Преди години някаква непозната почука на вратата ми. Носеше сива вехта рокля. Беше много слаба. Очите й бяха хлътнали навътре. И въпреки това ми се усмихваше. Приютих я за малко. Направих й кафе. А тя ми разказваше истории за живота си. Преди няколко месеца последният мъж на когото гостувала, я изгонил от къщата си, ей така, без никаква причина. Представяте ли си? Горката жена... С тъга ми сподели, че хората понякога се ужасявали от нея. Искали да я забравят. И след време успявали. Учудих се на разказите й. Тази жена беше необичайно тъжна, но изглеждаше прозорлива и мъдра. Едва ли заслужаваше подобно отношение. Едно кафе с нея ми беше повече от достатъчно, за да реша да я приютя в дома си за постоянно.
Може би и тя като всички нас е обичала и сърцето й е било разбито. Може би...
Попитах я как се казва. Така и не получих отговор. Може би името й и напомняше за болката, която е изживяла... Затова й дадох ново. Мария.
Седмица след началото на съвместното ни съжителство, реших да я запозна ...