03.07.2006
Seule...Toujours seule...
Горската тъмнина прегърна бащински мрачния му силует. Мирисът на борови иглички и на влажна дървесина сякаш го привикваше да открие скрита в гората тайна. Той влачеше босите си крака и те ставаха все по-кални и по-кални. Вода се стичаше по цялото му тяло. Дългите му коси попиваха всяка дъждовна капка. А небето се беше надвесило страшно и черно над дърветата, готово да ги погълне на един залък. Обстановката смразяваше дъха и нито един здравомислещ човек не си беше и помислял да влиза зад границата между полетата и гората след залез слънце. Дори животните се бяха изпокрили по бърлогите си в тази красива дъждовна юлска вечер. Магия се усещаше навсякъде, всяка една част от иначе красивата борова гора беше попила чувство за вълшебства, отвари и дългоочаквани срещи. Природата бе напълно замряла, времето всъщност бе спряло (или забавило своя ход), или поне такова впечатление оставяше. Единствено падащите дъждовни капки припомняха, че пейзажът не е част от ...