Дълго обмислях дали да напиша това… нещо. Да е разказ – не е разказ. Да е философски трактат – пак не е. По-скоро е зрял поглед върху житейските възгледи, които ме оформиха като човек. И както личи от заглавието, заслугата за това до голяма степен се пада на дядо ми.
За да разберете по-добре долуописаните мъдрости, трябва първо да разберете що за образ беше дядо ми. Дали беше добър човек? Безспорно. Дали беше идеален? Абсолютно не! Дали ме обичаше безрезервно? Не може и да има съмнение. И само да поясня, не е като да не сме имали търкания. Семейството ми твърди, че при първата среща между дядо и бебе, той е заявил на потресената ми майка „Махни го това врескало от тук!“. Необходима ми е била цяла една година, за да го спечеля, но след това той беше изцяло и безрезервно мой. И тъй като прекарах по-голямата част от ранното си детство с него (какво да се прави, работещи родители, които не са фенове на детските градини), той имаше не само пръст, но цяла ръка в моделирането на характера ми. ...