Така го нарече в осми клас Мишо Нокаута от десети „а“. Той не разбра какво е това „мурзуфъл“, нито дали е похвала или обида, но си замълча. На Мишо му викаха „Нокаута“, защото тренираше бокс в местния клуб и още в първата среща – колкото и треньорите да пазеха момчетата да не се ударят здраво, беше нокаутирал юношеския градски шампион Кирето от земеделския техникум.
Така че предпочете да не обсъжда прякора, дори след като попита учителя по история и оня му даде една дебела книга за Византия.
Оказа се, че някога имало един император, заемал трона два месеца и останал с името Алексей Мурзуфул, защото веждите му придавали намусен вид…
То, вярно, и неговият вид не беше баш ведър, но чак мурзуфул… Пък и като поотрасна, гъсеничката на мустака трябваше да го изобразява ведър и с чувство за хумор.
Неуспешно…
А такова правилно име носеше… Беше се родил през 1965 година, когато съветският космонавт Леонов за пръв път бе излязъл в открития космос. И маса български родители – активни безпартийни комунисти, накръщаваха децата си Алексей – хубаво име, правилно избрано идеологически, често помагащо в живота…
Я някой да се опита да закачи човек с име Юрий или Алексей, да не говорим за Леонид или Никита /то и неговите родители мислеха за последното, ама Хрушчов падна, а бебето се роди ден след полета на Леонов/…
Полезно име носеше. Яката се замисляха учителите дали може да слагат слаби оценки на подобен ученик, а във ВУЗ-а направо влизаше на изпит очакващ от пет нагоре.
Още повече, че рано разбра каква е хавата. Беше звеневи в четвърти клас, после отряден председател в пети, приеха го пръв комсомолец като член на дружинния съвет. А в комсомола се зае с трудовата дейност – постоянно кривеше устата на съучениците в злобни хъмкания с предложенията си за трудови съботници, обществени неделници, празнични себеотрицателни прояви.
Да, ония, дето се намърдаха в идеологическите служби, имаха повече перспективи, ама там беше по-опасно. Ха си сбъркал…
Обаче, и така беше добре. Активен комсомолец, дете на активни родители – първи в ОФ организацията, постоянно отпред при митинги и чествания, концерти и събрания…
Името му подсказа на редактора от местната многотиражка да не хвърля обратно листа с първия му поетичен опит. Погледа, погледа, пък се захвана, редактира до под кожата, изчисти едно 90% от полуграмотните лозунги, съчетани някак си в квадратен вид, замени ги с почти поетични форми и…
Алексей стана поет…
Даже възрастните го поздравяваха първи. Защото знаеха – тоя е опасен. Кога ще пошепне на градския партиен секретар, че някой си разправял виц за великия другар бай Тошо, кога ще подметне на кварталния, че не е лошо късно вечерта да мине покрай комшиите – много бръмчене се чува от там, странни гласове се носят в ефира…
И таман го назначиха на хубава синекура – нещата се промениха.
То за Алексей беше ясно – мястото му е в редиците на новите. Ама трудно беше да се вреди – тълпа бивши партийни, оф, комсомолски активисти се боричкаха за топло място под новата власт.
Записа се в три партии, намери и четвърта, те пък се нацепиха на крилца и перца…
Накрая реши – безпартиен, но активен борец срещу себе си. Тоест – срещу близкото си минало. Защото сегашното, разбира се, му беше още по-близко. Вчерашната манджа беше вкусна, но днешната я лапаш в момента, нале?
Уреди се да управлява едно хотелче край морския бряг. Малко, но удобно. Беше едновременно пиколо, рецепционист, управител, веднъж дори сандвичи прави…
Е, бяха като поезията му – дебели филии, гранясал бекон, лепкав кетчуп, мазна майонеза…
Ами като трябва… И гащите си беше готов да разплете, само на плащащия да е по-удобно…
Градчето малко, но пясъците наистина златоносни. Идват западни алкохолици, така жадни, че понякога дори бутаха курветата настрани – да не им закриват пътя до бутилката. Но и временните им гаджета не протестираха – мъже много, ама пиене на аванта…
А в късните часове, когато насмукалите се троглодити не различаваха какво пият и какво мачкат в потни ръце, той им четеше стиховете си.
Е, понякога се случваше публиката му да изтрезнее – с глупост се опива, но с глупост се и изтрезнява. Което водеше само до нови поръчки и весел смях от разказите как блъскали жадно пишман драскача…
А той налагаше лицето с риванол и кремове. Само спирт не смееше да сложи, защото веднъж му налетя един бая едър пияндур, та… Малко се стесняваше, че си спомня с удоволствие…
Важното беше, че не му викаха Мурзуфул. Как ли не го наричаха, но не и това омразна име.
Е, и грозното си съветско смени – представяше се като Алън или Алоис. Което особено му допадаше – така се наричал бащата на неговия герой от близкото минало… Но все още не смееше да вземе истинското име на кумира си. Неразбиращите наоколо нямаше да го разберат… Макар че и идолът му е бил неразбран като творец – присмивали са се на наивните му, елементарни, доста безграмотни пейзажи…
А как щеше да звучи само…
Адолф…
----
*
Алексей V Лука Мурзуфул, Μούρτζουφλος – император от 5 февруари до 12 април 1204 година
© Георги Коновски All rights reserved.