„Моето училище!...” Беше вече утро, но слънцето не искаше да се покаже изпод все по-бързо притъмняващите си облачни завивки. Сенките им преминаваха по улиците на Долни Грабник – малко старопланинско селце, което сякаш забравено и от Бог, не познаваше веселието и потъваше в безвремие. То не наброяваше повече от двадесет къщи, някои от които останали пусти и вече полусрутени. Малкото му жители – друга сутрин все още спящи, днес се бяха струпали в центъра на селцето и чакаха някого. Този някого беше единственото дете в селото – момченце-сираче, оставено още от бебе преди девет години на същото това място, незнайно от кого. Беше го отгледала една стара бездетна двойка, за която то бе единствен смисъл и утеха. Най-старата жена в селото го кръсти Иван. От тогава всички започнаха да го наричат Ванко и помагат за неговото отглеждане. Но това не беше лесно. Момченцето беше болно от някаква непозната, странна болест – всяко вълнение – силно щастие или страх – покосяваше като гръм слабия детски о ...