило живота на тяхното дете, беше хлапак, едва възмъжал за мъх над горната устна. Факт беше – дъщеря им се беше задушила, докато двамата се бяха опитали да си бъдат първите в любовта. „Пуста му мода!” – пак се стрелна в ума на инспектора. Чакаше го дълго дежурство и двадесет страници рапорт само по този случай. Глухонямов влезе в тесния кабинет, който делеше с Ярославов и с младият Страхилов.

   – Трудна работа, а колега? – вдигна погледа си Ярославов.

   – Знаеш…Какво да ти разправям? Думите си глътнах. – отвърна му Глухонямов.

   – Ще ги глътнеш я и не само ти, ми всички си ги глътнахме. – отвърна му другият, но края на думите му се сля със смеха на младият Страхилов.

   – Какво се смееш бе? – Ярославов се беше вбесил. – Смешно ли ти е, а? И какво му е смешното, м? Че децата тръгнали любов да правят, пък още не знаят да правят разлика от това дали им се ходи по-малка нужда или друго ги сърби? И взели, че чели, някакви си щуротии. Другите пък, по осведомените и до някоя и друга сценка се докопали, та им се изяснило…Какво им се е изяснило, да ги питаш, ама на…Реално било! Модерно било - „Готино!” Да им имам и готиното! Че какво му беше едно време? Не станахме мъже ли? Жени ли не намерихме?! А? И войници бяхме и млади…Ще ги загледаш киприте девойки…Красота! Естествена! Смеят се, разговарят. Ако успееш да намериш някое по пикантно списание от големият си брат, че да надзърнеш за малко голотия…И ако не те спипат, защото не само, че ще ти затлеят врата, ами и наказан ще си. Ала, точно такива щуротии не са ни идвали в главите…Книгите ни учеха едно време на хубаво държане към жените. Ще и се усмихнеш, че ще я заговориш, че ще я помилваш…И какво им е на любовните романи? Модата им минала! Сладникави били! Че що да е минала? Моята още си чете това-онова и като и видя хубавото лице с онази замечтана усмивка и на мен ми става едно  такова хубаво, че забравям си, че съм пред пенсия. Това, което се случва днес какво е, а? Сега ти вървят по средата на пътя и зеят в тези светещи екрани. Караш колата, намалиш, мислиш си, че ще се качат на тротоара. Ама само с мисленето си оставаш. Пътят бил техен и ще ти покажат един среден пръст без да се отместят. А иди,че не се ядосвай! Онзи ден комшията над нас скандал направи. Отидох да видя, а то малкият им син да вземе да каже на майка си, думата с „к….”. Жената реве, а бащата вбесен иска да го пребие. Майчицата не дава – мило и, а сам, хулиганинът я обижда. Хранят го, поят го, трепят се хората! Хубави, добри хора. Обичат го, ама е прав комшията, че той ни на жена си, ни на майка си така е казвал, а хлапетията ще пелтечи разни му ти мръсотийки на тази дето го е родила. Нормално било, те така викали на момичетата! Това какво е бе Страхилов? Хубаво ли е, като го пише навсякъде и децата и те мислят, че всичко, каквото хвърчи се яде. Видят някой да налага жена си и айде „ Готино!”. Трябва да се повтори, та и потрети…Вземат шофьорска книжка и като на видео игра карат. Мислят си, че като цъкнеш копчето и всичко се оправя и мъртъвците възкръсват! Игрите им дават пример за живота. Пример ли е това бе Страхилов? Примери имахме едно време ние, а сега кой да им даде на тези деца акъл? Всичко попиват те! Всичко, като гъбки са, а животът реже като косачка…Подкрепа и пример им трябват, а не врели –некипели и свободия. Че те готови ли са, а? За живота, за трудностите?  Смешно ти е на тебе, защото сега не му мислиш! Утре и ти дете ще имаш? Родител ще бъдеш! Млада жена, стройна красива и усмихната вече имаш. – Ярославов спря задъхан от дългата си реч и сякаш сетил се нещо, отдавна забравено, продължи. - Ей, а бе жена ти не е ли учителка? Учителка е, нали? Даскалица в гимназията. А, баш…Смей си се ти, то тези младежи като им заври кръвта, както едно време и ние се влюбвахме в някоя по-млада даскалица…Да се чудеш, а?

    – Стига бе, Ярославов! – Глухонямов вече го стягаше главата. Мислите за двете му дъщери и опасностите, които постоянно ги дебнеха в ежедневието не му даваха мира. Времето беше такова – родителите като октоподи, разчекнати на пипалата си – тичаха на работа, вкъщи и все не им стигаше нито времето, нито парите. Расте детето и разходите с него – телефон, дрехи, гримове…ежедневни харчове. И колкото и да се опитваш да ги опазиш от всичко – изпускаш ...

    – Ти къде тръгна? – обърна се Ярославов към тихомълком изнизващият се през вратата Страхилов. Онзи почервеня, но отвърна:

   – Обещах да звънна на жената Старши, та…

   – Звънни, обади се… - отвърна му онзи.- Ама по –бързо с разговора, че имаме да пишем с теб и да се прибирам, че тази вечер ще доведат малката ми внучка. Искам по с време да се нарадвам на мъничкото ми ангелче.

    Глухонямов тежко се стовари на стола срещу Ярославов. Мислите му летяха. С всяка нова  мисъл все повече осъзнаваше, че в думите на колегата му има много истини. Добрият пример и хубаво разказаната история са по-полезни от компютърните  игри и другите му щурави неща на модерното време Не беше важно утрешното „ти” , а днешното „аз”, основаващо се на вчерашното „ние”. Ако хората днес не се опитаха да дадат  пример, а чакаха някой друг да го направи, вместо тях, то за утре, никой не знаеше какво да очаква. А най-болеше, когато сам човек го усетеше на собствения си гръб. И ако светът ти се вижда сив и черен, не трябва ли човек да търси красивото и  доброто? И не само да го търси, ми и да го показва на другите, защото  въпреки наситеността на чернотата и точно заради това, блестящите и чисти цветове, искряха по-ярко.

„Пуста му мода! Бумеранг! Като го хвърлиш се връща там, откъде е тръгнал, ала по пътя си всичко сече – не различава кой добър, кой лош, кой чужд, кой свой – все сече и не спира!” – отново си помисли инспекторът и се наведе над бюрото си.

© И.К. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря, Елка! Доче!
    Модата не е лоша, сляпото и следване я прави такава. Да имате хубав и слънчев ден!
  • Наистина чудесен разказ! Както се казва - поучителен! Мразя модите, особено такива от Интернет! Същото е със селфитата - много деца станаха жертва на тази пагубна страст! Поздрави, Лиа!
  • Трички са си много в днешно време и при тая "мода" .
    Благодаря, че прочете и коментира!
  • Мъка ми е с тази "мода: - средната дъщеря по наргиле барове, голямата по бинго зали... Моля се малката да не залитне и тя нанякъде...
    "Расте детето и разходите с него – телефон, дрехи, гримове…ежедневни харчове. И колкото и да се опитваш да ги опазиш от всичко – изпускаш ..."
  • Благодаря ти Ирижи, че не четеш " по диагонал". Да, при мен се иска повече време, защото винаги съм подробна. Но, благодаря ти, че обърна внимание на разказа ми и написа мнението си!
  • Мила Лиа,знаеш,че винаги искам да те коментирам и то не с една дума...Не искам да чета по диагонал...А толкова много проза се пише и като се зачета в нещо и...вемето ми свършва,та го оставя за после...А при теб се иска повече време.Наистина в разказа ти има поука,а не е за червена точка.Някога любовта,секса беше табу в семейството за децата,"докато му дойде временто",а до тогава то може да направи много гафове...Един много житейски въпрос си описала!Родителите трябва много да разговарят с децата си-по всякакви въпроси!
  • За тези, които дават пример с моето произведение дали се вижда или не извън сайта - да, всичко се вижда извън сайта, включително и коментарите и произведенията на тези, които сте блокирали, но това е нормално. Хората не могат да ограничават цялата мрежа и качването на едни или други неща, не е отговорност само на няколко човека, а на всички нас тук и извън този сайт. Все пак ако хората сме всесилни, нямаше да сме хора, а нещо друго... Също така всеки има право на мнение и на виждане за живота, но това как ще бъде изказано и поднесено е също много важно, защото личното мнение на един човек не трябва да накърнява правото на съществуване и живот на другите,нито да бъде налагано. Както мисли героят" Бумеранг! Тръгва от там, където ще се завърне и покосява всичко по пътя си, без да различава и окачествява кой какъв е или какво."
  • Благодаря на прочелите и на господата, които коментираха и на тези, които добавиха в любими. Петър,Дон Бъч и господин Тенев, благодаря за отделеното време ,мненията и прочита!
  • Не виждам причина за червна точка на това призведение. Даже е препоръчително малолетните да го прочетат.
  • Както вече ти казах - разказът е прекрасен. Имаш поглед и достойна позиция. Браво!
  • Лиа Ник, И.К.!
    За мен това е най-добрият ти разказ, от тези, които съм чел!
    Тук се крие всичко според мен: "Инспекторът въздъхна тежко. Очите му гледаха една крива резка върху ожуленото бюро. "
    Браво! Нека този разказ е като голям шамар към тези, които не четат. И, когато някой пак тръгне да публикува, или някой пак тръгне да одобрява публикуването на текстове, пропагандиращи "особени сексуални практики" , нека първо прочетат разказа ти. И да помислят какво би могло да се случи и с техните деца един ден.
  • Наде,Мариана,Силве и Васе, благодаря за думите и времето, което отделяте, за да коментирате. Благодаря и за любими на всички! Хубава събота Ви желая! Нека има повече примери за доброто и красивото в света !
  • Само със здрава юзда, може да се осигури реда. Важен е семейният модел на поведение, възпитанието, границата, която всеки трябва да знае. Поздравления!
  • Не знам какво да кажа. Понякога насилието е маскирано с една прекрасна думичка. Любов. Понякога ли казах? Много често. Нещо че живеем в толкова информационен и напреднал вик. Изпитвала съм го. И още нещо, липсата на здрава основа в една човешка личност е проблем на голяма част от света.
    Поздравления за разказа, Лия!
  • Пекарната на Лия- на вашите услуги!
Propuestas
: ??:??