Мъглата се беше увила плътно около планината, все едно желаеше да я задуши. Сутрешният въздух беше студен.
Борис тичаше по каменната пътека над склона. Отчаянието беше на път да го превземе, но волята му още не го пускаше. В момента нищо не беше способно да го спре да я намери. Къде е тя?
Глутницата беше преминала. Бързо, тихо... смъртоносно.
Борис се затича още по - бързо. Как можа да я остави! От къде му дойде тази глупава идея да се разделят?! Не! Той трябваше да я открие колкото се може по - скоро!
Споменът за вълците, спускащи се по склона, нахлу в ума му.
Главата му се обърна наляво, склонът... Сега от там се подаваха само боровете.
- Мира! - извика. - Мира!!!
Той продължи да тича...
Осеяната с камъни пътека се издигаше над стръмният, обрасъл с иглолистни дървета, склон.
Планината се беше пропила с влага.
В студеният, тежък, въздух се разнасяше мирис на борова смола.
- Мира! ...