Ти си моята надежда...

Видях мъж, в толкова окаян вид, че ако не беше в тази лъскава сграда, бих го сбъркала с бездомник, просещ по улиците за капка милост и парче хляб...
Да, бе мъж, и то красив, но необръснатата брада прикриваше нежното, но изпито от времето лице и му придаваше озлобен, а може би и страшен вид...
Надали щеше да ми направи впечатление, ако не бях свикнала винаги в живота си да търся доброто у хората, без значение колко дълбоко бе скрито то, добрите думи сякаш галеха струните на душата ми, а лошите просто минаваха покрай мен, без да оставят следа в чистото ми съзнание...
Този мъж ме заинтригува, както никой друг не бе съумял досега и ме плени не външният му вид, скрит някъде дълбоко под мърлявите дрехи, а невероятният му, търсещ съчувствие и разбиране поглед... Един поглед, който никога не ще забравя... Чудех се какво ли изразява - самота, празнота или просто примирение... Не знех, но очите ми го търсеха и не искаха да се откъснат дори за миг, сякаш бяха намерили своят тих пристан, своята утеха...
Най-после погледите ни се пресякоха, като че ли се бяха търсили цял живот... усетих познатите тръпки по себе си, същата тази радост, която чувства всяко дете, когато получи отдавна желания подарък... Тези негови очи ме привличаха, копнеех да потъна в синьото разбунтувало се море в зениците му и не смеех дори да мигна, от страх, че можеше да проваля този бленуван миг на съвършена близост, който ние - двама напълно непознати -споделихме! Точно този, на който Тя - Съдбата бе обърнала гръб, бе отритнала, сякаш бе недостоен, за да се докосне до нейната чистота, точно този мъж бях търсила - и аз го знаех, а може би и той...
Доближих се до него, а той дори не помръдна, сякаш краката му не му позволяваха да направи дори крачка към мен, нито пък да избяга, той ме чакаше, а погледът му попиваше всяко мое движение...
След всяка следваща стъпка към него, мислех, че е лудост, мислех,че е невъзможно точно той да ме развълнува, точно той да ме плени така силно, че да не мога да си поема дъх...
Докоснах го, да, бях толкова близо, усещах всеки удар на сърцето му, всяко негово дихание по кожата си, чувствах опияняващата сладост на устните му... Това бе лудост, момент на заслепение, но толкова сладко, че бих дала живота си да го изживея пак и пак, и пак...
- Винаги съм търсил точно теб, само теб и никоя друга, само твоите очи ми дават покоя, който търся, само те ми вдъхват надеждата, от която толкова се нуждая!... Не тръгвай, остани, само още миг, нека споделя последния си миг свобода с теб, моля те... не тръгвай!
Тогава осъзнах какво виждах в очите му, какво толкова ме привличаше, какво пленяваше мислите ми... Бе Надеждата. Тя му даваше сили, тя го крепеше за да не падне по пътя към близкия си край - не смърт за тялото, а на душата, така както умира всяка птица, когато я затворят в клетка, била тя и от чисто злато!!!
-Не ме забравяй, моля те, недей! Спомняй си този миг, както аз ще го помня до сетния си дъх, защото само ти съумя да ме обикнеш, без да ме познаваш, да ме разбереш, без да ме съдиш, да ме промениш, без дори да го искаш... Ще те помня винаги, защото ти си моята свертлина, моят север, моята звезда... ти си моята Надежда!!!

... и думите отекваха в съзнанието ми, докато то гледах да се отдалечава, гледах нежните му ръце, които само преди миг ме бяха прегръщали, и които сега белезниците бяха обвили в стоманената си прегръдка... “Ти си моята Надежда, само ти...”