Колко е хубава тази сутрин. Хубава е , въпреки че все още е мрачна.

Сутринта е може би най-интересното време от деня. Тогава ние таим някаква надежда за предстоящия ден. Така е и при мен.

Моята надежда беше такава – прегръдка.

Но не просто прегръдка, а нежно докосване , сливане на две непознати тела… Глупава надежда нали ? Някак си безполезна , нищожна пред вселенските проблеми.

За мен това няма да е просто прегръдка.

То ще е бавен танц. Почти вечен момент на щастие.

Винаги от чара на сутринта най – много ми харесва чистият въздух.

При нас той е балкански, планински…

След чистотата е тъмнината – положението, когато нито е ден нито е нощ , а нещо тайнствено и романтично.

Красиво е раждането на новия ден, но и тъжно, защото знаем, че животът му е двадесет и четири часа. Каква ли надежда таи той ?

Ето вече наближавам тази сграда. От нея са се родили много таланти, но и са убити много мечти. Въвря мълчешком и само си мисля това истина ли ще е . Ще получа ли така жадувания момент.

Както винаги на ранина тук е тихо. Единствено се навъртат погледи на уморени чистачки и гладни кучета, търсещи залък хляб. Никой не мисли за тях . Всеки ги вижда, но ги подминава… И те таят своите надежди. И сутрин се молят да се сбъднат.

Наближава моментът на истината за моята надежда .

…

- Добро утро !

Нито отговор , нито поглед , нито прегръдка…

Ето това е моментът на сетните сили на една надежда… и тя умира. Полита някъде и ни изоставя.

Тогава прегръдка не получих ни едно „добро утро”…

Надеждата умира, но винаги се ражда нова. А раждането и е винаги сутрин.

И така останахме двама. Аз и мълчанието, убило надеждата. В стая пълна с безлични същества.