Sep 11, 2009, 10:25 AM
Молба за поглед
4 мин reading
Не знаеше, това изневяра ли беше, или не. Събуди я оня телефонен звън, посред нощ, змийски глас се изгаври в слушалката: "Знаеш ли къде е сега твоичкият? Спи насред
бедрата на едно двадесетгодишно".
И затвори.
Не знаеше това изневяра ли бе, истина ли бе. Но пламнаха ония огньове в душата ù, избуяха от жаравата, която вродената ù ревност бе подклаждала с години. Това им трябваше, за да лумнат - съчката на съмнението. Не спа остатъка на нощта, сутринта хвана рейса и замина. По пътя мислеше какво да му каже, пътят прелетя край нея с всичките си триста километра, без да го усети.
Не разбра изневяра ли беше, и имало ли е такова нещо. Той седеше пред нея, с блуждаещ поглед, сгърбил рамене и само поклащаше невярващо глава.
Нищо не разбра тя. Големият град живееше забързано и делово, дните се сменяха като обещания от предизборни афиши - оглозгани и ненужни. Седеше сама в квартирата му, мръсна бекярска дупка, правеше компания на плъховете и се мъчеше да не чува похлопванията по вратата на пияния хазяин.
На седмицата се сепна, развъртя метлата, купи препарати и очисти тази помийна яма. Смени пердетата, изпра чаршафите, сложи цветя в олющената ваза. И си помисли:
"Каква жена би спала тук?!"
Замириса на дом, на уют. Когато Той се прибра, имаше бутилка изстудено вино, топла вечеря. Позасмя се, поизправиха се увисналите му рамене; заприлича на оня момък, който някога завъртя главата ù; така я завъртя, та се не отлепи от него двадесет години.
Когато си легнаха, той придърпа лицето и с длани, усети дъха му, надзърна в очите му, бяха замечтани, не бе тука, наум я сменяше с друга. И макар да бе готова на всичко, на курва да стане, да прави неща, които дори не си бе помисляла - всичко, всичко, само да е неин, прочете го в очите му - отишъл си беше. Макар и с цялото си тяло до нея, не беше неин.
Не и по начина, по който тя искаше.
Това прочете тя в очите му. Но го предпочете пред срама от развода. А и го обичаше още. Дори повече от преди. Колкото по-наранена, толкова по-силно.
Измина гурбетчийското лято, шаренията и мравуняка на големия град останаха назад, във времето. Дойде зимата, той се поболя. Дали от мъка по нещо, дали от течението и блъскането по строежите, легна. Нямаха в селото доктор, с рейса пътуваха до окръжната болница. Закъсаха в преспите, часове седяха премръзнали насред нищото, виелицата ги затрупваше, зловещо виеше вятърът, провиращ се през скъсаните уплътнения на вратите. Заспиваха в ламаринения гроб, сгушени един във друг, превръщаха се на ледени статуи, примирени със съдбата си.
Някой потропа, извика "Дойде помощ", изреваха мощни двигатели, военна машина разчистваше пътя. Войничетата им дадоха чай, изтеглиха ги от снежния капан, спасиха ги.
Остана с бронхит в болницата, тя пътуваше всеки ден до там, навестяваше го. И дума не проронваха за случилото се, отбягваха от темата, като да бе чумава. Той се поразвесели, виждаше го как се радва и я очаква да дойде на свиждане. Като че ли надежда плахо се прокрадваше в душата ù, надежда, като сън, от който не искаше да се събуди, не осъзнавайки, че е отдавна будна. Стискаше клепки тя, да задържи съня, но виждаше, разбираше, че бе мимолетно, че просто много ù се искаше...
Искаше ù се, и да не бе вдигала телефона през онази нощ, или да бе намерила сили в себе си да отговори:
"Ами хубав е, желан е, защо пък не! Теб сигурно те е отхвърлил, намери си друг мъж, не се занимавай с моя!"
И макар да не го каза, безброй бяха вечерите, в които той заспиваше, а тя оставаше да посрещне изгрева, и все си повтаряше:
"Защо пък не?"
Крещеше "Не!" във нея природата, гласовете на хиляди и милиони мамени жени нахлуваха в съня и с викове "Не", оня бесен огън лумваше отново и изгаряше душата ù, опитала се да прости. Душата ù се превръщаше в птица, опитваше се да полети, да се издигне нависоко свободна и ефирна, като облаче, но я дърпаше веригата надолу. Верига с пръстен, който беше окован за крака ù. И падаше птицата в неизтлялата жарава, пръскайки милион искри, пърхаше с обгорени криле, бореше се, задушавайки се в облаци дим.
Събуждаше се с писък в студеното утро.
Треперещото ù тяло се допираше до неговото, застиваше неподвижна и благодареше на Бог, че не е сама. И че ги има тия мигове. Изтерзаното ù съзнание намираше начин за съпротива срещу заклеймяващите догми, в които бе възпитана и живяла, като крадеше кратки секунди щастие.
А как жадуваше погледът му да се върне.
В очакване на Чудото, съвсем го загуби.
Мразовито и ухилено, утрото надзърна през заскрежения прозорец, за да ù напомни за себе си, за вечността си и за нейната, човешка, чуплива и нетрайна същност.
Той си беше отишъл. Този път завинаги. Лежеше студен и безмълвен с кротка усмивка, извил глава към нея, с отворени очи, сякаш в последният си миг се е опитал да я погледне, да срещне погледа ù, да ù каже колко я обича, колко и е благодарен, че до края остана с него; да ù каже всички малки нещица, които все забравяме и отминаваме, забързани към финалната линия.
Нещата, от които е съставен живота ни, и за които се сещаме, когато вече не са ни нужни.
бедрата на едно двадесетгодишно".
И затвори.
Не знаеше това изневяра ли бе, истина ли бе. Но пламнаха ония огньове в душата ù, избуяха от жаравата, която вродената ù ревност бе подклаждала с години. Това им трябваше, за да лумнат - съчката на съмнението. Не спа остатъка на нощта, сутринта хвана рейса и замина. По пътя мислеше какво да му каже, пътят прелетя край нея с всичките си триста километра, без да го усети.
Не разбра изневяра ли беше, и имало ли е такова нещо. Той седеше пред нея, с блуждаещ поглед, сгърбил рамене и само поклащаше невярващо глава.
Нищо не разбра тя. Големият град живееше забързано и делово, дните се сменяха като обещания от предизборни афиши - оглозгани и ненужни. Седеше сама в квартирата му, мръсна бекярска дупка, правеше компания на плъховете и се мъчеше да не чува похлопванията по вратата на пияния хазяин.
На седмицата се сепна, развъртя метлата, купи препарати и очисти тази помийна яма. Смени пердетата, изпра чаршафите, сложи цветя в олющената ваза. И си помисли:
"Каква жена би спала тук?!"
Замириса на дом, на уют. Когато Той се прибра, имаше бутилка изстудено вино, топла вечеря. Позасмя се, поизправиха се увисналите му рамене; заприлича на оня момък, който някога завъртя главата ù; така я завъртя, та се не отлепи от него двадесет години.
Когато си легнаха, той придърпа лицето и с длани, усети дъха му, надзърна в очите му, бяха замечтани, не бе тука, наум я сменяше с друга. И макар да бе готова на всичко, на курва да стане, да прави неща, които дори не си бе помисляла - всичко, всичко, само да е неин, прочете го в очите му - отишъл си беше. Макар и с цялото си тяло до нея, не беше неин.
Не и по начина, по който тя искаше.
Това прочете тя в очите му. Но го предпочете пред срама от развода. А и го обичаше още. Дори повече от преди. Колкото по-наранена, толкова по-силно.
Измина гурбетчийското лято, шаренията и мравуняка на големия град останаха назад, във времето. Дойде зимата, той се поболя. Дали от мъка по нещо, дали от течението и блъскането по строежите, легна. Нямаха в селото доктор, с рейса пътуваха до окръжната болница. Закъсаха в преспите, часове седяха премръзнали насред нищото, виелицата ги затрупваше, зловещо виеше вятърът, провиращ се през скъсаните уплътнения на вратите. Заспиваха в ламаринения гроб, сгушени един във друг, превръщаха се на ледени статуи, примирени със съдбата си.
Някой потропа, извика "Дойде помощ", изреваха мощни двигатели, военна машина разчистваше пътя. Войничетата им дадоха чай, изтеглиха ги от снежния капан, спасиха ги.
Остана с бронхит в болницата, тя пътуваше всеки ден до там, навестяваше го. И дума не проронваха за случилото се, отбягваха от темата, като да бе чумава. Той се поразвесели, виждаше го как се радва и я очаква да дойде на свиждане. Като че ли надежда плахо се прокрадваше в душата ù, надежда, като сън, от който не искаше да се събуди, не осъзнавайки, че е отдавна будна. Стискаше клепки тя, да задържи съня, но виждаше, разбираше, че бе мимолетно, че просто много ù се искаше...
Искаше ù се, и да не бе вдигала телефона през онази нощ, или да бе намерила сили в себе си да отговори:
"Ами хубав е, желан е, защо пък не! Теб сигурно те е отхвърлил, намери си друг мъж, не се занимавай с моя!"
И макар да не го каза, безброй бяха вечерите, в които той заспиваше, а тя оставаше да посрещне изгрева, и все си повтаряше:
"Защо пък не?"
Крещеше "Не!" във нея природата, гласовете на хиляди и милиони мамени жени нахлуваха в съня и с викове "Не", оня бесен огън лумваше отново и изгаряше душата ù, опитала се да прости. Душата ù се превръщаше в птица, опитваше се да полети, да се издигне нависоко свободна и ефирна, като облаче, но я дърпаше веригата надолу. Верига с пръстен, който беше окован за крака ù. И падаше птицата в неизтлялата жарава, пръскайки милион искри, пърхаше с обгорени криле, бореше се, задушавайки се в облаци дим.
Събуждаше се с писък в студеното утро.
Треперещото ù тяло се допираше до неговото, застиваше неподвижна и благодареше на Бог, че не е сама. И че ги има тия мигове. Изтерзаното ù съзнание намираше начин за съпротива срещу заклеймяващите догми, в които бе възпитана и живяла, като крадеше кратки секунди щастие.
А как жадуваше погледът му да се върне.
В очакване на Чудото, съвсем го загуби.
Мразовито и ухилено, утрото надзърна през заскрежения прозорец, за да ù напомни за себе си, за вечността си и за нейната, човешка, чуплива и нетрайна същност.
Той си беше отишъл. Този път завинаги. Лежеше студен и безмълвен с кротка усмивка, извил глава към нея, с отворени очи, сякаш в последният си миг се е опитал да я погледне, да срещне погледа ù, да ù каже колко я обича, колко и е благодарен, че до края остана с него; да ù каже всички малки нещица, които все забравяме и отминаваме, забързани към финалната линия.
Нещата, от които е съставен живота ни, и за които се сещаме, когато вече не са ни нужни.
10.07.2009
© Румен All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Колко малко ни трябва, а колко късно се усещаме. Разказът е великолепен.
-
Добро утро на всички !
Благодаря ви за отзивите! -
Много ми хареса! Много човещина има в разказа ти! Поздрави!
-
да ù каже всички малки нещица, които все забравяме и отминаваме, забързани към финалната линия.
Нещата, от които е съставен живота ни, и за които се сещаме, когато вече не са ни нужни.
Заболя ме! -
Хубаво разказваш!
Отдаваме живота си някому,искайки понякога само една топла дума,която да ни покаже,че всеотдайността и обичта ни не са били напразни...
Оглеждаме ме се в отсрещните очи,премръзнали от суетната,вечно бързаща тълпа и едничкото,което търсим е частичка обич... -
Поклон пред перото ти! Много ми хареса! Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
И е добър денят, когато намираме сили да го преодолеем...
и миговите, в които не спестяваме любовта си са прекрасни!
Докато можем!