Моята "приятелка"
Преди години някаква непозната почука на вратата ми. Носеше сива вехта рокля. Беше много слаба. Очите й бяха хлътнали навътре. И въпреки това ми се усмихваше. Приютих я за малко. Направих й кафе. А тя ми разказваше истории за живота си. Преди няколко месеца последният мъж на когото гостувала, я изгонил от къщата си, ей така, без никаква причина. Представяте ли си? Горката жена... С тъга ми сподели, че хората понякога се ужасявали от нея. Искали да я забравят. И след време успявали. Учудих се на разказите й. Тази жена беше необичайно тъжна, но изглеждаше прозорлива и мъдра. Едва ли заслужаваше подобно отношение. Едно кафе с нея ми беше повече от достатъчно, за да реша да я приютя в дома си за постоянно.
Може би и тя като всички нас е обичала и сърцето й е било разбито. Може би...
Попитах я как се казва. Така и не получих отговор. Може би името й и напомняше за болката, която е изживяла... Затова й дадох ново. Мария.
Седмица след началото на съвместното ни съжителство, реших да я запозная с приятелите си. Аз бях социален човек и обичах да излизам и да се наслаждавам на живота.
- За какво са ти приятелите? - попита ме тя.
- Как за какво? За да споделяме времето си заедно по един приятен начин.
- Но нали сега споделяш времето си с мен? - погледна ме с най-тъжния поглед Мария.
- Разбира се. Добре, не се натъжавай. Друг път ще те запозная. Сега ще съм с теб.
Времето минаваше, а двете с Мария нямахме никакво желание да излизаме навън. Разговаряхме по цял ден. Предимно за негативни неща. Но нима Мария нямаше право? Животът беше безсмислен. За какво ми беше да живея? А приятелите ми? Тези предатели! Звънели са ми десетки пъти по телефона, но сетиха ли се поне веднъж да дойдат до вкъщи? Не. Мария имаше право. Те не са ми никакви приятели, а просто едни крадци на време. Искат от мен единствено да ги разсейвам, за да може поне за малко да забравят за жалкото си безсмислено съществуване. Няма да излизам повече с тях. Изобщо няма да излизам. Мария има право. Животът е едно кратко, но крайно неприятно пътуване, което няма никакъв смисъл. За какво ми е да живея и да имам мечти, като един ден така или иначе ще свърша като всички останали в трапа? Защо по-рано съдбата не ме срещна с нея? Тя ми отвори очите за много неща и колкото и да ме болеше, знаех, че е права за всичко.
Годините си минаваха. А ние двете продължавахме съвместното си съжителство. Аз и Мария. Единствената истинска приятелка, която някога съм имала...
Всеки ден се чувствах все по-зле и по-зле. Писането на статии за едно онлайн списание, беше единственото нещо, което ме разсейваше. Но вече ми писваше от живота, разбирате ли? И ако не беше скъпата ми Мария, вероятно щях да съм си теглила ножа.
И един ден, след като привърших със статиите, реших да се поровя в някакъв психологически сайт. Там попаднах на доста интересна статия. Казваше се „Лицето на Депресията“. И познайте какво? Там имаше снимка на моята Мария. Да, точно така. Отначало реших, че някой се шегува с мен, но после, като преосмислих нещата, всичко ми се стори напълно достоверно. Историята беше досущ като моята. Но как можех да съм сигурна?
Написах в търсачката на Google името на статията, и ми излязоха още няколко от същия характер. И на всички снимки беше тя. Жената с хлътналите очи, изострените скули, сбръчканото от мъка лице, сивата рокля... Всеки камък си дойде на мястото. Ето защо не сподели името си. Не се къпеше. Не се хранеше. Никога не смени роклята си. Говореше ми само лоши неща. И всеки я гонеше...
Стоях така пред компютъра и просто не помръдвах. Нима това беше възможно?
- Казах ти, че животът е безсмислен. Нека да му се види краят, а? - сложи нежно ръка на рамото ми.
- Нека. - заявих решително и бутнах слабата жена със сивата рокля през терасата си. За момент се стреснах, но когато погледнах отгоре, на тротоара нямаше никого...
И вие като мен дълги години сте живели с нея, без дори да го осъзнавате, нали?...
© Есенен блян All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря ти, Ками!
-
На моменти още ме навестява, ала ми е нужна, горката, понякога, за да потъна доброволно в сивотата й... Прекрасно написано произведение, ако бях аз, краят щеше да е същият.
-
Преди половин година бях публикувал подобен live chat от моите архиви, след което настана суматоха и си дадох дъълга почивка ... започна да ми става интересно ако този тук чат се появи след година, подреден, фризиран, с помощта на добър сценарист и писател може да изглежда много пасторално, носталгично, като действието ще бъде на една полянка в гората, където всички животни са се събрали, чешат си лапите и си хортуват приказка, изкопават грамадна дупка и хвърлят вътре депресийки и депресии ...
... ама ,... тъй де - тъпа идея , ама прилича на въдичка .. и както пише Ив - може да стане източник на нови вдъхновения .. без мен -
Човек като не иска да избяга, винаги си намира оправдания
Тука съм чела в коментарите, че в депресии и разни други зависимости се пишели най-ранимите стихотворни изповеди, докосващи душите на четящите.
Значи има си и положителна страна, номерът е само да я усетиш кога да я метнеш през терасата, да не я изпревариш! -
И самодива в бяла премяна - как гони гедеон в гората с ваксина в ръка, а той бяга и си мисли "дали не бягам много бързо?"
-
Халюциногенните гъби също
-
Ааааа, Не! Да се разберем! Аз съм Скитница и ако влезе в дома ми, веднага се изпарявам и я оставам да се спасява сама
-
Наша, наша, ама си е жена! Лепи се по жени, но си пада по мъже!
-
Да хваща гората тогава 😃
-
Благодаря ти! И да, дано...
-
Много хубав разказ! Дано тази женица, си остане завинаги сама из улиците и не гостува на никого!
Поздрав! -
Благодаря!
-
Що ти е тераса като имаш врата? Отваряй я широко и гони онова, което трябва да бъде изгонено. Поздрави!
-
Депресията е като черна дупка, даже от този вид, дето поглъщат сами себе си. 'Автоимунно', настанява се в душата, после се разпространява и сраства с тялото, прилепва до всички клетки, започва да ги яде и да им сменя ДНК-то. Леките случаи се лекуват с такива празници като Коледа .. тежките - най - доброто е когато Принцът ги качи на коня си и те заедно отлетят в чудни и непознати светове. Самолечението, както и методът вътрешната болежка да се направи външна не работи ... НО ... щом Цветелина разказва тази история, значи, че има такава вероятност - следете тъмните нюанси около себе си, следете тъмните нюанси в себе си, извадете ярки боички и със замаха на дете рисувайте - цветята, дъгата, небето ... ... Честити Празница
-
Благодаря ти, Пепи!
-
Чудесен разказ, Цвети!
-
Да, за съжаление нещата в живота не стоят по този начин. Но дори и в най-тъмния тунел се прокрадва по малко светлинка... (като в тази въображаема ситуация, например)
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
