03.07.2006

Seule...Toujours seule...

Горската тъмнина прегърна бащински мрачния му силует. Мирисът на борови иглички и на влажна дървесина сякаш го привикваше да открие скрита в гората тайна. Той влачеше босите си крака и те ставаха все по-кални и по-кални. Вода се стичаше по цялото му тяло. Дългите му коси попиваха всяка дъждовна капка. А небето се беше надвесило страшно и черно над дърветата, готово да ги погълне на един залък. Обстановката смразяваше дъха и нито един здравомислещ човек не си беше и помислял да влиза зад границата между полетата и гората след залез слънце. Дори животните се бяха изпокрили по бърлогите си  в тази красива дъждовна юлска вечер. Магия се усещаше навсякъде, всяка една част от иначе красивата борова гора беше попила чувство за вълшебства, отвари и дългоочаквани срещи. Природата бе напълно замряла, времето всъщност бе спряло (или забавило своя ход), или поне такова впечатление оставяше. Единствено падащите дъждовни капки припомняха, че пейзажът не е част от пощенска картичка.

            А той продължаваше да върви сред заспалата красота. Но това нямаше значение, защото дори не бе буден. Невидимата сила не си бе позволила да прекъсне съня му, за да го привика при себе си. Това не бе и нужно.

            Големите дъждовни капки проникваха вече до мозъка на костите му, когато пристигна до заръчаното място. Той сънуваше пеперуди и принцеси, а се намираше насред малка полянка. Нямаше нищо, беше абсолютно сам, докато не се появиха светлинките. И ако дотогава единственият източник на светлина бяха светкавиците, които разкъсваха небесния простор, то сега, на тази поляна, стана светло като ден. Множество миниятюрни светлинки, наподобяващи светулки, но големи колкото лястовичка, изникнаха откъм дърветата. Бяха десетки, може би стотици. Движеха се във въздуха безшумно и грациозно, танцуваха някакъв приказен танц, може би изпълняваха ритуал, или просто общуваха помежду си? Никой не знае. Но гледката бе неописуема и ако знаеше какво изпуска, веднага би отворил очи, би заменил принцесите, за да наблюдава тези “паднали от небето звезди”.

            Светлинките продължаваха да танцуват, да се издигат плавно към небето, после да се спускат към клюмналите от дъжда тревички, да се завъртат в кръг и да описват красиви спирали. Минута след минута движенията им ставаха все по-нежни и все по-запленяващи. Цветовете им непрекъснато се меняха – според движенията, може би, не знам, но от снежнобели те постепенно се превръщаха в слънчевожълти, кървавочервени или морскосини. Една цветна дъга от магически същества, които изпълваха цялата гора с величествена еуфория.

            Бавно, малко по малко, една по една, нежните светулки започнаха да се приближават към него. Все още напълно безшумно започнаха да кацат по мократа му кожа, докато не го покриха изцяло. Не се виждаше и милиметър от тялото му. Насред поляната стоеше една светла човекообразна фигура, която не помръдваше.

            Изведнъж всички светлинки изгаснаха едновременно. В тъмнината се чу писък, заглушен от гръмотевиците. Болка. Болка. И пак болка. Това навяваше среднощната буря…

            “Къде се намирам” – питаше се тя. – “Нима насън съм стигнала до границата между града и гората?” – изправи се и се запъти към дома си. – “Отново сънувах, че съм мъж и че живея в селото от другата страна на гората. Колко нелепо!”

            Тя се засмя и се прибра в дома си. А от другата страна на мрачния лес една жена за пореден път се събуди и забеляза липсата на своя съпруг.