Тя се видя в красива бяла рокля. За първи път от толкова години. За първи път от вечността. Вървеше през необятни поля, а около нея цветя, дървета и птички. Чуваше в далечината как се реят водите на малко руйно поточе със студена, пролетна, планинска вода. Всичко беше изпъстрено в цветове. Сякаш нарисувано с най-красивите маслени бои. Беше щастлива. Беше свободна. Гърдите й едва не се пръскаха от любов и радост.
И тогава чу силен пукот. Огледа се. Не видя никого, нито пък регистрира виновника за този пукот. Затихна в очакване. И го чу отново. Видимо нямаше причина. Всичко изглеждаше спокойно. Но изведнъж усети как нещо я тегли назад. Отдалечаваше я от красотата пред очите й. Бялата рокля изчезна. Бе заменена с черна такава. Цветовете от маслените бои се размиха. Вече не се открояваха птичките, цветята, облаците. Всичко се сля в едно размито нищо. Нищото продължаваше да я тегли назад и колкото повече се отдалечаваше от приказната картина, толкова по-силен ставаше пукотът. Около нея наст ...