Тя се видя в красива бяла рокля. За първи път от толкова години. За първи път от вечността. Вървеше през необятни поля, а около нея цветя, дървета и птички. Чуваше в далечината как се реят водите на малко руйно поточе със студена, пролетна, планинска вода. Всичко беше изпъстрено в цветове. Сякаш нарисувано с най-красивите маслени бои. Беше щастлива. Беше свободна. Гърдите й едва не се пръскаха от любов и радост.

И тогава чу силен пукот. Огледа се. Не видя никого, нито пък регистрира виновника за този пукот. Затихна в очакване. И го чу отново. Видимо нямаше причина. Всичко изглеждаше спокойно. Но изведнъж усети как нещо я тегли назад. Отдалечаваше я от красотата пред очите й. Бялата рокля изчезна. Бе заменена с черна такава. Цветовете от маслените бои се размиха. Вече не се открояваха птичките, цветята, облаците. Всичко се сля в едно размито нищо. Нищото продължаваше да я тегли назад и колкото повече се отдалечаваше от приказната картина, толкова по-силен ставаше пукотът. Около нея настана тъмнина с малки разтеглени точици светлина. Накрая усети, че пада. И тогава се събуди.

Отвори очи в собственото си легло и отново чу пукота. Отне й няколко секунди да осъзнае, че някой тропаше на входната врата. Натрапникът удряше с все сила и само дето не събори вратата. Отвори.

- Добро утро, госпожице! Надявам се не Ви събудих. Заповядайте листа с новите 4-ма души, които трябва да съпроводите към „знаете кое“. Хубав ден! – ухиленият до уши нещастник дори не я остави да си отвори устата. Просто й навря листа в ръцете и се изпари.

Беше 5 часа сутринта на 25-ти декември. Беше Коледа, за Бога! По това време на годината нормалните хора почиваха, веселяха се със семействата си и най-вече спяха до късно! Ядяха, пиеха, отваряха подаръци, мечтаеха, правеха планове за бъдещето… Разсмя се. „Планове за бъдещето! Ха! Какви заблудени хорица, живеещи в илюзия. Дори не се опитват да видят истината, която е пред очите им“, мислеше си тя. Тя много добре знаеше какво представлява светът и защо едни се раждат, докато други умират. Знаеше, че светът е детска площадка, на която всеки идва да си поиграе, да падне няколко пъти, да си научи уроците и после да се прибере вкъщи, където да премисли и осмисли, и след това да започне отначало. Но не разбираше защо хората винаги празнуваха раждането, а скърбяха за смъртта. Та нали всеки край бил ново начало и нали като се затворела една врата, се отваряла друга… или поне така всички „интелигентни“ постваха в социалните мрежи. Не я разбираше тази нова тенденция със социалните мрежи. Уж всички бяха свързани, а в същото време бяха по-разделени от всякога. Уж си говореха един с друг, а почти не се чуваха и не се разбираха. Уж се виждаха, а в същото време бяха слепи един за друг. Казваха си колко много се обичат, а вътрешно бяха празни… „На Земята са само от няколко хилядолетия, а в колко много лъжи са се оплели. А какво ли щеше да е, ако живееха вечно“, мъмреше си тя под носа, докато си обличаше черната тога.

Често размишляваше над такива житейски теми. На много неща се беше нагледала и на много се беше наслушала. Едни я молеха да ги прибере по-бързо, а други не искаха да си тръгват. Ама точно като децата на площадката! И както обикновено нито един от двата вида не разбираше, че нещата не стават, когато на тях им се прииска, а когато им дойде времето (имаше и трети вид, но те бяха твърде малко, затова и тя много не размишляваше за тях). Като цяло хората си имаха отредено време на Земята и трябваше да си го спазват. Е, разбира се, всеки имаше и по няколко възможни изхода за излизане от площадката, но това отново беше предначертано. „Не може всеки да си решава нещата сам! Те и без това всичко объркват! Раждат се умни и мъдри, а после стават „знаещи“ с дипломи, забравили истинския смисъл. Само искат, искат, искат, а нищо не дават. Алчни егоисти!“, продължаваше да недоволства тя.  Мразеше да я будят рано. Мразеше и ранобудните. Заради такива като тях и тя трябваше да става рано, за да може да ги съпроводи преди „нормалните“ човеци да са станали. Но тя не беше нормален човек. Дори не беше човек. Тя беше Смърт.

Облече се, оправи си косата и грима (все пак беше жена), изпи си сутрешното кафе или както тя го наричаше вечерното (за нея часовете преди 9 сутринта се брояха вечерни), взе си Косата и излезе.

Смърт не беше онази, за която я мислеха всички. Не беше страшната с бяла коса и черепово лице. Напротив. Беше красива, висока, стройна, със светло кестенява, почти рижава, коса, големи и дълбоки тъмно кафяви очи и лунички по цялото лице. Не беше манекенка на Виктория сикрет, но беше много привлекателна млада дама. Млада, колко ли да беше млада? Ами, най-близко до възрастта й беше вечността. И все пак, ако можеха да я видят, живите щяха да си умрат по нея. Добре, че не можеха…

На нея не й трябваха превозни средства, за да стигне от една точка до друга. За тази цел й служеше нейното съзнание или иначе казано – тя просто се телепортираше. „Само ако знаеха, че и те могат да се телепортират! Но не! Те си живеят в техния си свят с „нАучните доказателства“ и щом нАуката не го е доказала, то не съществува!“, говореше тихо тя.

Ако не е станало ясно до тук, трябва да отбележим, че Смърт не обичаше хората особено много, въпреки че уважението й към душите им беше безгранично. Затова и се беше нагърбила с тежката задача да ги съпровожда обратно към Дома. За нея душите им бяха божествени, все пак те бяха създадени от и по подобие на нейния баща и бащата на всички – Бог. Но телата им и всичко това, което идваше с тях… тя го намираше за смехотворно и глупаво. Не можеше да проумее как едно его може до такава степен да бъде заслепено от материалното, че да замъгли и обърка сърцето и душата, и цял един човешки живот да бъде пропилян в защита на безсмислени грешни „ценности“ като религия, етнос, политически възгледи и най-глупавото от всички за нея – материално богатство. „Те си мислят, че ще вземат нещо материално със себе си! Ха! Глупци!“, продължаваше тя, докато изваждаше от джоба на тогата си листа, който й достави сутрешният натрапник.

Погледна в листа, прочете първия ред: „Вяра Петрова - ул. Народна №9, ет. 5, ап. 15, гр. Варна“, и потегли. Само след секунда Смърт се озова пред входната врата на апартамент 15 на улица Народна №9 в град Варна. Видя, че на вратата имаше табелка с имена „Вяра и Стефан Петрови“ и свери с данните в листчето, че да не стане сакатлък. Съвпадаха. Смърт премина през вратата, без да я докосва, и се запъти към спалнята. Преминавайки през коридора, забеляза, че мястото й изглежда много познато и тогава си спомни, че преди известно време беше идвала отново тук, но този път да вземе със себе си друга душа – тази на Стефан Петров. Когато дойде да вземе Стефан беше топъл летен ден, апартаментът беше пълен с хора, приятели и роднини, които просто чакаха Стефан да си отиде. Той беше легнал на дивана в хола, завит и немощен. Нямаше сили дори да говори. В този момент Смърт го прибра, докато всички бяха в съседната стая. Никой нищо не видя. Пет минути по-късно Вяра влезе в стаята и намери тялото му празно, бездушно. Тогава Вяра беше все още млада - на около 45 години, а Стефан на около 50. Тя плака много и дълго. Не вярваше в прераждания и мислеше, че повече никога няма да види своя Стефан. Днес, на 25-ти декември, когато Смърт отново прекрачваше прага на същия апартамент, Вяра вече беше на 92. Половината си живот беше прекарала сама, отказала да се омъжи повторно след смъртта на своя съпруг. Половината си живот тя беше прекарала във въпроса „защо“ и така и не беше намерила отговор. До днес.

Смърт влезе в спалнята и завари Вяра сгушена и спяща върху възглавницата на Стефан. Замахна с Косата и скъса сребърната нишка, която свързваше тялото с душата на Вяра. И Вяра се събуди. Така де, душата й.

- Добро утро, аз съм Смърт. Тук съм, за да те приведа към Светлината. – изрецитира Смърт като четвъртокласничка.

- Добро… ама как? Аз мъртва ли съм? Сънувам ли? Боже Господи! Ама коя сте Вие? Как не Ви е срам… - объркана говореше Вяра.

- Е, нали току-що Ви казах коя съм. Айде, моля Ви, без драми! По-бързо, че имам и други да прибирам.

- Ама как влязохте в дома ми? Ще извикам полиция! Напуснете веднага! – продължаваше да не разбира Вяра.

- Ох, поредната луда… Добре, извикайте полиция и им обяснете тогава коя съм аз и защо тялото Ви е на леглото, а Вие сте изправена тук до мен. – завъртя очи Смърт.

Вяра погледна към леглото и остана втрещена. Тя или по-точно тялото й лежеше безжизнено върху половината на Стефан.

- Олеле Божке! Каква е тази магия? Какво става тук? – каза тя на пресекулки. Ако не беше само дух, някой би си помислил, че Вяра пребледня от видяното.

- Това не е магия, а кръговрата на живота. Време е да се приберете у дома, но преди това трябва да Ви заведа към Светлината. Там ще имате възможност да прегледате живота си и да преосмислите всичко сторено и изказано през тези 92 години. – обясни Смърт.

- Ами децата ми… внуците… те ще дойдат днес… Коледа е…

- Съжалявам, но няма да дойдат. Ще им бъде съобщено, че няма при кого повече да дойдат. Не се натъжавайте, Вяра. Там отвъд вече в продължение на около 50 години Ви чака една душа, която Вие много обичахте.

- Стефан! Господи! Стефане! – започна Вяра да се вайка. – Ами аз не съм си оправила косата, а и тоалет трябва да си избера… - продължи тя.

- Каква коса, какъв тоалет, бе жена! Ти не разбра ли, че си мъртва, а мъртвите нищо материално не могат да вземат! Ох, Боже! – Смърт се изнерви още повече и даже смени обръщението. „А това е само първата за днес. Какво ли ме чака още…“, помисли си тя. – Айде, да тръгваме. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-бързо ще стигнеш при Стефан.

- Олеле, Стефане! Само да ми паднеш, гадино! Как ме остави сама за пореден път, нехранимайко! Не стига, че преди това едва те виждах, ами… - тръгна Вяра, хванала Смърт с едната ръка и размахвайки бастуна си с другата (не че сега щеше да й трябва).

Стефан беше моряк, който прекара половината от съзнателния си живот във водите на Черно море, далеч от своите близки. Така всяка година Вяра оставаше сама за около 6 месеца, работейки и грижейки се за децата им, докато Стефан плаваше на кораб. Щастлива беше Вяра с него, докато той не се разболя от туберкулоза и не си отиде.

Минавайки през коридора на апартамента Вяра се огледа и видя всички снимки, сувенири и всякакви предмети, събрани през годините на Земята. Дълъг път беше извървяла, много неща беше видяла и преживяла. Но въпреки объркването по-рано, вече беше спокойна и омиротворена. Дори леко превъзбудена. Наложи се Смърт да я удържа, не защото залиташе предвид преклонната възраст, на която си отива, а просто защото се тресеше от вълнение, че ще види Стефан.

Излязоха от апартамента и изведнъж пред тях се откри един тунел от светлина.

- Върви. От другата страна ще видиш живота си и Стефан. - каза Смърт.

- Ама как? Ти няма ли да дойдеш с мен? – попита Вяра.

- Не, аз имам още няколко други да прибера. Надявам се не толкова луди като теб. – усмихна се Смърт.

- Добре. Ама аз в Рая ли ще отида или в Ада? Пошляпвах децата понякога, карах се на Киро, съседа, и се дразнех на клюкарките пред блока, но не съм го правила с лоша умисъл… - притесни се Вяра.

- Не се тревожи. Ад няма там. Нито някой ще те съди. Адът е тук долу и също тук е най-големият съдник – всеки сам за себе си. Върви. – насърчи я Смърт.

Вяра тръгна по пътя на светлината, все още опирайки се на бастуна си, въпреки че вече нямаше нужда от него. Смърт я гледаше и, незнайно защо, се усмихна. Нещо във Вяра я развесели и я стопли отвътре. „Може би не е чак толкова луда. И може би не е лошо да си луд понякога“, помисли си тя, докато все още наблюдаваше Вяра, която вървейки, си подготвяше речта, с която ще нахока Стефан.

Смърт отново извади листчето от тогата си и прочете написаното на втория ред: „Георги Иванов – бай Гошо, ул. Изгубена №3, на тротоара пред кръчма „При юнака“, гр. Враца“. Прибра го обратно и тръгна. След секунда вече беше с лице пред една колиба с надпис „При юнака“. Огледа се и видя една табела отстрани на пътя, на която пишеше „улица Изгубена“. Завъртя се и пред очите си видя тялото на един мъж на около 60 години, лежащо на тротоара пред заведението. Приближи се към него. Но имаше нещо странно. Тялото беше само, душата липсваше. Смърт се намръщи. „Някой ми е взел занаята?“, запита се тя. Помисли още малко след което се обърна отново с лице към кръчмата и реши да влезе вътре и да поогледа.

Часът вече беше станал 6 и 30 сутринта на 25-ти декември, но „При юнака“ работеше 24/7 и винаги беше пълно. Обикновено вътре влизаха само възрастни мъже, общи работници, безделници и всякакви такива. Хора, които някога са имали мечти, но с течение на обстоятелствата и благодарение на чашката, са ги изгубили и единственото, което ги поддържаше живи беше алкохолът. Бивши бъдещи юнаци.

Смърт влезе вътре. Въпреки че не беше човек, тя също можеше да усети вкусове, мирис, допир и т.н. В момента, в който пристъпи прага на кръчмата, й се прииска сама да си тегли Косата, така да се каже. В кръчмата смърдеше на джибри и цигари. Но тъй като тя беше професионалист, продължи навътре. Огледа се и в единия ъгъл видя дух, седнал на една маса до 3-ма пияници. Тя се приближи към него.

- Георги Иванов? – попита. Но нямаше никаква реакция. – Бай Гошо? – поде отново Смърт.

- Ау, аз съм, да. – обади се духът.

- Добро утро, аз съм Смърт. Тук съм, за да те приведа към Светлината. – изрецитира тя.

- А, най-накрая дойде. Толкова време те чакам. Закъсняваш!

- Аз никога не закъснявам! – вирна нос Смърт.

- Ама да те питам нещо преди това. Тези тук не ме виждат или? – попита бай Гошо.

- Не, не виждат нито теб, нито мен. – отговори Смърт.

- Хубаво де, но аз май мога да ги накарам да пият и ми става едно леко и меко… - захили се бай Гошо, без свян, че му липсват няколко зъба.

- Да, можеш да ги караш и други неща да правят, но това не значи, че е хубаво. А и не се захласвай много, защото колкото по-леко и меко ти става, толкова повече ще искаш да се задържиш тук и ще продължиш да живееш в нищото. – обясни Смърт.

- Как тъй в нищото?

- Ами „тъй“ – нито ще си в тоя свят, нито ще си на оня. Ще си в нищото и така само ще си удължиш агонията. – допълни тя.

- Аха. Ми добре. Чакай само да го накарам да си сръбне още малко и съм готов. – каза ухилен Георги и се обърна към пияниците.

Смърт започна да тропа с крак, давайки знак, че не й е особено приятно да чака. Все пак още работа я чакаше, а беше и Коледа. Нищо, че тя не празнуваше. Щеше да й е по-приятно да си е вкъщи в леглото и да гледа „Сам вкъщи“, отколкото да прибира пияндета.

- Ох, тъй приятно ти става, като си пийнеш, но не е същото от тази страна на живота. – започна бай Гошо. – Нищо де. Айде, да си одам, води ме.

Тръгнаха заедно със Смърт. Тя беше изненадана, че той така лесно се даде. Обикновено с пияниците й беше доста трудно, тъй като те не искаха да напускат този свят. Харесваше им да си пият и всеки един ден да преминава в безсмислени разговори с други като тях. Затова и често духовете им се захващаха за някой жив и го караха да пие, и така си караха с дни, месеци, дори години, пребивавайки между двата свята.

- Как така тръгваш толкова лесно? Обикновено такива като теб се налага да ги влача. – попита Смърт.

- Е, па как. Цел живот пия и не се напих. Цел живот пия, защото искам да забравя, как го пропилех. Пропилех си живота, защото пия, и пия, защото си пропилех живота. – ухили се отново той. – На младини бях здрав и убав. Залюбих се с една мома от близко градче, но тя взе, че се омъжи за друг. Баща й не ме ареса, а пък тя не му се противопостави. И те така… Започнах да пия още като бех на 30 и от тогава те чакам да дойдеш за мене. Ама ти закъсня.

- Аз никога не закъснявам! – изохка Смърт. Но все пак го разбра какво има предвид. – Знаеш ли какво следва? Къде те водя?

- Знам! Водиш ме у дома! Най-сетна у дома! – извика бай Гошо с изражение на въодушевено дете.

Излязоха от кръчмата и пред тях се откри Светлината.

- Добре, бай Гошо. Върви напред. Отвъд тунела ще видиш живота си – какво си свършил и какво не си. Сам ще си отсъдиш кое е било правилно и кое не. След което ще се прибереш у дома и ще започнеш да работиш върху плана за следващия – обясни му Смърт.

- Айде, мерси! Жива и здрава! – и се затича бай Гошо към Светлината.

„Жива и здрава?! Кой пожелава на Смъртта на бъде жива и здрава?...“, засмя се тя с глас.

Смърт извади за пореден път листчето от джоба си и прочете третия ред: „Ангел Караджов, ул. Монетарна №6, гр. София“. Затвори очи и след секунда беше на адреса. Погледна пред себе си и видя голяма суматоха. Часът беше 7 сутринта на 25-ти декември, а на адреса вече беше пълно с хора и то не какви да е, а полицаи и медицински лица. Пред всички тях се открояваше сградата на голяма и известна банка. Смърт се огледа за точния адрес и след като установи, че няма грешка, влезе в банката. В един от офисите, седнал на голям кожен стол зад бюрото, стоеше тялото на около 35-годишен мъж, а до него изправен духа, оглеждащ се и търсещ отговори от хората, които не го забелязваха.

- Боже, какво става? Защо виждам тялото си? Каква е тази кръв от гърдите? Защо никой не ми отговоря? – паникьосано питаше духът.

- Добро утро, аз съм Смърт. Тук съм, за да те приведа към Светлината. – за пореден път днес каза Смърт. – Ти трябва да си Ангел Караджов, нали?

- Аз съм, да. Но какво се случва?

- По това, което виждам, ти си убит. Някой те е застрелял в гърдите. А хората наоколо са полицаи и Бърза помощ, които разчистват. – обясни спокойно Смърт. – Време е да вървим.

- Не, не. Аз не мога да вървя. Не! Не съм умрял. Сега ще се събудя… просто не знам как…- Ангел се опита да докосне собственото си тяло, но ръцете му преминаваха през него.

- Време ти е, щом аз съм тук.

- Не, не, подранила си! Аз имам още да живея. Имам жена, деца… тъкмо щях да си купувам и яхта… не – ако духът на Ангел можеше да плаче, то вече щеше да е наводнил офиса.

- Аз никога не подранявам! Аз съм винаги точна! Ей, не се научихте значи… - отвърна раздразнена Смърт. – А ако трябва и да сме по-конкретни, ти имаше и любовница, и няколко големи имота, но вече ги нямаш. Да тръгваме!

Ангел наистина беше много объркан. Последното, което си спомняше, беше, че негов познат му се обадил следобеда на 24-ти и го помолил да се срещнат набързо и да обсъдят важна сделка, която можела да донесе много дивиденти на всички участващи. Караджов излязъл от дома си, казвайки на жена си, че ще се върне до 2 часа. Но това така и не станало, защото в ранната утрин на 25-ти, някой се обадил в полицията да съобщи за странен шум, идващ от банковия клон. И така на Коледа духът на Ангел Караджов вече се лутал изгубен измежду живите служители на реда, без да бъде забелязан от никого.

- Аз наистина не мога да повярвам! Той каза, че само ще поговорим за голяма сделка. А после ме застреля. Чух го и как ми казва, че така си плащам заради негови пропуснати ползи от миналото… Не, аз… - продължаваше да си говори Ангел.

- Да, кармичните закони никого не пропускат. Като си участвал в „големи сделки“ си влязъл в задънена улица, както вие живите му викате и единственият ти изход е бил смъртта. И ето ме тук! – усмихна се Смърт. Още я държеше приятното настроение, в което я остави бай Гошо.

- Ами сега? Жена ми, децата… какво ще стане с тях? Какво ще стане с мен?

- Жена ти и децата ще се оправят. Бог не дава никому повече от това, което може да понесе или съответно - не взема. А относно теб – ти идваш с мен. Ще те съпроводя до Светлината, а след като минеш през тунела, ще преразгледаш сегашния си живот. Сам ще отсъдиш какъв човек си бил. – обясни му Смърт. – Айде, да тръгваме. Нямаш повече работа тук.

Излизайки от банката, пред тях се откри Светлината. Ангел тръгна по нея с плаха крачка, все още шокиран как до преди един момент беше сред живите, а сега вече го нямаше. Смърт го гледаше и изпитваше съжаление към него. „Какви ги е надробил в този живот. Ще има да повтаря първи клас“, пошегува се тя сама.

За пореден път Смърт извади листчето от джоба си, прочете: „Любов Христова, болница „Света Анастасия“, етаж 7, стая 22, гр. Стара Загора“ и потегли. След секунда беше пред стая 22 в болница „Света Анастасия“. Премина през вратата и видя болничната стая отвътре – лявата й страна украсена с гирлянди, снежинки по стъклата и малка коледна елха в единия ъгъл с подаръчни кутии под нея. Когато се обърна надясно, замръзна. Вътре в стаята стояха двама мъже и една жена. Единият от мъжете беше облечен в бяло и видимо беше доктор от болницата. Другият мъж, който разговаряше с доктора, както и жената бяха на около 30 години. Жената стоеше неотлъчно до лявата страна на болничното легло, хванала в ръцете си мъничката ръчичка на момиченцето, което лежеше на леглото. От дясната страна на жената стоеше и малката душа на детенцето.

- Ти ли си Любов Христова? – попита Смърт.

- Аз съм, да. – отговори малката душа.

- На колко си години, Любов?

- На пролет трябваше да навърша 5, но щом ти си тук, май това няма да стане, а? – усмихна се детето.

Ако Смърт можеше да плаче, това щеше да е момента, в който да зареве с крокодилски сълзи. Най-трудната задача за нея беше да прибира душите на децата. Въпреки че според нея те бяха най-чистите измежду всички хора, защото много от тях все още имаха спомен за отвъдния живот, за смисъла и за причината да се появят на този свят, тя все пак се изпълваше с тъга, щом трябваше да ги съпроводи.

- Знаеш коя съм аз, така ли? – попита тя.

- Да, ти си Смърт и си дошла да ме приведеш към Светлината! – отговори ентусиазирано детето.

- Но не ти ли е тъжно, че ще оставиш майка си и баща си?

- Не. Аз дойдох, за да ги науча на любов. Изпълних дълга си и сега е време да си тръгвам. – каза Любов.

- А те обичат ли се? Какво ще стане с тях? – продължи Смърт.

- Обичат се. Но няма да останат заедно. Време е всеки да поеме по пътя си. Знаеш как е. Душите им са се срещнали, за да се научат нещо един друг. После дойдох аз, за да ги науча на най-важното. И сега, след като са готови, е време всеки един от тях да продължи напред.

Смърт имаше чувството, че пусна сълза. За пореден път се убеждаваше колко мъдри и добри са душите на децата. Обичаше ги, обожаваше ги и се учеше от тях.

- Добре тогава, Любов. Готова ли си? – попита Смърт.

- Само секунда. – духът на Любов помилва ръката на майка си, която държеше ръката на нейното малко тяло. След което отиде и прегърна баща си през крака. Обърна се към двамата и им каза колко много ги обича и тогава кимна на Смърт.

Смърт замахна с Косата и на мига апаратите, прикачени за малкото телце, започнаха да пискат. Докторът се втурна да прави изкуствено дишане. Извика на помощ медицински сестри. Всички вкупом се опитваха да върнат тялото на Любов към живота, но душата й вече беше решила да напусне този свят, тъй като бе изпълнила дълга си. Родителите й в този живот, прегърнали се, си даваха надежда един на друг, но нещо им подсказваше, че Любов е поела по свой собствен път.

- Да тръгваме. Готова съм. – каза детето с усмивка на лице.

Хвана Смърт за ръка и двете тръгнаха към вратата на стаята. Щом преминаха през вратата, Светлината се откри пред тях. Детето пусна ръката на Смърт и се втурна напред с разперени ръце все едно тичаше по цветната поляна от съня й.

- Почакай! По-бавно! Искаш ли да дойда с теб? – извика Смърт.

- Не! Няма нужда! Аз отивам вкъщи! Благодаря ти! – отвърна Любов.

Смърт продължаваше да има чувството, че плаче, въпреки че лицето й беше сухо. Буца беше заседнала в гърлото й, но знаеше, че всичко е за добро, защото всеки край беше ново начало, нали така. А новото начало винаги беше нещо хубаво.

Затвори очи и се озова вкъщи. Захвърли тогата на пода, облегна Косата на стената и се пъхна под топлите завивки. След което си пусна да гледа „Сам вкъщи“. Все пак беше Коледа, а на Коледа ставаха чудеса и нейното чудо се казваше Маколи Кълкин.