- Моретооо-о-о! – извиках окрилена от гледката на дългата пясъчна ивица, а зад нея – синева, миеща брега и носеща ароматен солен въздух. Ех, това море – каква емоция беше тогава за мен – като сбъднала се мечта…

     Няма да  забравя това лято. Беше 1994. Навсякъде звучаха песни като „All That She Wants“ на Ace Of Base или „No Communication“ на Bingo Boys, а и доста музикални български хитове. А и България щеше да участва в Световното по футбол с домакин Съединените американски щати. Ех, тези деветдесет години! Тогава бях 13 годишно  „мъжко” момиченце. Пуберче, някакво, не осъзнало се още къде му е мястото. На сладкото ми бяло лице винаги имаше една ти, такава физиономия – „Не приближавай твърде близко,че ми пречиш да дишам! И без мляскане!”

      То и това беше годината, когато наляха женските ми форми. Така да се каже навлязох в „предженска фаза” на развитие при женските индивиди.  Израснах си сред „батковци”. Да са ми живи и здрави! Всичките си ги уважавам  и до днес. Още ми е смешно като се сетя как натискаха по входовете и пейките в тъмното „каките”. Пък аз като пукал - нищо не снасям и все едно нищо не е станало. Като се приберем с брат ми, който беше от „батковците” родителските тела питат:

       - Къде хайманосвате двамата?

Ние с него се споглеждаме и всеки отговаря, каквото си е наумил, но винаги прилежно съобразено с версията на другия. Понякога, като ме хванеха насаме нашите ме подпитваха:

      - Абе, какво прави батко ти с другите?

А аз се правех на незаинтересована и вяло отговарях:

     -  Играят карти на пейката пред блока.

А друг път:

     - Играят мач зад блоковете.

 Е, наложи се да ме научат как да играя карти и как се пише резултата. И ме научиха също да обичам футбола и да знам всичките по известни отбори, главните им играчи и какви са цветовете на официалните екипи. Цената, която трябваше да платя за всички получени знания и възможности да се уча, така да се каже от извора, беше просто да си мълча и никакво снасяне на информация пред врага – или по-точно пред родителските тела.

    Лято е. Откриха  Световното по футбол. Какви емоции само изпитахме всички през тази година. Не само кварталната група хлапаци, състояща се от момчета и момичета, но и целият ни български народ беше залепнал за екраните, като че ли отново даваха сериала „Изаура”. А какво лято, беше само!

    И, ето ме. Заедно с брат ми сме се залепили и ние за екрана и ще зяпаме мача  България – Нигерия. Ауу, ма какви са големи тези африканци! Че са черни - черни са, особено като ги съпоставиш с нашите, ма пък и високи, като баскетболисти. Луда му работа! Та, гледаме и се ядосваме. Паднахме. То, нашите не могат да пробият и да стигнат до вратата от тези великани. Усетиха се по едно време, че топката по земята трябва да си я подават, защото двуметровите играчи я хващаха с лекота при полет. Късно! Още ме е яд, как загубиха Нашите с цели три гола. Поне 1:0 да беше, а то 3 на нито едно попадение от наша страна. Та, ядосах се и оставих брат ми да продължи да си гледа края на второто полувреме, а аз се излегнах и се наместих да спя. Ама може ли да се спи така - то емоции, то ядове! Ту за морето в тази моя главица, ту за това,че паднаха Нашите. До мен лежи сака с багажа. Хавлии, потници, шорти, спортния екип, маратонки и най-важното - цял бански. Ама беше един такъв, страхотен – виолетов на цвят, контрастиращ с бялата ми недокосната от солените вълни и слънчеви лъчи кожа. Абе хора – готова съм за морето!Само да ми свирнат и бегом марш напред!

      Та, ще тръгваме за морето в 5 сутринта. Тайфата е ясна, 4 момичета и четири момчета, треньорът и помощника. Това сме младежкият отбор по спортно ориентиране в малкия ни провинциален град. Случи се така, че за пръв път по някаква случайност взехме, че се класирахме за Републиканското,  а то във Варна – цяла седмица на море. Какво чудо! Най-после това море и аз ще го видя! Не, че не съм ходила, но тогава май съм била твърде малка, за да схвана къде въобще се намирам. А моите приятели и съседи – всяка година бяха на почивка по родното Черноморие. Аз на летен морски лагер  не съм ходила, но на лагер в планината – да. Та, пубертетската ми глава беше си наумила, че и е кеф да си спортува и от нищо да не се лишава, затова като свършех училище, имах време само да хвърля чантата в къщи и да се преоблека, после бегом-марш на стадиона. „По 10 обиколки!” - крещи треньора, а си се обадил, а са станали повече. После… се прибирах вкъщи като изстискан парцал, а и домашното ме „зовеше” за другия ден.

      Излезе, че от мен можеше да се пръкне средно-добър спортист. Вече цяла година тренировки, определено си казваха своето – издължих се и вместо да ми се тръскат сланинките имах стегнати и добре оформени крака. Имахме и лека атлетика в училище, но на мен повече ми харесваше Ориентирането. Беше си по интересен спорт – ходиш си насам - натам с компас, карта, перфорираш на един картон, хванат с безопасна игла за номера ти и бегом да те няма – тичаш по пресечена местност, блата, гори и непознати пътища. Много ми харесваше да спортувам точно това. И затова нашите ме пуснаха на морето,все пак, заслужено си беше.

     И така, взехме, че на майтап  се класирахме и ние на щафетата, всъщност бяхме четвърти, но точките стигнаха и като ги сборували ясно станало, че малкият ни отбор отива на Републиканско. Кой да се сети, че след като Пепа Милушева, спортистка по ориентиране печели зимния шампиона в Италия през февруари 1994 г. същата тази година българите ще станат четвърта сила в Световният футбол. За мен най-интересното за онзи момент май си беше, че ще ходя на море. При това щяхме да спим на палатки. Та и за това този мерак в мен, едва го удържах. Ама каква палатка беше! Тогава такива не се намираха под път и над път – тази беше немска (сещайте се германска), като къща за семейство с предверие. И, разбира се ние – момичетата щяхме да спим в нея.

Какво да Ви разкажа? То, потеглихме рано сутринта по тъмно. Две коли, а ние в колата на треньора. Под ние разбирайте - аз, Голямата Милена, малката Милена и Албенка – изтърсакът. Момчетата бяха в състав – Тошко Големият, Гого Готиният, Борко Бъбривкото и Малкият Ники. Всъщност след това състезание го прекръстихме на Ники Момето, но това е друга история. Голяма скица беше, да знаете, този наш треньор – един орлов поглед вадеше и хич не даваше на нас момичетата да си отдъхнем. Следеше ни като квачка пилетата си, а някоя кривне, а, двойно наказание се полагаше. Много обичаше да ни налага наказание по 50 клякания. Ама вършеше работа де – след това и до банята ни мързеше да се завлечем, камо ли да мислим за щуротии.

        Аз, разбира се, макар да бях дремнала само два часа се чувствах прекалено превъзбудена, че да пропусна нещо от пътната обстановка. Така  бяха залепнали очите ми напред, че сигурно съм изглеждала като маймунка видяла сладолед в жълт цвят, направен като банан. А бе глупава физиономия!И като стигнахме до морето и  треньора реши, че преди да идем да разпънем палатката на къмпинг до Албена, първо ще се потопим в морето като за „Добре дошли!”. Ми хубаво де, ма аз банският не го бях облякла. Другите момчета, нали са си сетени(умни де!), та под дрехите с банските. Пък аз, като съм неопитна в морските разходки, пак скляпам на парцалки. Айде, да видите сега как се преобличам в колата! Едната Милена от едната страна, другата опънала хавлията на задното стъкло, а треньора с гръб пази едната врата и зорко следи за неканени очи. Най-после го нахлузих и хайде бегом на плажа.Треньорът изпухтя:

        - Два часа, после потегляме.

    - А бе, два часа! – измърмори Малкото Миленче, (много устато беше) и изхлузи панталонките, после потника, метна ги към мен и дим да я няма в морето. Еми, веселбата започна. Пък аз, да влизам ли, да не влизам ли - още даже не съм си свалила тениската. Срам ме е, нещо. Да ама този мерак! И като стъпих само веднъж в морето и хайде пак. Права си е Миленка, малко са два часа, да се нарадваш на всичко това, синьо и златно, цветно и полято от слънчевите лъчи - навсякъде радост. И докато се радвах:

      - Ау! Боли! – изревах.

Притичаха и другите. А треньора ме извади от водата.

      - Медуза. – констатира чичо Енчо, помощникът.

       - Ще трябва оцет.-довърши треньора.

А аз едва се стърпявам да не ревна, като сополиво бебе. Боли и чак сълзички имам във очите.Ма не ги пускам де – нали съм мъжко момиче!  Къде го хванах аз това –медуза!

     - И как ще бягаш утре? – мърмори Голямото Миленче. – То и сега е зачервено и сигурно те пари.

„Ми пари, щипе и боли даже! То, да не е като твоите три гаджета, които ги въртиш!” – помислих си, докато стисках зъби и очи при промиването на опареното с оцет.

     Палатките се опънаха, а къмпинга и хижата са супер. Оставиха ме да седя на пейката до дървената маса с вдигнат крак.А що оцет поляха – прокиснах се направо и замирисах на кисела краставичка. В главата ми обаче – морето, синьо с пенливите вълни. То болката поспря, ама уви. За утре, утре ще му мисля. Сега на дневен ред си беше вече мача. А до хижата си имаше каравана с няколко маси. И виж ти телевизор! Какъв късмет! Ще гледам мач. Ще гледам - ама не!

    - Какво-о-о-о! – извика възмутено треньорът ни . – Я по-леглата, в девет ще ви проверя!

    - Ама България играе…

    - Момиченцата спят, когато батковците с топката играят! – ме подигра Тодор Големият.

    - Я да си затваряш плювалника ! – изръмжах му свъсено насреща. – И ти пък няма да го гледаш.

    - Ще гледам, треньора позволи на нас момчетата.

Ах, кръвно ме обиди мен това!Какво пък повече са тези момчета? Защо аз трябва да си лягам, пък те могат да гледат мача.

  - Утре рано ставаме. – отсече малко по меко треньора, някак гузно усетил моето разочарование.

    - Обещавам, че утре сутринта ще стана първа и закуската ще направя.-примолих се.

    - Не! Няма да гледаш! – отсече той.

Ми хубаво, ма не можеше да ми забрани да слушам, нали? А какъв късмет беше, че ни деляха, някакви си 30 метра. Слушах аз, целият мач в предверието на палатката, седнала върху саковете. Морският бриз подхвърляше някоя дума на коментатора и я запращаше към морето. Ядосвах се, че не можех да чуя всичко, но поне по виковете и реакциите на другите, разбирах, че изпускам нещо страхотно.

   На другата сутрин - първа пушка. Измих се и даже закуската вече бях направила, когато се появиха треньора и помощника. После лудница - екипите, чорапите, компасите и най-необходимо в раниците. Хайде на старта.Тръгнах с третите времена. Кракът все още си ме щипеше, но пък, мен повече ме беше яд, че не можах да гледам мача. Въртя картата, позиционирам компаса и тичам. Вътре ми ври, но като мина през някоя по открита просека през която проблясва морската шир,очите ми светват и се озаряват като омагьосани. Оставаха ми две точки до финала. Ма тази предпоследната я бяха сложили на грешно място. Нямаше я там, където показваше картата. Чак се усъмних в себе си!  Изведнъж насреща ми един загорял хубавец. Като ме видя на лицето му една ти такава лъчезарна усмивка, като че ли срещу слънцето гледаш. „А стига бе!” - бръмна в главата ми. Сведох глава и продължих да се взирам в картата. Спомних си, че този снощи също гледа мача. Беше от отбора на Бургас и по-голям по  от мен с две-три години.

   - Здравей! – чух гласът му. Вдигнах глава и малко остана да забия нос в гърдите му. Като опарена от медуза се дръпнах назад.

    - Ммм! Добър ден! – културно отговорих.

    - Точката ли търсиш? – запита ме, - Дай да погледна!- и ми дръпна картата от ръката.

    - Ама, чакай! – опитах се да протестирам, пък той все едно не му казах нищо.

   - Да! Нея търсиш. Ела ще те заведа, някакво говедо е отбелязал грешно. Точката е на двадесет метра на север оттук. - И като каза това ме хвана за ръката и ме поведе.  Глътнах си езика, ама  се опитах да протестирам де:

     - Мога и сама, ти само ме упъти!- и издърпах ръката си. Той спря, обърна се и ме погледна усмихнат.

       - Добре! Хайде, че губим време!

И затичахме рамо до рамо. Спряхме при флагчето. Перфорирах.

     - Искаш ли да пием нещо на караваната, като свърши състезанието?

     - Аз не съм оттук . – измърморих му притеснена. Като си знам, сигурно бузите ми горяха в ярко червен цвят като на Пипи Дългото чорапче.

Той помълча, докато обръщах картата, за да се ориентирам за посоката на последната точка.

      - Да оставим бележка на другите, къде е точката,а?

     - Хубаво ще е. – тихо отвърнах, но не го гледах. Той постави лист на мястото където трябваше да бъде точката.

      - Ти си Нина, нали?

Вдигнах стреснато поглед.

      - Откъде…

      - Питах! Аз съм Владимир, но може Влади.

      - Еми, приятно ми е, но ще тръгвам.

Той се разсмя. Пъстрите му очи засияха някак дяволито, а в тях сякаш вълните на морето бушуваха:

     - Добре! Но ако се видим на следващата точка, ще те целуна!

И след това само гърба му видях. Ще ме какво? Направо се шашнах!

   И докато тичах, опитвайки се да успокоя момичешкото си сърце ми светна в ума, че последната точка е обща за всички. Гледай го ти, хитрец!

Ама, си я получих тази целувка! Дори пред очите на другите състезатели. Чакаше ме той, а около него се бутаха всички да перфорират. Избор никакъв! Опитах се да го наобиколя и да перфорирам, той се наведе, хвана лицето ми и…Еми, получих първата си целувка!И взе,че ми хареса. Бе, то не било толкова лигаво, това мляскане! И докато се осъзная, Влади взе перфоратора, перфорира картона ми и само каза:

    - Давай момиче, тичай към финала! Аз съм след теб!

Ех,че като подпалих, май крила ми поникнаха тогава, пък може и перки. Нали все пак бях на морето. Какво да ви кажа, то излезе, че с това тичане при класирането в моята възрастова група, бях втора, тоест щях да получа медал. Треньора наду бузи от гордост. Пък на мен в гърдите ми Прибой, удрят едни ти вълни, сърцето като на дискотека – скача и не спира. Заради медузата ли беше, заради целувката ли – и до днес не ми е ясно!А, може би за това, че ме беше яд,че не гледах мача! Кой знае? Каква седмица изкарах само на това море! За пръв път опитах миди. Отврат! Още като ми хрусна пясъка в устата и  се озоваха  пред треньора. По-добре цаца да си хапвам. Медузи и миди -  не е за мен! И за първи път бях наказана за закъснение с клякания.Всъщност бяхме наказани момичешката група. Ама не съжалявах де!  Наблизо по едни стъпала се слизаше до каменист бряг на морето. Там седяхме  групички от момичета и момчета състезатели, "отмъкнали колчето", така да се каже от зорките погледи на треньорите си.

     Всъщност трябваше да пържим картофи. Но закъсняхме с цял час от казаното време, кога да се приберем от разходката в околността. Чакаха ни строгите погледи на треньора и помощника. И 50 клякания за всяка. Малката Миленка получи сто, обади се, не можа да се сдържи. Моите станаха също сто, защото се опитах да кажа на треньора, че докато ни чете конско, картофите, които се пържеха зад гърба му на газовият котлон кадяха и скоро щяха да станат на въглен. Ама, не чува тоя човек - само наказания ръси! Момчетата се хилеха ехидно,докато гледаха сеира ни,но накрая и те по 50 клякания, защото не са казали за картофите. Та веселие падна на това първо осъзнато море, с първи срещи с медузи и миди и с първите трепети на моето сърце.