„Моето училище!...” Беше вече утро, но слънцето не искаше да се покаже изпод все
по-бързо притъмняващите си облачни завивки. Сенките им преминаваха по улиците на
Долни Грабник – малко старопланинско селце, което сякаш забравено и от Бог, не
познаваше веселието и потъваше в безвремие. То не наброяваше повече от двадесет
къщи, някои от които останали пусти и вече полусрутени. Малкото му жители –
друга сутрин все още спящи, днес се бяха струпали в центъра на селцето и чакаха
някого. Този някого беше единственото дете в селото – момченце-сираче, оставено
още от бебе преди девет години на същото това място, незнайно от кого. Беше го
отгледала една стара бездетна двойка, за която то бе единствен смисъл и утеха.
Най-старата жена в селото го кръсти Иван. От тогава всички започнаха да го
наричат Ванко и помагат за неговото отглеждане. Но това не беше лесно.
Момченцето беше болно от някаква непозната, странна болест – всяко вълнение –
силно щастие или страх – покосяваше като гръм слабия детски организъм. Честите
му припадъци и забавени реакции допълваха изнурения му вид – слабо, дори мършаво
телце с бледа, почти сива на цвят кожа, с очи хлътнали в очните ябълки, но
въпреки всичко искрящи и живи. Те бяха единственият признак на живот у него, но
биха събудили страх у мнозина – червеният им цвят в допълнение с белите му коси
го определяха като хората, наричани албиноси. Този му вид го превръщаше в
същество, излязло от най-мрачните идеи на писател-фантаст, достойно за участник
в най-страшния кошмар. Затова и селяните си мислеха, че това се дължи на
болестта му. Но противоположно на облика си, Ванко бе будно и умно дете, което
се превърна в общ любимец. Изпълнените с любов грижи на и без това малкото
жители на селцето го караха да се чувства специален. Той учеше бързо и прилагаше
на практика своите умения с отличен резултат. Всичко ново беше за него
предизвикателство за възможностите му. Така разказите за училището, където
придобиването на знания са ежедневен процес се превръщаха в негова мечта, за
която той постоянно говореше: „Моето училище... ще видите моето училище...”.
Тази негова идея го изпълваше с енергия и той забравяше за болестта си.
Припадъците сякаш намаляха, въпреки силните му емоции. Постепенно всякакви
симптоми на това изчезнаха и селяните решиха да направят мечтата му реалност.
Днес с парите, събирани от цялото село в продължение на години Ванко заминаваше
за Надежда – най-близкият град, където можеше да се случи това. Но каква картина
беше заминаването – по измъчените от труд илишения старчески лица се четяха
преплетените умиление и болка от първата раздяла с това същество, донесло в
живота им стимул за борба. Пълните със сълзи очи, треперещите ръце и току
изпуснатите из гърди въздишки обединяваха хората в този момент на раздяла. Ванко
беше това, заради което те живееха – не можеха да му осигурят охолство, но той
никога не бе имал нужда от нещо. Селото бе негово семейство и той бе негова
рожба. Раздялата за него също не бе по-малко тежка – сълзите му, готови във
всеки момент да бликнат и напоят напуканата в душите на селяните земя,
изразяваха болка, но и страх от новото – нечутото и невидяното. Но на това се
противопоставяше любопитството за това непознато място, назовавано единствено с
думите „моето училище”, отекващи в сузнанието и теглещи го примамливо към обекта
на своето значение. Вълнението му се покачваше – той бе на крачка от щастието,
от мечтата си, от съня, който ставаше реалност. Ескалиращите емоции караха
сърцето му да бие лудо. В един миг вече не чуваше плача на заобикалящите го
хора, виждаше само образите им, превърнали се в еднакви сиви фигури. Реалността
в този миг се изгубваше – преплетена с бляна, тя се превръщаше в неразбираеми
картини и силно боботене. Единствено мислите му за училището бяха все тъй ясни и
изпълваха цялата му представа за действителността. Той започна да се олюлява
и... в един миг падна. Настана тишина. Няколко секунди всички стояха като
вцепенени. В следващия момент заваля. Дъждът се сля със сълзите по изкривените
от болка лица на старците – до този миг от радост, то сега от неописуемото ги
стягащо чувство в гърдите. Те разбраха, че детето не диша. Безпомощни стенания
отекнаха и срещнаха ехо в балкана, който криеше цялата тази картина от други
очи. Покосени, няколко жени коленичеха над бездиханното, обливано от пороя телце
и вдигаха ръце и очи към небето. Бог им бе отнел едничката радост – грижата за
едно същество, което изпълваше целия им живот и му даваше смисъл. Бог вече не
съществуваше. Те бяха сами. Нямаше вече никой на този свят, който да знае за
тях... ... Смъртта като зъл дух обикаляше из пустите улици на селото.
Вече почти никой не беше останал. Неколцина само се мъчеха, но скоро и те си
отидоха. Вече нямаше никой. Останаха празни къщите, като единствени свидетели и
паметници на това място, където животът умря. Остана само една история за едно
дете и неговата мечта – „Моето училище”...
Да,щастието се състои в това да се грижиш за някого! Имаше една пиеса на Иван Радоев в която се говореше за това. Хванала си един великолепен проблем, добре разработен и прекрасно описан! Много ми хареса!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.