Като малка имах една игра – когато много исках нещо, поглеждах нагоре, стисвах талисмана си и обещавах, че ще бъда по-добра, ако получех това, което искам. Дали го получавах или не – това нямаше значение. Важното бе, че вярвах. Във всяко нещо, (дори в себе си). За съжаление, с този талисман се случи това, което често се случва с талисманите (гривните, обеците, ключовете) и един ден изчезна. Но не спрях да вярвам в магията му.
Може би затова двадесет години по-късно му повярвах. Че ме обича. Че не би ми изневерил. Че тази вечер той ще напазарува. И моите обещания към небето придобиха друг характер (като за двама), но в същината си оставаха същите – че ще бъда по-добра, ако сме заедно. Че ще бъда възможно най-добрата. И (Бога ми) се стараех да бъда.
Подари ми кръстче – с тънка връвчица и гравирано в края. Мислех, че е знак, че желанията ми ще се осъществят и го носех с гордост присъща на коронован монарх, докато не разбрах, че то било прощален подарък. Обеща да ми помогне. Да се пренеса ...