Колко е хубава тази сутрин. Хубава е , въпреки че все още е мрачна.
Сутринта е може би най-интересното време от деня. Тогава ние таим някаква надежда за предстоящия ден. Така е и при мен.
Моята надежда беше такава – прегръдка.
Но не просто прегръдка, а нежно докосване , сливане на две непознати тела… Глупава надежда нали ? Някак си безполезна , нищожна пред вселенските проблеми.
За мен това няма да е просто прегръдка.
То ще е бавен танц. Почти вечен момент на щастие.
Винаги от чара на сутринта най – много ми харесва чистият въздух.
При нас той е балкански, планински…
След чистотата е тъмнината – положението, когато нито е ден нито е нощ , а нещо тайнствено и романтично.
Красиво е раждането на новия ден, но и тъжно, защото знаем, че животът му е двадесет и четири часа. Каква ли надежда таи той ?
Ето вече наближавам тази сграда. От нея са се родили много таланти, но и са убити много мечти. Въвря мълчешком и само си мисля това истина ли ще е . Ще получа ли така жадувания момент.
Както винаги на ранина тук е тихо. Единствено се навъртат погледи на уморени чистачки и гладни кучета, търсещи залък хляб. Никой не мисли за тях . Всеки ги вижда, но ги подминава… И те таят своите надежди. И сутрин се молят да се сбъднат.
Наближава моментът на истината за моята надежда .
…
- Добро утро !
Нито отговор , нито поглед , нито прегръдка…
Ето това е моментът на сетните сили на една надежда… и тя умира. Полита някъде и ни изоставя.
Тогава прегръдка не получих ни едно „добро утро”…
Надеждата умира, но винаги се ражда нова. А раждането и е винаги сутрин.
И така останахме двама. Аз и мълчанието, убило надеждата. В стая пълна с безлични същества.
© Иван Иванов All rights reserved.