Моят приказен сериал

Гледам разни серали по телевизията. Не ревностно и дори съвсем не редовно. Гледам и понякога си мисля: тези мексиканци, колумбийци и прочие латиноамериканци, толкова ли са бедни откъм имена, та във всеки сериал има по някой Хуан, Себастиан или Камила. Или тези имена са толкова разпространени, като Иван, Петър и Мария. По времето, когато у нас нямаше фолк и чалга, а имаше естрада и диско, в една песен на Борис Годжунов се пееше: “…всяка втора жена на света се нарича Мария…”, а в друга на Богдана Карадочева “…Иване, Иване…спасение няма…”.

И за мене няма спасение – седя и гледам сериали по телевизията. И какво друго ми остава?!

След последната операция трудно излизам от стаята – колкото да стигна до тоалетната. Седя по цял ден сама, опитвам се да правя някакви упражнения или гледам телевизия. Майка ми е на работа, баща ми се запиля някъде по държавите уж да изкарва пари, ама никакъв не се обажда, брат ми се ожени и живее с новото си семейство в София. Приятелките ми след гимназията кандидатстваха и още са студентки коя в Пловдив, коя в Благоевград или Свищов – все невъзможни дестинации. Затова съм сама.

Преди два месеца щеше да ме блъсне кола. Връхлетя отгоре ми с бясна скорост, неуспявайки да вземе завоя. Винаги съм посрещала предизвикателствата в живота с открито лице, но този път бях с гръб. Една приятелка успя да ме дръпне навреме и така оцелях, абсолютно без никакви поражения! А сега…

От дете си бях луда глава. Трудно се задържах на едно място. Бях инициатор и главно действащо лице в почти всяка лудория в квартала. Водех тайфата от момчета и момичета кога на баба Слава черешата да оберем напролет или есента да обрулим орехите, кога на Петрови кучетата да подразним или в пресечката поредната “гонка” да направим.

Нали живеем в покрайнините на града, по нашата уличка рядко минаваха коли. Събирахме се на пейката пред нашата къща и крояхме “велики” планове. Например, един ден направихме седем кучешки колибки на детската площадка и вързахме в тях седем квартални помияра – порода “улична превъзходна”, след като съобщиха всички стопани да вържат кучетата си, защото ще има хайка за изтребване на бездомните псета. Или организирахме вело-рали “Бачо Киро” (така се казва улицата ни), като поставяхме различни препятствия… Като поотраснахме, правехме състезанията със скейтове, а по-късно – с мотопеди…

И винаги излизах невредима от всяко премеждие. Дали Господ се отказа от мен и изпрати моя ангел-хранител на друга мисия, например в Ирак – да спасява някой по-нуждаещ се от закрила българин?! Да пострадам толкова от най-обикновено подхлъзване на леда! Вярно е, че паднах от високо – 1,85 м., от които само 10 см. – токчета на ботите. Заради двете лета на студентски бригади в Англия, Мима ми се смее, че съм “расла на поливни площи”, затова имам ръст на манекенка. Сега ще гледам ревюта само по телевизията. С този пирон в коляното, па макар и златен, никога няма да мога да стъпя на модния подиум! Ако въобще проходя… Сега само седя и гледам…

Гледам реклами по телевизията: “РедБул ти дава крилааа…” Сега аз съм подсъдимият. Пия от вълшебната напитка, но никъде не отлитам. Какво трябва да изпия, поне за да проходя? Уви, няма такова вълшебно хапче!

Само баба Слава ме посещава и окуражава. Казва, че всеки човек има мисия на този свят и за да я изпълни, е надарен с някакви уникални способности, има скрити таланти. Просто трябва да ги открие.

За да ми намери някаква занимавка, мама ми купи модел на гоблен от “Милена-стил” – “Арабско момиче”. Изглежда по-тъжно и сломено и от мен, когато слушам песента на Ивана – “Стара история”:

“…Цяла съм и не съм…

Друга съм и не съм…

Жива съм и не съм…”

Навярно, защото все искам нещо различно...

Гобленарството не е за мен. Добре, че се шие с игла с тъп връх, иначе, освен очите, щях да си избода и ръцете…

Някога обичах да рисувам. Едно комшийче ми донесе блокче и водни боички. Всичко съм забравила: натюрмортите ми приличат на картини на Пикасо  от кубистичния му период, но не толкова талантливи, а природните картини – на лунен пеизаж или изобщо другопланетен. Накрая сложих огледало пред себе си и си нарисувах портрет. Стана толкова реален, че се уплаших, правейки аналогия с “Портрета на Дориан Грей” от Оскар Уайлд – току-виж, че дошъл дяволът да ме изкуси с вечна младост или нещо друго – вечно!

Затова реших, че е по-добре да започна да пиша, вместо да се опитвам да рисувам. Както казва Бранислав Нушич, човек има автобиография преди да се ожени. После представката “авто” отпада, защото друг е автор на биографията ти! Затова, докато още не съм женена, т.е. не съм се омъжила, да драсна някой ред за себе си.

Не че има кой знае какво за разказване…

Казвам се Магдалена – кръстена съм уж на двете си баби – Мария и Елена, но от малка всички ме наричат Маги.

Завърших бакалавърска степен по икономика в София и за какво учих три години?! Да бях записала някоя друга специалност, например “Счетоводство и контрол”, все щях да си намеря работа в някоя фирма. Единственото, което ми предложиха от Борсата (що ли приех?!), беше преподавател по икономика в една Професионалната гимназия в Ловеч. Уж не е минало много време откакто седях от другата страна – с лице, а не с гръб към черната дъска, а ми се срува, че учениците сега са съвсем различни! Може да не сме учили повече, но поне по-редовно посещавахме часовете! Някои и сега присъстват само телом, като подчертават това присъствие с гола плът. Докато погледите им се реят през прозорците, мислите им, леки като перце, отлитат някъде и не се връщат повече, а главите им вместо да натежават от знания, са украсени с тежък грим и тежки накити… Аз им говоря за цели, те си мислят за цени. Думите “квалификация” и “класификация” им звучат абсолютно еднакво…

Единственото нещо, което ми харесва в тази гимназия, се казва Славян – учителят по английски език. Той е и единственият учител, който е особено доволен от навлизането на новите технологии в училищата, например масовото използване на мобилни телефони и писането на SMS-и накарало всички  ученици да научат латинската азбука, а изучаването и ползването на компютърни програми било допълнителен стимул за изучаване на английския език, на който е инсталираният софтуер в компютърните кабинети. Затова учениците го уважават, а моето отсъствие предизвика неописуема радост. Още повече, че да ме замества са назначили някаква баба – пенсионерка, при която влизат по двама-трима. Видяла зор да им разчете контролните по “Финанси и счетоводство”, защото по навик пишат “4”  и “6” вместо “ч” и “ш”, например: “с4етоводен от4ет”, “6ахматна ведомост”, “от4исления” и др. Да се смееш ли, да плачеш ли!?!

Ще взема да запиша магистърска степен в Англия. Има такава възможност по програма Коменски. Хем ще се впиша в политиката на новия Министър на образованието и науката – “учение през целия живот”, хем ще завърша за сметка на Европейските присъединителни фондове. Трябва само да покрия теста за езикова култура. Това е добър повод да поканя Слави Димитров у дома, да ме подготви за изпита. Може талантът ми да е лингвистиката – лесното усвояване на чужди езици.

Речено – сторено. Казах и на мама за плановете си, а тя още на другия ден, с влизането от вратата се провикна:

- Кажи, мама, “тенкю”! – и ми носи маргарин Калиакра със SD – самоучител.

След като няколко седмици “релаксирах” сама в къщи без особен ефект, реших: Трябва ми помощник!

Обадих се на С.Димитров на мобилния (няма да Ви обяснявам откъде му имам номера), събрах всичкия си кураж в три изречения и го поканих у дома, като накрая изстрелях в скороговорка адреса си и затворих. Доколко е бил изненадан не знам, но в уречения ден дойде, носейки цветя и плодове – като при посещение в болница. Дори не беше сам, а с още две колежки, уж не разбрал адреса! Казах им, че не съм толкова болна и че ако гимназията беше пригодена за инвалиди, можех да си идвам на работа. Поприказвахме, поклюкарствахме и ги изпратих.

На вратата задържах Слави и го попитах не би ли могъл веднъж или два пъти седмично да ми дава частни уроци по английски, като му обясних целта на тези занятия. Каза, че ще помисли как да ме вмести в програмата си и ще ми се обади. Вярно, че откакто ми сложиха този гипс “вместимостта” ми доста се е увеличила, но все пак не съм предмет, който да разместват, наместват и вместват!

Цяла седмица не ми се обади! Със залеза на слънцето всеки ден една по една залязваха и надеждите, и мечтите ми!

Гледам сериали по телевизията. По Нова – “Сексът и градът”. Страхотен е! Кой ли? Сексът, разбира се! Но откакто се разболях, мога да гледам само града, и то през прозореца!

И ето, че в петък 13-ти, на вратата се звъни! Той бил роден на 13-о число и тази дата му носела късмет. Дано и на мен донесе! Поканих го в хола. Носеше тежък сак, от който извади 4 дебели тома българо-английски и английско-български речници, английска граматика и още някакви учебници и учебни тетрадки.

- Стъпка по стъпка – каза ми той, - малко по малко, но с постоянство и упоритост, заедно ще стигнем  и покорим твоя Еверест! Изпълнявай всички упражнения и бъди сигурна, че ще вдигнем знамето на успеха в началото на септември!

И за какво ми е всичката тази бумащина, не се ли е сетил, че имам електронен речник в компютъра? Така поне нещо негово ще имам до себе си…

Ако знаеше за какви упражнения и за какво знаме си мислех… В един вълшебен миг погледите ни се срещнаха. И в стаята като че стана по-светло!

А беше пролет. Слънцето любопитно надничаше през дантелените пердета и няколко лъча бяха успели да се промъкнат вътре – сноп лъчи, като струни на китара. И сърцето ми запя със слънчевата китара. Сякаш Яворов за него беше написал стиховете:

“Две хубави очи… музика – лъчи…

не искат и не обещават те…”

Затова, навярно, моите обещания увиснаха неизречени във въздуха…

Гледам реклама на нов сериал – “Закони на любовта”: “Където има закони, има и адвокати…”, бих добавила: следователно има и закононарушители! Още повече, като няма един Закон на любовта, а много, и всеки спазва неговия си Закон – кой както го разбира…

Какво трябва да гласи този закон? Навярно нещо такова:

Чл. 1. Любовта на мъжа минава през стомаха.

(Коментар на юриста: “Навярно затова всяка сериозна връзка започва с вечеря у дома на свещи и завършва със закуска в леглото.”

Лични бележки в бялото поле на неписания закон: “Член първи, точка. Не ме интересуват другите членове, а само първия, като неделима част от тялото, но не на закона, а от Неговото тяло.”)

Понеже на някои жени не им стига един член, трябва да има и    Чл.2 В името на любовта всичко е позволено.

Чл.3 Всеки човек има право да обича и да бъде обичан.

Чл.4 Когато един член не може да задоволи една жена, тогава със сигурност не става въпрос за любов, а за пари.

чл.5 ????

и т.н.

Преходни и заключителни разпоредби:

Законът е влязъл в сила преди човек да изобрети писмеността. Цитираните по-горе членове са претърпели хилядолетни редакции, затова още не са записани официално в Сборника от закони на никоя държава. Само някои аспекти са намерили отражение в Наказателния кодекс.

Слушам песента на Райна и Константин “Ти си всичко за мен” и си мисля за моя Слаш… Как да го накарам да ме заобича? Откъде да започна?

Съобразявайки се със Закона, първо трябва да проуча хранителните му навици и предпочитания. Следващия път като дойде, да го задържа до вечеря и да му предложа нещо изкусително вкусно, така че да не може да ми откаже!

Чух, че посещавал понякога Японския ресторант. Дали обича такава храна или ходи там, защото сега това е модерно? Ако поръчам храна от ресторанта, може да познае, а нямам такава готварска книга. Сигурно има какво да се научи от изкуството на гейшите, но тяхната култура е много далече от нашата, а и няма издаден на български такъв “самоучител”. Остава да разчитам на нещо традиционно – например боб в гърне. Приготвянето му хем не изисква някакви специални грижи, хем като му сложа няколко ароматни подправки, като джоджен и босилек, обонянието му ще бъде подразнено още в коридора. И ще бъде не “Чио чипс”, а “Боб – опасно вкусен”…

… Нищо не стана. Стратегическия ми план се провали поради недостиг на предварителна информация – моят човек си имал приятелка, а и стомахът му бил чувствителен към бобовите растения. А уж имах шестици на изпита по Планиране и прогнозиране и на Разработка на бизнес-проект. Прави са като казват, че между наученото от книгите и живота има голяма разлика!

Сега телевизорът е моя живот – живот “като на кино”, с прекъсвания за реклами: “…репелент против комари – колко ухапвания можете да понесете за това лято? – само едно намазване – сигурна защита за вашата кожа!…”

“… Бленда мед – вдъхновена от природата…”

А моята природа каква е? Негрите се раждат с черен цвят на кожата, индианците с червена и т.н., а аз – със специален химически състав – репелент против мъже!

Има създадени толкова много неща:

бонбони без протеин,

телефон без кабел,

кафе без кофеин,

дъвка без захар и дори

кредит без лихва!

Всичко може да съществува без нещо важно! Тогава защо аз да не мога без моя Слав, който се оказа толкова чужд и далечен, колкото Слави Трифонов?!

“Някои неща стават по-добри, като им махнеш нещо…” Това едва ли важи за хората. Аз, например, не ставам по-добра, а по-нервна и раздразнителна в периодите, когато остана без гадже! Но не беше лесно да намеря друг обект за мечтите си!…

…Преди време негодувах заради професията, която упражнявам в момента. Разбрах, че съм извадила късмет след разказа на една приятелка - Мария, малко по-възрастна от мен (40 годишна, и тя с икономическо образование, владее три чужди езика, симпатична, малко пълна, но без висящи меса, както се казва: “приятно закръглена”, макар че тя веднъж през смях сподели, че след определена възраст при жената всички възвишения стават свлачища). Та Марето кандидатствала за работа по една обява за секретарка в частна фирма. По документи отговаряла на всички изисквания, изкарала предварителните тестове, получила одобрението на бившата секретарка, настояща г-жа Директорша и очаквала след интервюто с Директора да получи работата, но шефът я разпитвал половин час и се чудел как да й откаже. Накрая попитал какво образование има. На Марето й кипнало и отговорила, че има и музикално образование: свири на духови инструменти – флейта, саксофон  прочие, затова ще си потърси работа във Филхармонията, взела си документите и напуснала.

Аз нямам такова музикално образование, въпреки че гледам образователни програми по телевизията, предимно за чуждоезиково обучение, но не и по розовите канали…

…“Три минути – достатъчни за нещо ново и вкусно: вземете крем “Оле” на доктор Йоткер.” Предпочитам да взема моя “доктор”, стига да е готов за три минути! За какво става въпрос ли? - След като ми свалиха гипса, вече можех да излизам навън. Започнах да ходя на процедури за раздвижване. И тогава попаднах при един млад кинезитерапевт – Виктор. Висок, с атлетично тяло и вълшебни пръсти!

В отделението по физиотерапия работят няколко млади мъже и жени със зрителни увреждания. Завършили са професионалната гимназия в Банкя, където придобиват специалности като помощен медицински персонал – масажисти, кинезитерапевти и др.

Виктор не беше напълно сляп. Носеше очила с дебели стъкла, като лупи – 4,5 диоптъра, които използваше само за четене. По-късно ми каза, че без тях виждал размазани лицата на пациентите си, което му помагало да се дистанцира от тях. Но с мен не беше така, защото още при първия сеанс между нас прехвърчаха искри. Буквално. Като докосна крака ми, се чу пращене и той отскочи изненадано назад. Сложи очилата си и ме изгледа втренчено. Посъветва ме да използвам омекотител за дрехи. Пробвах и с Ленор, и със Семана, и с Ариел 3 в 1, но ефектът на първото докосване се запази. Оплака се, че след като е работил върху моя крак, повече от час не е в състояние да пипне друг пациент, затова преместихме моя час последен за работния ден. Тъй като след масажа ми бяха предписани упражнения, а салона вече беше затворен, правех дълги разходки в парка, в които Виктор ме придружаваше, както каза – като някакъв вид компенсация. По време на тези разходки дълго разговаряхме и аз открих, че имаме много общи теми, макар че мненията ни често се разминаваха.

Когато приключиха предписаните от лекарите процедури и аз не знам как успях да го убедя да ми направи още няколко. Тъй като категорично отказа каквото и да е заплащане, не беше редно да продължа да посещавам кабинета му в клиниката. За него не беше удобно да идва след работа у дома и остана вариантът аз да ходя у тях. При първото посещение ме покани в хола, докато приспособи нещо за медицинска кушетка. Докато чаках, разгледах библиотеката му: имаше много фантастика, значително количество класика, както и някаква неизвестна ми досега поредица “Еврика” – научнопопулярно четиво, а също и няколко розови романа. И снимка на момиче.

Има една реклама по телевизията: “Нова Бразилия – огън кафе – истината е в пакета”. Мога да перефразирам така: “ново гадже – огън любов – истината е в пакета”!

Виктор ме повика в кухнята, където имаше овална разтегаема маса. Беше постлал нещо отгоре и предложи да си сваля панталона и да легна на масата, докато той си измие ръцете и си вземе масажния крем. Бях облечена с тесни ластични дънки, прозрачно потниче и секси бельо, с което се надявах да го съблазня. Секунди след като седнах открая, плотът на масата се счупи, столът, на който бях стъпила, се преобърна и аз полетях към земята. Със себе се повлякох и Виктор, който влезе в същия момент и се опита да ме хване. Когато се осъзнахме, аз седях по прашки в скута му. Той намести очилата си и ме попита уплашено добре ли съм, а аз се засмях и му казах, че съм си представяла как се търкаляме двамата по земята, но в малко по-различна комбинация. После внимателно свалих очилата му и го целунах. Така приятелството ни се качи с едно стъпало нагоре по стълбата на социалните отношения.

В продължение на няколко месеца се срещахме всеки ден, докато един петък (пред задушница) ме помоли да не идвам у тях. После дълго време не ме потърси. От негов приятел научих, че преди седем години при катастрофа е загинала голямата му ученическа любов. Познавах това момиче от портрета на библиотеката, който ме гледаше укорително всяка вечер. Веднъж, когато преспах у тях, докато Виктор правеше сутринта кафето в кухнята, намерих в нощното му шкафче ученическа тетрадка със стихове, очевидно негови. Тетрадката не беше изписана докрая. Чувствах се неудобно, че се ровя така във вещите му, но любопитството ми надделя и прочетох последното стихотворение:

Някой ден ще отворя очи,

но няма да се събудя.

И този ден няма да е хубав,

дори слънцето вече да е изгряло.

Някой ден ще отворя очи,

а леглото до мен ще е празно.

И този ден няма да е хубав,

макар че слънцето ще е изгряло.

Някой ден ще отворя очи,

но няма да видя усмивката ти

и вечерта ще заспя

без да си ме целунала.

И този ден няма да е хубав,

нищо че слънцето ще грее.

Всяка сутрин отварям очи

без да се събудя,

въпреки че слънцето е изгряло.

Защото този ден вече беше…

Веднага прибрах всичко обратно.

Ако имах реална съперница, можех да се опитам и да докажа, че съм по- , но как можех да се боря с един спомен? Преживявах тежко раздялата ни. На Виктор му бяха необходими две седмици, докато събере смелост да ме потърси отново. Бях бясна:  Да му дам втори шанс ли? Че аз да не съм Спортния тотализатор? Не може така да си играе с мен– вчера ме обича, днес – не, а утре отново да ми запее “Ти си всичко за мен”! А аз какво - на Тото Жокер ли да играя, че да позная в кой ден от месеца или седмицата е мой? Или ще ми праща SMS-и: “В понеделник нямам сили, но в сряда вечер се приготви”…

Все пак му простих. Като дойде у нас на Свети Валентин с букет рози и годежен пръстен…

…Няма да гледам повече сериали. И реклами не искам да гледам. За какво ми е въобще телевизия, като имам Него! Дано нашият “сериал” да достигне хиляда и някой си епизод и да продължи “в добро и зло, докато смъртта ни раздели”. След като преди година имах Дързостта да го целуна първа, днес се надявам, че Красотата ми е все така свежа в неговите очи, че нашите Пътища на любовта няма да се разделят, че Вълните на живота няма да потопят смейния ни кораб и че няма да се удавим в Езерото на съдбите и т.н. Шеметната Анастасия, Сладката Валентина, Елиза, Мария, Никита, Кармелита и прочие не са ми съперници в любовта. Защо ми е да гледам “Анатомията на Грей”, когато мога да изучавам Неговата анатомия при това с всичката Отдаденост, на която съм способна. И без да съм Шехеразада, всяка нощ с него за мен е една преживяна приказка и нека тези нощи бъдат многократно повече от 1001.