Монологът на едно залитане
Всеки звук се стреми към съвършенството на класическия изказ. Всъщност, съвремието не знае какви са били терзанията на несъвършените човешки ежедневия тогава, но това не му пречи да се повдига на пръсти за да наднича в тях и да назидава, с предположенията на логическите си изводи, емоционалните тежнения на всеки за всичко. Неправилно ли е интерпретирането на чуждата емоция, затворена в овехтелите страници на партитурата? Погрешен ли е направеният прочит или е правилен?
От усилието да се задържат, балансирайки между върховете и падовете на фразата, пръстите ми изтръпват и неволно се спъват в ръбовете на черния клавиш, извайващ мажорната доминанта на каденцата. Усещам умората. Гърбът ми се е схванал. Залезът прибира разпиляната слънчева светлина на сигурно място. Сребърните ми пръстени проблясват в лявата страна на пианото. Като… Усмихвам се на сравнението, убягващо ми за да се скрие в тишината на майската интимност- хубаво ми е да се завръщам в света на думите ...