Дълго обмислях дали да напиша това… нещо. Да е разказ – не е разказ. Да е философски трактат – пак не е. По-скоро е зрял поглед върху житейските възгледи, които ме оформиха като човек. И както личи от заглавието, заслугата за това до голяма степен се пада на дядо ми.

За да разберете по-добре долуописаните мъдрости, трябва първо да разберете що за образ беше дядо ми. Дали беше добър човек? Безспорно. Дали беше идеален? Абсолютно не! Дали ме обичаше безрезервно? Не може и да има съмнение. И само да поясня, не е като да не сме имали търкания. Семейството ми твърди, че при първата среща между дядо и бебе, той е заявил на потресената ми майка „Махни го това врескало от тук!“. Необходима ми е била цяла една година, за да го спечеля, но след това той беше изцяло и безрезервно мой. И тъй като прекарах по-голямата част от ранното си детство с него (какво да се прави, работещи родители, които не са фенове на детските градини), той имаше не само пръст, но цяла ръка в моделирането на характера ми.

Но аз се отплеснах, да се върнем на дядо. Кой беше той? Строителен инженер, страстен ловец, водолаз-любител, запален читател. Честно казано, не мога да си спомня момент, в който да не съм го виждала с книга в ръка. Дори като се умореше да чете и решеше да подремне, пак с книга се завиваше и казваше, че му топли повече от одеяло. Той запали у мен страстта към литературата, но в същото време извърши и голям грях. Поради цялата си начетеност реши да се държи с мен не като с дете, а като с равен. За това от ранна възраст имах възможността да философствам, в напълно буквалния смисъл на думата, с врял и кипял човек, който никак не пестеше коравите истини и уроци на живота. И така, преди още да завърша училище, той успя да ми втълпи няколко житейски мъдрости.

1.    Око за око

В предългия списък с хобита на дядо влизаше и бокса. На младини даже е бил на крачка да стане републикански шампион, но едно гадничко нараняване му е провалило кариерата. Въпреки това той до края си остана войнствена натура, с не една юмручна схватка зад гърба си. Така че, когато започнаха да ме тормозят в училище разни олигофренчета, защото… май им беше скучно, аз реших, с целия си първолашки акъл, да се оплача на дядо. Видя че са ми насинили ръката. Смръщи се и попита:

-    Ритали са те?
-    Да. 
-    Ти ли ги подкокороса? (ех, обичаше я той тази думичка!)
-    Не. 
-    Ти какво направи?
-    Казах им да спрат.
-    И те?
-    Смяха ми се.

И тогава дядо, с най-чаровната усмивка на убиец, ме погледна и ми каза.

-    Ти да не си балама? Като те напсуват – напсувай ги. Като те наплюят – наплюй ги. Като те ритнат – ритни ги и ти, ама така че да ги заболи хубаво. Никога не започвай първа разправията, но ако се стигне до бой – десен прав в ченето. И замаха да не е широк, ами използваш най-пряката траектория (тук определено заговори бокьора).

Така и направих. Какво? Да не очаквате задълбочен размисъл от страна на първокласник? Щом дядо го казва, значи е истина. Ритахме се цяла година. Когато госпожите ни хванеха, което се случваше рядко, и ме питаха, защо съм ритнала този или онзи, отговарях „Самозащита!“. Не знам кое ги учудваше повече – това че не се чувствах виновна, или факта, че седем-осем-годишно знае такива думички. Когато дойде втори клас, гамените вече не смееха да ме пипнат. Дали престанаха да ме тормозят? Не съвсем. Преминаха на обиди, да си го кажем на право – психологичен тормоз. И това ни води до втората мъдрост на дядо.

2.    Хич да не ти пука

Много бързо разбрах, че възпитателите в „елитното“ ми училище, или поне повечето от тях, изобщо не се вълнуват от това кой кого тормози, стига да няма кръв и рани. Още повече, ако тормозещият е и любимец номер едно на класната. Пък и ако се оплачеш на учител, значи си порта. Ситуацията е патова. Изход няма. Та аз пак разказах на дядо.

-    А, че то правилно. Какво ще им се оплакваш. Твой си е проблемът. Няма друг да го реши.
-    Ама дядо, не престават! Само ме наричат зубър, обиждат ме. 
-    И ти какво?
-    Ами и аз им отвръщам. Нали знаеш – обида за обида.
-    А, виж сега. Това работи само, когато срещу теб има интелигентен човек. Тези пикльовци (поредната любима думичка на дядо) направо ги забрави. Харесва им да те дразнят. Просто няма да им обръщаш внимание. Те са ти под нивото.
-    Ама как, бе, дядо!? 
-    Ще търпиш, докато им писне. А ако не можеш да търпиш, напсувай ги интелигентно, да не разберат, че ги псуваш.
-    И как така? 
-    Най-качествените обиди са тези, над които човек трябва да се позамисли. Виж, те ти остават за спомен, а останалите ги забравяш.

Тази мъдрост ми отвори две врати. Една към стоицизма, та на края на началното имах доста дебела кожа. Втората – към иронията и сарказма, които и до днес използвам с голяма наслада. А гамените? Продължиха да си гаменстват, но не мен по едно време спря да ми пука. Мъдрости 1. и 2. на дядо ми спасиха живота през първите седем години образование. После дойде гимназията – нови проблеми и нови мъдрости.

3.    Златната среда

Родителите ми не са свръх амбициозни. И те като дядо винаги са ме третирали като равна и винаги са ми давали право на избор… добре де, до колкото е било в рамките на разумното за един подрастващ тийнейджър. При все това и двамата имат една и съща мантра: „Каквото и да захванеш, дай всичко от себе си и се стреми да си първа.“ Е, аз прегърнах идеята и честно казано все още я следвам. Подобен манталитет обаче носи със себе си и неминуемата болка от провала. И когато в такива случаи ми беше криво, към кого се обръщах? Разбира се, дядо.

-    Ех, дядко, не е честно. Старах се, старах се и пак не съм първа по успех. И на класното по немски не изкарах пълен брой точки. Провалих се на олимпиадата по математика. Аз съм тъпа! Просто идиотка! Защо поне веднъж не съм на първо място?!
-    Ами че така си е много добре.
-    Моля!?
-    Златната среда, мойто момиче. Ето към това трябва да се стремиш. Ако си много умна, ще ти завиждат. Ако си тъпа – ще робуваш. Най-добре е златната среда. Не искай да бъдеш свръх-интелигентна. Достатъчно е да си едни гърди над средно-интелигентните. 

Това ме срази. А и противоречеше на мантрата на мама и тате. От друга страна, съветът идваше от човека, чието мото беше: „Мързелът движи света. С рационализация, минимална енергия и максимални резултати към успеха.“ Това бе също и човекът, получил медали за топлофицирането на половин София (който е гледал филма „Топло“ знае какво постижение е това.). След много размисъл най-накрая достигнах до извода, че и двата лагера са прави. Винаги давай най-доброто от себе си, но имай едно на ум. Ако блестиш прекалено ярко, приготви си мухобойката за завистници. Нищо. Мъдрост номер 2 на дядо винаги помага. 

4.    Няма вечно приятелство

Една от любимите ми книги е „Тримата мускетари“. През ученическите си години я четях всяко лято (без майтап). Възхищавах се на непоклатимата дружба. Вярвах, че и с моите приятелки сме така. Докато най-добрата ми приятелка не си намери нова дружка и не започна да ме обижда и да ми се подиграва. Дали бях виновна? Сигурно. Може да съм я засегнала без да знам, да не съм била достатъчно добра и интересна. Да съм се изказала не особено ласкателно, относно пушенето на цигари на четиринадесет. Както и да е. Приятелството ни се сгромоляса сред рев, сълзи и цигарен дим на връх рождения ми ден. Направо имах дупка в сърцето. И при кого отидох? Дядо.

-    Не е честно, деденце! Нали ми е приятелка. Как може да говори такива неща!? Откакто се захвана с онази, новата, и пропуши, и започна да ми се подиграва. Каквото и да кажа, все съм грешна.
-    Мания тая пикла! (о, дядо можеше да бъде груб, когато се ядоса)
-    Ама дядо! Тя ми е приятелка! Единствената. Най-добрата!
-    Глупости. Приятели под път и над път. Ще си намериш нови.
-    Не, няма! Човек не предава приятелите си.
-    Виж сега, приятелството е сделка по взаимна изгода (Знам че сега се пулите. Тогава и аз мигах на парцали, но точно така го каза.). Когато двама души имат взаимна полза един от друг, те са приятели. Изчезне ли ползата, няма приятелство.
-    Как може да го кажеш?! Това е ужасно! Безчувствено! Коравосърдечно!
-    И е истина.

Сега като се замисля, дядо беше прав. Не, той нямаше предвид материална изгода. Да намериш някой, с когото да си паснете, да се допълвате, да изпитвате удоволствие да прекарвате време заедно – ето това е общата изгода. Престане ли да ти е приятно с другия човек, това не е приятелство, а мъчение. След толкова много години и изгубени приятелства знам, че той е прав. Това ми помага всеки път, когато попадна в подобна ситуация, а също и мъдрите думи на майка ми: „Търси проблема първо у себе си, никога само у другите. Но и никога само у себе си.“

5.    С любовта се свиква?

Както виждате, дядо беше извор на житейска мъдрост. А каква по-заинтригуваща тема за обсъждане би могла да има една тийнейджърка от любовта. И тук дядо беше експерт – три брака и, според баба (любима жена номер 3), доста забежки на младини. Аз най-наивно реших да обсъдя с него това велико чувство, докато чакахме баба да излезе от супера. Говорих му аз за страст, себеотрицание, плам. И най-накрая сглупих и го попитах:

-    И сега какво, ти нали обичаш баба?
-    Ех, жабче (така ме наричаше от време на време, да му се чудиш защо), то човек със стола си в службата свиква, та с жена си ли няма да свикне.

Е това ме потресе. Не мога все още да потвърдя или отхвърля това му твърдение, още е в изпитателен срок, но откакто се хванах на постоянна работа и имам собствен стол, съм склонна да му вярвам. Нали великите умове казват: „Любовта е до време. После остава само уважението“. И все пак не съм сигурна. Причината за съмненията отново е дядо. Няколко месеца преди да почине, деменцията го беше ударила яко. Баба ми разказа как един ден, на път за кухнята, той се спрял и я попитал:

-    Абе, Ирино, аз обичам ли те?..

След това си продължил, оставяйки бабата потресена и почти разревана. Два часа по-късно, на път за банята, изведнъж се обърнал към нея и най-сериозно ѝ заявил:

-    Абе, трябва да те обичам, щом толкова години останах с тебе.

Ей такъв си беше дядо. Това са неговите мъдрости, или поне представителната извадка. За него и приключенията му може да се напише цял роман. Но това е друга тема за друго време. Сега ми остава само да кажа едно:

Докато аз живея, ще живееш и ти. Благодаря ти, дядо, че направи от мен човек!