МОЙ ДЕН
Денят изцежда сетните си сили в облака над хори­зонта. По него аз ще го запомня. О, ден, не искам да си идеш безответно, оставил болка в моите гърди, оставил преобърнати илюзиите ми за радост и недописан моя стих. В наследство ми оставяш само една неосъществена сре­ща и едно напразно и мъчително очакване.
На кленовия лист пред погледа ми се люлее един мираж с дъха на хладна нощ и непрогледност.
Отиваш си ти, мой ден, оставил в облачната ладия сияещо последно слънчево дихание. Изпива залезът най-дългата ти сянка. Смаляваш се, стопяваш се, пред погледа ми вехнеш, избледняваш.
Ще стъпя в идващата нощ с широка твърда крачка, за да потърся всичко онова, което в тебе не намерих, с което ти не ме дари.
Мой ден, отиваш си и нямам сили да те спра. Без твоята усмивка, животът ми ще обеднее с още двадесет и четири часа. А беше ти в сърцето ми, говорех с думи­те ти, а сега тъгувам от нашата раздяла наранен, мой ден неповторим, единствен.