Ти си моята надежда...
Видях мъж, в толкова окаян вид, че ако не беше в тази лъскава сграда, бих го сбъркала с бездомник, просещ по улиците за капка милост и парче хляб...
Да, бе мъж, и то красив, но необръснатата брада прикриваше нежното, но изпито от времето лице и му придаваше озлобен, а може би и страшен вид...
Надали щеше да ми направи впечатление, ако не бях свикнала винаги в живота си да търся доброто у хората, без значение колко дълбоко бе скрито то, добрите думи сякаш галеха струните на душата ми, а лошите просто минаваха покрай мен, без да оставят следа в чистото ми съзнание...
Този мъж ме заинтригува, както никой друг не бе съумял досега и ме плени не външният му вид, скрит някъде дълбоко под мърлявите дрехи, а невероятният му, търсещ съчувствие и разбиране поглед... Един поглед, който никога не ще забравя... Чудех се какво ли изразява - самота, празнота или просто примирение... Не знех, но очите ми го търсеха и не искаха да се откъснат дори за миг, сякаш бяха намерили своят ...