Твърде много неща се промениха в хода на обреченото ни съществуване на далечната планета Зегандария – нашият изконен дом, където бяхме свикнали да живеем като в рай. Цивилизацията й беше почти напълно заличена. Дойдоха други времена – много по-страшни от предишните. Никой нямаше вяра на никого. Но сега поне знаехме накъде се бяхме отправили в опита си да намерим спасение и последен пристан за изтерзаните си души. Времето обаче бързо наближаваше към своя край. И идваше часът за разплата!
Из “Зегандариански хроники”

ГЛАВА ПЪРВА: ХАРОН

И ето ние сме на Харон. Мнозина вярват, че тук витаят душите на умрелите. Така поне се говори от доста време. Всичко наоколо тъне в мълчание. Толкова оглушително, че направо да се побъркаш. Ние сме последните останали пришълци от Зегандария. Но за това по-късно. Сега е достатъчно да кажа, че много от нещата, които си мислех по-рано въобще не са отговаряли на истината, дори напротив. Колкото повече време минаваше, ставаше по-лошо.
Самотата не понасяше добре на повечето от нас. Имаше полудели. Имаше недъгави. Но ние се опитвахме да бъдем силни и да продължим по нашия път, както трябваше да бъде. Някъде там се появи надеждата, че Харон ще бъде само отправна точка за нашите космически пътувания, след като цивилизацията на нашата далечна планета беше унищожена. Нямаше и как да е иначе.
Атмосферата на Харон беше като цяло доста рехава и не много дружелюбна, но не това е, което искам да кажа. На практика температурата по повърхността му бе близка до абсолютната нула. Откритията на астрономите свидетелстват, че в миналото се е образувал след сблъсък с обект в пояса на Кайпер  преди милиарди години. Звучи вълнуващо, но на практика той е просто едно огромно парче скала, покрита с лед. Кръстен е на онзи ядосан лодкар, който прекарва мъртвите през реката Стикс, откъдето те започват задгробния си живот.  И дотук спират знанията ми.
Когато се преселихме, ни казаха, че това място ще е раят и ни обещаха нов живот. Малцина имахме спомени за предишната си планета.
На Харон все пак погребваме мъртвите, мълчейки. Не искаме Незнайните да прочетат мислите ни и да загубим и това последно убежище.
Животът тече еднообразно и доста вяло, но аз се опитвам да направя нещо смислено в безсмисленото си ежедневие.
Като цяло едно от малкото неща, които виждам са навъсени лица на хора, които не знаят къде да отидат. Това е доста потискащо. Колонизацията на този спътник не мина особено гладко и дори и сега оцеляваме почти при спартански условия.
Всеки е принуден да дава своя дан за общото благо. Това е положението. Няма как и да е иначе, след загубата на нашата планета и повечето от планетите от Външния пръстен.
Всеки ден се повтаря едно и също. Разбира се, мнозина от нас никога не са ходили на училище. Но от малки ни учат да се пазим от Незабележимите. Тези създания приемат формата на твоите мисли и могат да те хванат дори и като спиш. Много пъти съм сънувал кошмари как ме изяждат, което не е никак приятно.
Толкова много от нас почти няма какво да правят на тази малка колония. Зегандария за нас е един мъртъв свят, намиращ се на несъизмеримо голямо разстояние. Тук поне е уютно и малцината оцелели се опитваме да повдигаме духа си ден за ден. Разбира се, има някои, които полудяват, но и това се случва.
Учените астрономи ни убеждаваха, че гледката от нашия малък спътник е най-красива – не можеше да се сравнява нито с горещата Венера, нито пък със скалистия Меркурий, нито със студения Нептун.
Ние се радвахме на възможността да получим последен пристан, където да осигурим нашето съществуване. Всичко беше въпрос на време. Малцината ветерани от “Градът на слънцето” искаха да помогнат и когато го напускаха заедно с Фон Бласк, решиха да се заселят именно тук. Мястото беше сравнително слабо проучено и това беше шанс за нас до получим някакво развитие как да оцеляваме сами. На Зегандария всичко беше прекалено добре уредено и ние не го оценявахме изобщо.
Фон Бласк беше на седемдесет години, но външният му вид беше достатъчно показателен, че няма намерение да се отказва и да сдава фронта.
Психиката на ветерана е нещо специално и много важно. Той никога не се бие за себе си, нито за нещо произволно, а защитава слабите и немощните – онези, които имат нужда от закрила.
Фон Бласк проля сълза, когато се разделяха със Сасия – той знаеше, че нещата стават трудни, когато се разделяш със стар приятел. Тя се опита да го успокои:
- Отивам на планетата Уфур Ган. Може би няма да се видим повече. Но ти спаси живота ми.
Фон Бласк не беше от сантименталните типове, а на всичкото отгоре беше и с бяла брада.
Маса народ беше умрял под неговото оръжие, но той беше достатъчно корав, за да осъзнае нещо. Когато някой те убива, ти си му длъжник, не за друго, а защото не се мъчиш в пътя си нагоре. В това досадно драпане към постигане на нищото! Фон Бласк знаеше, че съдбата на много ранени войници, които пребиваваха в “Града на светлината” беше доста трагична. Някои умряха там сред себеподобни. Жадуващи за внимание и разбиране. Никой не можеше да каже какво се въртеше в главите на загиващи самотници. Те бяха обречени със самото си раждане. Но знаеха, че в отвъдния живот ги очаква някакъв вид спасение. Или поне им се искаше да е така!
Фон Бласк пое ангажимент да спаси хората и се зае да го изпълни. Това беше неговата мисия и той щеше да я следва докрай. Мнозина се учудиха на енергичността му и го запитаха какво ще прави после, тъй като след напускането на “Града на светлината”, той губеше убежището си. Но той беше твърдо решен да помогне на мнозина.
Уфурганците също се опитаха да му ударят едно рамо и да направят пътуването му до тази толкова далечна дестинация по-леко. Фон Бласк беше освен опитен войн и много начетен астрофизик, въпреки че никога не беше имал възможността да направи научна кариера. Беше наясно как се кара боен спидер и как се командва малък взвод, но нищо повече. Трябваше опитен пилот, който да се нагърби с цялата експедиция.
Пътуванията през пространството, отварящи червеевите дупки, са една изключителна форма на висшия пилотаж. Изискваха се най-добрите пилоти, способни да дадат цялото си сърце, за да се справят с тази ситуация. Много от пилотите се отказаха, защото дори и не бяха чували за Харон. Той им звучеше като нещо имагинерно, но Фон Бласк не се отчая. Ако навремето Кенджи Нолсуро беше най-добрият пилот във Военния флот, то сега неговото ниво трудно можеше да бъде достигнато. Затова трябваше да търси по-старателно. В съзнанието на Фон Бласк се преплитаха различни спомени – много от тях бяха свързани със собственото му детство. Той разбираше чувствата на момчетата – къде-къде по-лесно беше да се пътува до Уфур Ган, Себур Наг, Осония или дори Орос Хинто, но до Харон никой никога не беше пътувал.
Когато започна тоталното изселване от планетата, той зае твърде смела позиция, която трябваше да бъде съгласувана с някого. Но проблемът беше, че той не знаеше с кого. Повечето добри ветерани просто искаха да отидат до Уфур Ган, тъй като тяхната Сасия също се беше насочила там. Пък и Уфур Ган беше относително спокойно място.
Фон Бласк искаше обаче нещо друго – нещо, което да гарантира по-устойчиво оцеляване на цялата популация и съхраняването на истинския й генофонд.
Имаше една стара песен, която звучеше горе-долу по следния начин:
“Съдбата на войника, съдбата на войника, нелека е тя, но знам, ще дойде свобода, а може и това, което е зора на нашата надежда!”
Фон Бласк се усмихна кисело, защото не вярване в такива простотии. Това беше смехотворно. Не беше станал на седемдесет години с вяра в някакви утопични измислици и лакърдии. Не можеше да искаш вечно от някой да ти помага, а трябваше сам да се заемеш със своето спасение! Ветеранът беше воювал в последната война за Ау Кактир, беше се разправял със силите на Архистрата на Синтрос, беше командвал призрачни войни, беше дори основал “Градът на светлината”. И всичко това със собствените си две ръце, без да хленчи или пък да се оплаква от нещо. Така и трябваше да бъде според неговите разбирания. И това беше кредото му в живота.
Фон Бласк реши да събере момчетата – за последен път. Сега те бяха не толкова войни, а организатори на една кауза, една наистина добра кауза.
Уфур Ган беше точка, в която се събираха много интереси, и това не беше само поради факта, че прочутата уфурганска отрова беше извънредно скъпо ценена. Мнозина в Уфур Ган бяха чували за Фон Бласк като за храбър войн, жадуващ да освободи хората от тиранията. Това беше неговото призвание. Когато той отиде в “Града на светлината” мнозина дори забравиха за него. Сякаш той можеше да живее само в този период и само и единствено в него щеше да намери своето изкупление. Или пък своето падение.
Много му допадаше следния стих “Смъртта е договор, който очаква теб, войниче, успей да я обуздаеш, и ще живееш може би, напред, където и да си, опитай се, не се отказвай!”

ГЛАВА ВТОРА: ЕДИН ВЕТЕРАН

Когато си живял толкова дълго, искаш просто да си отидеш, като ненужен лист през есента. Фон Бласк знаеше, че след разпускането на “Града на светлината” мнозина щяха да се запитат “А сега накъде?”. Толкова много трепети и надежди. Толкова много очаквания. А ето ги вече близо до крайната дестинация? Това ли беше тяхното призвание през всичките тези години? За това ли се бориха? Тези въпроси откровено го измъчваха, но от друга страна бяха негова опора и му помагаха да върви напред. Някъде там той чуваше в главата си гласът на промяната. На онова, което щеше да го задвижи и да му определи живота в следващите десет-петнадесет години. Той вече беше твърде стар, беше направо древен по стандартите на Зегандария, където средната продължителност на живота беше около петдесет години и малцина рядко я надхвърляха.
Колкото и да се стараеха, ветераните бяха угрижени за по-нататъшната си съдба. Те не знаеха какво да правят и в това беше трагедията им. Искаха да продължат своя път и да бъдат от полза за обществото, но обратното им ресоциализиране беше проблемен въпрос.
Човек като Фон Бласк беше избран да се справи и да разреши този проблем.
Преди тяхното преразпределение, трябваше и да се изяснят някои детайли. Един от тях касаеше тяхното минало, което доста често беше тъмно. Проблемът беше, че се рекрутираха (или набираха) хора от най-бедните квартали на Ензок Ра, а понякога дори и от някои пустинни оазиси някъде из Леарния. Нямаше гаранция какво бяха правили тези хора преди да се отдадат на своята професионална кариера. Но Фон Бласк не искаше да бъде нагъл. Личният им живот си беше тяхна работа. От тях се искаше да убиват и при това да не им пука. Щом дърпаха спусъка, значи ставаха. Това беше неговата философия.
Винаги беше гледал на Конфедерацията на Зегандария като на банда лайнари и задници, които само се бяха вкопчили в своите сериозни привилегии и дори и не бяха помирисвали битка поради простата причина, че не бяха напускали своя Архисозон – а това имаше значение. Не беше все едно ти да си начело на командната верига, а някакво сополанче да оценява действията ти през циклотронния синтезатор. Това беше простащина, която така и не се промени през времето.
Фон Бласк имаше проста бойна молитва:
“Винаги съм гневен, влизам в бой без страх, после спя спокойно, не извърших грях!”
Никой от неговите войници, членове на взвода под негово командване, не бяха повдигали някакво оплакване затова че той ги третира зле или пък не уважава бойните им качества.
Фон Бласк беше твърде щастлив от този факт. Но в сърцето си знаеше, че започва нова и страшна битка за оцеляването на младото поколение и той щеше да я изведе докрай.
Къде-къде по-лесно беше да населят планетите от така наречения Външен пръстен – там търговските ограничения бяха по-малко в този момент и те бяха сравнително отдалечени от Зегандария, макар разстоянието до най-близката планета да беше от порядъка на стотина парсека. Но тахионните двигатели можеха лесно да го преодолеят.
Когато бившите бойци се събраха, го изгледаха с възхищение – високият му ръст беше почти шест фута и пет инча  и вдъхваше увереност, че той знае какво прави и все още може да изнесе на плещите си това последно предизвикателство.
- А къде точно ще отидем? – беше логичният въпрос от тяхна страна. – На Киклук Сор е прекалено тясно – не за друго, а защото там няма никакви перспективи за развитие. Просто не виждам какво можем да правим – обади се Езоналд Ердумзан, който беше един от най-доверените му хора.
- Можем просто да заминем на Осония – предложи друг.
Известно време се чуваха най-различни предложения.
- На Себур Наг беше убит Джин Пейли, колкото и грозно да звучи това – мрачно отговори Фон Бласк. – Красива планета е и жителите й са миролюбиви, но това не може да бъде нашият дом. Ние имаме нужда от свое собствено място, каквото беше самата планета Зегандария. Това трябва да потърсим добре.
Езоналд Ердумзан реши да вземе участие в тяхната дискусия:
- А какво ще кажете за Харон?
- Какво е това? – недоумяваха повечето, но след известно търсене разбраха, че е малък спътник на планетата-джудже Плутон.
- Странно име – промърмори Фон Бласк.
- Твърди се, че понякога те се смятат за двойна планета – изказа още малко от познанията си Ердумзан.
- Което ще рече? – попитаха някои от войниците.
- Което ще рече, че той е толкова голям, колкото собствената си планета – обясни им на свой ред Фон Бласк. – Защо пък не?
- А какви са климатичните условия? – поинтересува се още някой.
- Ами покрит е с лед с температура, близка до абсолютната нула – угрижено добави Ердумзан.
- Тогава това място е крайно опасно и неподходящо? – опонираха го те.
- Така е, но може да изградим временна разселка, докато намерим подходяща планета, която наистина е готова да ни приеме – подсказа им Фон Бласк, който искаше да удари едно рамо на своя любимец.
- Сведенията показват, че съществува планета Земя, която се намира на разстояние само от… - запъна се Ердумзан.
- Чакай, чакай – отговори Фон Бласк. – Идеята ти като цяло си струва размисъла, но при две сериозни условия. Какъв е потенциалният капацитет на пребиваване и колко време бихме могли да останем?
- Бих поставил въпроса другояче – опита се да изкаже всичките си познания Ердумзан, - нейните четири луни , е, добре, пет, ако разбира се смятаме и Харон, се движат хаотично, но разликата между планета-спътник и двойна планета е в центъра на масата. В нашия случай, той ще играе огромна роля, тъй като много лесно ще можем да добиваме суровини от тези спътници.
- Дори и логиката ти да е правилна, все още не съм убеден напълно – почеса се по скафандъра Фон Бласк.
- Ами вижте, нямаме голям избор – опита се да се аргументира докрай Ердумзан, - Конфедерацията на Зегандария ни мрази заради знанието, което имаме за толкова много битки, на Осония или Себур Наг няма да сме у дома напълно, на Орос Хинто – ще сме просто в едно гнездо на технократи, а тук … - направи той многозначителна пауза – ще бъдем на спокойствие за доста дълго време.
Фон Бласк се замисли. Политическата ситуация в момента беше такава, че на практика Ердумзан беше напълно прав. Киберпънк атмосферата с промитите мозъци беше почти пагубна за повечето жители, но суровият климат също не беше особено за предпочитане.
По време на своето следване във Военната академия бяха учили извънредно интересно съчинение:

“И първото, и второто,
избликват от един и същи източник,
но се различават по име;
това се проявява като тъмнина.
Тъмнина сред тъмнина.
Портата към всички тайни.” 

Вижте логиката е проста – отвърна им той, - може би най-удачно ще бъде да отидем там, накъдето ни тегли собственото ни сърце. Не успяхме да живеем пълноценно с войни, технологии и огромни финанси, но можем да живеем в мир и да видим откъде сме произлезли. Чувал съм една невероятна история от моята прапрапрабаба, че на тази далечна Земя сме се зародили като цивилизация и сме просто пришълци на Зегандария. Тя въобще не вярване в глупостите за бог Ердук или пък за Мидриел. Смяташе ги за пропаганда. И може би и така и да е било.
Прекалено много философствахме – обади се Жерар Доунс, който, както може да се досетим беше някакъв далечен роднина на Еверия Доунс. – Трябва да вземем решение. Нямаме време. Суровият климат ще ни направи по-приспособими. Младежта се изнежи от всички тези нанодивотии, а тоталния контрол също разкапа цялата система. Просто да ти се доплаче!
- Добре, решено е! – единодушно се обадиха всички. – Това ще бъде нашето място!

ГЛАВА ТРЕТА: НЕЗАБЕЛЕЖИМИТЕ

Може би не споменах, че съжителстването с Незабележимите не е никак лесно. Мнозина загубиха своя разсъдък. Е, не е много точно казано, но за хора, несвикнали да виждат ефирна материя, изглеждаха точно така. Пък и какво им оставаше да правят сред целия този мрак?
Нямаше и къде да се отиде. Една космическа колония на малък спътник като цяло не е най-удачният пример за забавления. Толкова много бяха случаите на самоубийства. Да ветеранът Фон Бласк не беше взел това под внимание – нещо наистина важно.
Но много от нас бяха откърмени със спомените за Кенджи Нолсуро и неговия храбър син. Искаха да приличат на него или поне да се опитат. Но някъде там започнах да разбирам кое наистина означава нещо в този живот, а това според мен е важното.
Тези аморфни създания представляват доста интересна гледка, но са и някак плашещи. Представете си най-големите си кошмари, които се разхождат край Вас. Е, сега може би ще добиете някаква бегла представа за това, за което говоря. Но не е само това. Мнозина от нас нямаха ни най-малка идея как да оцелеят извън колониалното градче Семрик Син, което беше кръстено на един от храбрите войни, които ни бяха експедирали дотук. Достатъчно за сега. Всъщност може само да добавя, че доста от моите познати криеха, че са виждали тези създания – не толкова от страх, колкото от възможността за социално отхвърляне. Знаете, че според старата поговорка няма ненаказано добро. И аз напълно споделям това мнение.
Семрик Син беше един наистина впечатляващ стар войн – дясната ръка на Фон Бласк. Той знаеше добре кога да говори и кога да замълчи. Това му правеше чест. Никога не беше изтъквал своите достойнства, тъй като смяташе това за проява на неуважение.
Дълбоко в психиката на всеки воин се крие колебание дали е прав и дали няма да стане причината за погубването на нечии животи. Всеки от нас осъзнава колко пропаднали са моралните разбирания на нашето време и само войнската чест е способна да заличи тези слабости в някаква степен. Един воин винаги трябва да служи за пример!
Каквото може да направи всеки един от нас би го направил в точния момент за всеки, който е част от групата така сме възпитани! Това е вътре в нашата кръв!
Когато виждам едно малко колониално градче на малък спътник като Харон, в моето съзнание неизменно възниква една странна мисъл. Колко ли усилия са били похарчени, за да бъде създадено нещо толкова, ама толкова мимолетно! Чак не е за вярване какви дългосрочни стратегии са чертали предците ни за нашето “славно бъдеще”, опитвайки се да ни опият със своя ентусиазъм. Знам, че подобни разсъждения не звучат много добре и дори са леко наивни, но това е положението! И може би така ще бъде и занапред! Колко съм си блъскал главата над тази проблематика! Едва ли някога ще намеря задоволителен за мен отговор! Но нека все пак отдадем на всеки дължимото! Винаги е било така и така ще бъде!
Всяко начало е повече от трудно, особено когато се опитваш да създадеш устойчива колония, а природата не е в твоя полза, ама изобщо.
Но нека извадим на преден план най-важният въпрос, а той е защо незабележимите са избрали именно нас? Къде се крие разковничето? С какво сме толкова специални или пък привличаме тяхното внимание! Този въпрос определено е от огромно значение! И бих желал да получа задоволителен отговор, ако въобще е възможно! Налице са обаче определени пречки пред неговото получаване! И се надявам с времето те напълно да изчезнат!
Незабележимите нямат лице и предпочитат понякога да го крият с длан. А дългите им аморфни пръсти са определено плашещи. Не съм напълно убеден дали те наистина са родени така и дали изобщо някога са били родени! Кой би могъл да знае това?
Странно е какви въпроси се въртят в главата на момче като мен, но от тях в крайна сметка зависи моето оцеляване така че няма как да се постигне компромис в това отношение! Повярвайте ми – знам отлично какво говоря и никога не бих си позволил да бъда толкова словоохотлив щом се касае за тях.
Както и да е, Семрик Син е направил всички възможни усилия да реши проблемите на нашето съществуване подобаващо и да имаме колкото се може повече удобства и така в крайна сметка е правилно. Не ме разбирайте криво! Семрик е ветеран и е бил в “Града на светлината”. На него бих поверил и собствения си живот, ако потрябва, и дори съм го правил в миналото.
Семрик Син е особняк – един от най-големите, които изобщо съм виждал, но го харесвам. Колко пъти ни е водил на лов за метеорити! Ние – малките – виждахме в него своего рода герой, който винаги можеше да си защити, въпреки че може би възрастта му беше по-голяма и от тази на дядовците ни.
Никой не знаеше на колко години са войните от “Града на светлината” – според някои обаче са на повече от сто. Колкото до характера му – той е най-милият, любезен и приятен човек, когото можете да срещнете. Човек дори не може да повярва, че с тези ръце той е убивал толкова кръвожадно. Но всеки от нас си има своите тъмни страни и това няма да се промени никога.
Никой не смееше да го попита как на практика се е добрал до “Града на светлината” след като толкова много ветерани са били в затвора по други обвинения. Той е намерил малък спасителен рай за своята душа, но на каква цена.
Мнозина ще се смеят на тези разсъждения, но колкото и да си блъскам главата виждам все неговия усмихнат лик, готов да ни помогне и да се притече в точния момент.
За жалост неотдавна той почина, оставяйки ни прекрасни мигове като наследство. Беше най-щедрата душа, която можете да си представите. Истински рицар!
Не ме разбирайте погрешно, но когато видиш някого като него, след това всеки, когото срещнеш, го сравняваш подсъзнателно със своя кумир. Доста е наивно, но е точно така!
Той беше и първият който организира ветераните срещу незабележимите. Постара се да ни осигури някаква защита. И мисля, че успя. Не че ги мразеше, но искаше да живее!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: КОЛОНИЯТА СЕМРИК СИН

Вижте, много учени са спорили по отношение на един прост факт – колко души на практика са необходими, за да се поддържа една устойчива космическа колония. И досега няма точен отговор. Нашата наброяваше почти шестдесет хиляди души. Единственото, което мога да кажа e, че вътре в себе си дълбоко се съмнявам някой да поеме подобен риск сам.
Първият проблем когато пристигнахме беше различната атмосфера, с която трябваше да се нагодим. Скафандрите, които използвахме на Зегандария, бяха крайно неподходящи в това отношение. Знаете, че всеки един от тях е специално пригоден, за да ни пази от климатичните промени на планетата Зегандария. Или поне да пази нашите предци, но тук просто това няма как да стане. Толкова много сълзи проляхме докато наистина открием действащата формула. Просто живеехме като на сън – ден за ден. Всеки един от нас искаше да постигне своята мечта и да оцелее в този негостоприемен свят. Електронните клапани за подаване на сгъстен въздух лесно можеха да бъдат повредени поради крайно ниските температури.
Тук е редно обаче да спомена, че повърхността му е осеяна с множество кратери и бездни и си е истинско предизвикателство да се разхождаш в подобна обстановка. Но да не се отклонявам.
Колонията трябваше да бъде добре защитена от незабележимите, а това не е толкова лесно. Повярвайте ми. Първо на първо. Никакви стени или оръжия не могат да ги спрат. Нужно е много повече!
Чувал съм слухове, че преди да ни изпратят тук Конфедерацията на Зегандария е получила поверителна информация, платена с много електронни кредити от Киклук Сор, че подобни странни създания обитават това място. Направо не е за вярване, че изобщо са се съгласили да ни експедират тук! Но в крайна сметка това е положението! Не ни е позволено да се задържаме прекалено дълго навън, защото те може да ни обсебят.
Старите ветерани от “Града на светлината” започват бавно да умират. Природата взема своите жертви по естествен път и това е положението! Правим се, че не забелязваме, но със всяка смърт загубваме по един покровител и ситуацията става все по-напечена, тъй като на много от нас ни липсват техния опит и рутина.
Мнозина са онези, които не разбират какво наистина означава да изгубиш скъп приятел. Това е повече от катастрофа. Това е кошмар.
Семрик Син беше един от последните мохикани , но и неговото време изтичаше и той вътрешно го знаеше много добре. Имаше проблеми с някои от вътрешните си органи. В “Града на светлината” не се извършваше замяна на органи, а само набързо възстановяване на някои открити рани. Войниците трябваше да постигнат душевно просветление, а не толкова да се занимават със странични неща.
Всеки един воин на светлината трябваше да мине тест по морал, за да бъда годен да се справя със основната си задача и да защитава останалите. Не всички бяха способни на това. Затова част от ветераните загинаха и не бяха приети в “Града на светлината”. С други думи, далеч не беше достатъчно да воюваш на бойното поле, тъй като твърде много неща щяха да станат много по-важни впоследствие.
Когато Семрик Син почина, на погребението му присъстваха твърде много хора. Всеки един искаше да си вземе сбогом с нашия голям приятел и да покаже уважението си към него. При обичайни обстоятелства, това събитие не би било нещо изключително, но при настоящите определено беше.
Като цяло погребалната церемония ни остави с впечатлението, че съдбата ни е предначертана и ни очаква съвсем нов живот.
Мнозина нямаше да забравят никога думите на Семрик Син “Живота е еманация на това къде искаш да отидеш!” Тогава те за мен звучаха доста неразбираемо, но с времето се убедих, че това не е точно така. Семрик Син беше доживял до осемдесет и пет годишна възраст – при това в желанието си да помогне на всички нас да изградят своя живот.
Когато затворихме очите му, имаше много нажалени. Тук беше и самият Фон Бласк, който беше с около година по-млад от самия него и винаги беше гледал на него като на по-голям брат.

ГЛАВА ПЕТА: КОСМИЧЕСКАТА ЧУМА

Тя дойде незнайно откъде – за някой като благословия, за други като проклятие. Но за повечето от нас, свикнали да се справят със супер екстремните климатични условия на Харон, беше само като тъжна добавка към пейзажа. Може би някои добре си спомнят за така наречените ловувания на метеорити. Харон имаше замръзнал вътрешен океан, за който се знаеше сравнително малко. Но със сигурност бяхме убедени, че се намира под литосферата и крайовулканични канали го свързват с повърхността. Досега много пъти бяхме пускали сонди, които да достигнат до него, но без резултата. Времето минаваше, а нуждата на колонията от вода стремглаво нарастваше. Отговорът на този въпрос не е еднозначен. Имаше твърде много променливи, които да се вземат под внимание. Според изследвания от много далечното минало за достатъчно се счита количество от порядъка на три галона или това прави към единадесет литра, което може и да не изглежда твърде много, но на практика е прекалено голям товар за нас. Водата не може да се складира в течен вид при тези температури, което е повече от очевидно, но има и друг сериозен проблем. Всъщност бяха използвани специални георанови преобразователи, с които добитата вода от подземните недра на планетата биваше складирана под формата на малки наногранули и всяка от тях можеше да съхранява до около 3 милилитра вода. Както казах, напредналите знания, които бяхме оставили на нашата предходна планета бяха немалко и сега не можехме да се възползваме от тях в пълна степен. Трябваше все пак да се справим дори и с оскъдните си налични ресурси, а това си беше истинско предизвикателство. Някъде там започнахме да усещаме последиците от космическата чума. Наричахме я “неканената гостенка” и бях наясно, че в далечното минало тя е вземала жертви и на други планети. Странни бяха симптомите на тази космическа напаст. Човек първо деградираше морално, а много скоро започваше да се държи като животно и да се лигави като някакво чудовище. Колкото до преносителят й – това беше космическата анзараниева бувона, която беше нещо като бълхите в миналото. Минаха няколко страшни вълни – всяка следваща по-силна от предишната и всичко се нареждаше по доста странен начин. Според някои заразата дойде отвъд пределите на Слънчевата система, но и досега няма сигурно потвърждение на този факт. Колкото повече се замислям, толкова повече установявам, че има голяма простотия в начина на нашето възприемане на въпросната болест. Налагат се най-невероятни предпазни мерки – много, от които дори и не работят като хората. Но сме принудени да се справяме с подръчни средства. Може би ще попитате какви точно подръчни средства са необходими за борба с подобна коварна болест? Ами, честно казано, най-разнообразни. Само много богатите можеха да си позволят така наречените чумни доктори поради простата причина, че беше прекалено скъпо да се възползваш от услугите на подобен специалист.
Може би не споменах достатъчно подробно симптомите на така наречената космическа чума, а, повярвайте ми, има много неща, които да бъдат споменати. В интерес на истината, първите симптоми бяха доста трудни за забелязване. Кожата леко избледняваше и избиваха едва забележими струпеи по лицето. После повърхността на кожата се свиваше и малко по малко започваше да се проявява страшното и лице. Анзараниевата бувона беше един доста брутален хищник. Да, ще си каже някой, чудо голямо, но това не беше точно така. Не искам да описвам и мъките на нещастниците – те бяха неописуеми. Само няколко груби щриха биха Ви дали най-груба представа по отношение на сериозността на тяхното положение. Този отвратителен паразит, изяждащ кожата и тъканите, и превръщащ те в ходещ труп, беше меко казано, твърде неприятен. Контролът върху популацията му също беше истинско предизвикателство. Но тук възникваше и следното противоречие – не беше ли невъзможно за анзараниевата бувона да вирее при подобни условия, и тук наистина имам предвид суровия и дори убийствен климат на Харон. Ами не точно!
Бувоната изглежда проявяваше забележителни признаци на интелект и се справяше и с най-коварните условия като истински призрачен воин. Очевидно беше, че не можеше да се вмъкне под скафандрите и да се справя с всички тези проблеми.
Това животинче е много хитро и нагло, но за това по-нататък. Едно можем да кажем още отсега – няма друг такъв случай сигурно в цялата Слънчева система.
Скафандрите ни нямаха нищо общо със старите напреднали модели направени от кисон и кевларит. Сегашните бяха само жалка имитация, но пак ставаха за нещо. Например електронните клапани бяха заменени с напълно механични еквиваленти, което си беше примитивно. От друга страна визьорите ни също не можеха да оберат добре жестоките отблясъци на Слънцето. Имаше и ослепели, което намаляваше съпротивителните ни сили. Да, все пак слънчевите лъчи стигаха до Харон. Жалко подобие на светлина – спомен за друг живот. И за друг свят! Свят, който поне според мен няма да се върне никога!
Но тук малко се отклонявам – вярното в случая е желанието ни да продължим човешкия род като наша единствена и неотклонна мисия. Само това можеше наистина да вмъкне малко смисъл в иначе безсмисленото ни съществуване. Всяка от другите раси, населяващи Зегандария, беше поела по свой самостоятелен път на развитие – а бяхме съжителствали толкова дълго време. Не е за вярване колко бързо се променя животът!
При едно от многобройните ловувания на метеорити, ние попаднахме на нещо много странно – върху отломките на един от тях бяха попаднали незнайно откъде части от някакъв комуникационен спътник. Никога преди това не бяхме виждали подобно нещо. Комуникацията на Зегандария се осъществяваше по други канали и в никакъв случай по толкова примитивен начин. Бих могъл само да вмъкна скромния факт, че дълбоко в себе си осъзнавах, че тук не можем да използваме рианданови терафлайтери, с които да подслушваме, както това беше правено някога в полиса. Сигналите, които все пак улавяхме бяха под формата на радиовълни, което за мен е смехотворно. Да, ще кажат някои, та тези електромагнитни вълни се разпространяват в пространството със скоростта на светлината. Но при риандановият терафлайтер се използваше съвсем друг принцип за осъществяване на комуникация. Нека поясня за онези, които не си падаха по физика – нямаше нито едно дете или възрастен на планетата Зегандария, който да не разбираше от механика и квантова физика. Това беше като А-Б-то на нашето образование. Тъй като попадахме на различни късчета от информация от Земята, с която по-късно планирахме да осъществим контакт, аз се запознах с някои от достиженията в миналото и открих достатъчно интересни неща за онова, което земляните разбираха от физика, включително и от квантова такава. Според общата теория на относителността всички добре знаехме, че скоростта на светлината е пределно възможната, а радиовълните се движеха точно със същата скорост. Един от учените в миналото – някой си Джон Сингълтън  – беше открил интересна джаджа, известна като поляризационен синхронтрон, който най-общо казано, увеличаваше тяхната скорост, тъй като ги прекарваше през магнитно поле. Но да се върнем към нашата собствена технология – макар откритието на Сингълтън да ме впечатли особено много, риандановите терафлайтери използваха тахионна нанотехнология, която можеше да преодолее много по-големи скорости. Проблемът беше, че тук на Харон беше неприложима и причината беше очевидна – твърде малко от нас имаха достатъчно познания да я сглобят, а и когато тръгвахме никой не беше взел чертежите, тъй като пътувахме инкогнито – такова беше разпореждането на Зегандарианската конфедерация.
Размерите на този метеорит бяха от рода на около 5 кубични метра, тоест аз бих го определил като среден – и в случая не се ръководя от някаква наука, а изразявам мнението си от гледна точка на колонията. От гледна точка на оцеляването ни, те бяха жизнено важни, защото по тяхната повърхност понякога намирахме интересни неща, а от друга страна добивахме различни метали като никел, магнезий, желязо, силиций, алуминий и прочие. Имаше и други полезни елементи като например сяра, които също ни влизаха в употреба. Това беше най-евтиният способ според нас.
Може би именно тогава бяхме нападнати от тези отвратителни гадини!

— Отче — рекох му аз. — Не се обиждай, моля те, но бих искал да умра на спокойствие.
Чарлз Буковски “Истинската история на лудия, който живееше със зверовете”

ГЛАВА ШЕСТА: ПОГРЕБЕНИЕТО

Семрик Син беше погребан, както казахме, с всички възможни почести, което беше малко трудно, предвид факта, че на практика Харон беше съставен от лед и скали и беше съвсем по-малко плътен от Плутон. В този смисъл изстрелването на погребалната капсула беше проблематично. Но все пак успешно!
Всички ние със затаен дъх наблюдавахме как малката погребална капсула постепенно се издигна, започна да се отдалечава, превръщайки се в съвсем малка точка, и изчезна в безкрая – все едно потъна в нищото. Не звучи много романтично, нали?
След като церемонията приключи, всички се разотидоха по домовете си. Остана само Фон Бласк, който имаше прекалено замислена физиономия. И определено ни плашеше с мечешката си усмивка.
Загубих мой много добър приятел! – каза той. – А Вие също загубихте много. Но това ще го разберете едва по-късно! Сигурен съм, че все още не го осъзнавате достатъчно! – многозначително добави той.
И никой повече не го видя, нито чу за него абсолютно нищо. Всички биха му простили, ако поне се беше сбогувал, но той не го направи. Беше изпълнил мисията си и оттук насетне трябваше да се оправяме напълно сами.
Снабдяването на една космическа колония с всички необходими суровини за нейното съществуване е друго сериозно предизвикателство, което е малко трудно за обяснение. Ние нямахме достъп до така наречения елендоранс или хирас, които растяха в изобилие на планета като Зегандария. Затова използвахме оранжерии. Но тук възникна сериозен проблем космическата чума беше довлякла и някакви космически паразити по насажденията ни. Един приятел беше попаднал на някакви кадри от Земята – не го и попитах откъде точно ги е намерил, тъй като всеки можеше да прибере собствената си плячка при претърсването на различни отломки, които понякога минаваха покрай Харон.
Ще се запитате все пак какво точно имаше на тях – ами някакво странно животинче, прилично на филоксера , което просто си дъвчеше растения. Беше забавно да го гледаш, но не и безобидно. То беше истински хищник! Ядеше толкова лакомо.
Преглеждането на тези материали предизвика едва ли не революция в колонията. Нашата храна зависеше от космическите оранжерии – те бяха като храм за нас, а сега всичко можеше да отиде по дяволите!
Тези величествени съоръжения бяха с размерите на игрище за енворан  – или това беше нещо като космически футбол. Основните култури, които отглеждахме бяха гинсоройс, който като цяло беше свързан с доста специфични изисквания, но беше напълно достатъчен за нашето оцеляване. Оранжериите бяха с форма на многостен и бяха пригодени да издържат на така наречените космически бури. А Харон на практика представляваше първата защитна линия на Плутон срещу яростните слънчеви ветрове .
Странно колко тънко висеше животът ни тук – подобно на конски косъм. Редно е обаче да припомня, че заминаването на Фон Бласк скоро беше забравено, което само по себе си е доказателство колко неблагодарни са хората всъщност.
А той се беше постарал да си свърши работата добре. Спомням си, че аз бях един от неговите любимци, и един от първите, които той научи да лови метеорити. Колкото и шантаво да звучи, той беше човек с нежна душа – но това повечето няма да го разберат. Просто животът го беше направил твърд и безчувствен, защото през по-голямата част от него си беше имал вземане-даване с боклуци.
На една от тези разходки, която се случи не много преди въпросното погребение, той ми каза следното:
Момчето ми, този живот е пълен с мръсници. Особено гадни са онези с власт. А, такива на Харон имаме достатъчно. Ще видиш докъде ще доведе това.
Никога нямаше да забравя тези негови думи, които ме изгаряха като въглени. Нима вече не живеехме свободно? Нима това не беше земята ни? Нима не беше божията промисъл да оцелеем точно тук?
Харон по някаква странна причина беше подминат от различните колонизатори и ние можехме да дишаме свободно. Според някои обаче волята на личността е основополагаща и това е нещо специално – аз, разбира се, не искам да звуча като удавник! Много от онези, които престъпиха заповедите ми, бяха наказани.
Може да се каже, че Фон Бласк ме назначи за своего рода заместник. Не че наистина го бях искал – не ме разбирайте погрешно! Не, не, и пак не! Но понякога в живота се случва точно това!
Вижте, според старата мъдрост “Пътят към Ада е осеян с добри намерения” всяко добро начинание се е проваляло в морално отношение и това не е никак случайно. Даже напротив!
По същество, смъртта на Семрик Син беше повратната точка в нашата история. Искам да се знае и още нещо – в дълбочината на своето съзнание Семрик Син остави известна доза тъга и я отнесе в гроба, заедно с някои тайни. И може би беше за негово добро, че не стана свидетел на доста мерзки постъпки, които биха го огорчили още и биха разбили психиката му. Отиде си като истински воин – с достойно вдигната глава и затворени очи.

ГЛАВА СЕДМА: ПОДАРЪКЪТ

Уфурганците бяха дали на Фон Бласк редица полезни джаджи и много интересни и ценни неща като например прочутата уфурганска отрова. Вярвате или не, това реши проблемът с гадините за отрицателно време. Но някъде там, останаха много щети върху растенията. Красивите зеленикави растения с лилави цветове биваха култивирани с особено старание. Използвахме ги за приготвяне на космическа каша, която на нашия език беше известна като косондур. Определено вкусът й не ми се нравеше, но нямаше вече накъде. Това беше положението – не беше въпрос относно това какво ни харесва и какво не!
Уфурганците бяха известни с редица странности, но в този случай свършиха отлична работа. Благодаря Ви, наистина Ви благодаря от сърце!
Тогава се случи първият голям фал – аз вече бях начело на колонията само за да осъзная колко прецакан жребий бях изтеглил. И точно тогава ни връхлетя втората чумна вълна, която буквално ни разказа играта. Имаше всякакви опити да я спрем, но не беше толкова лесно. Искам да поясня и нещо брутално ясно – влиянието й върху психиката на хората. Представете си едно съзнание на някой човек като безупречно чисто стъкло, върху което няма дори и една драскотина – с напредването на болестта хората загубваха самочувствието си и се свиваха вътре в себе си, което от своя страна означаваше, че те се изяждаха от собствените си страхове и комплекси. Така беше още по-трудно да им се помогне. И някои потъваха злощастно.
Когато лудостта те обземе, можеш да вършиш всякакви глупости. Твърде жалко е, че мнозина добри приятели си отидоха по този начин. Но колелото се завъртя и демоничните сили не ни оставиха голям избор.
Малцина осъзнаваха, че Незабележимите идваха при нас в нашия сън и се опитваха да пият от жизнените ни сокове, за да поддържат собственото си оцеляване. Този процес им причиняваше болка, но те не се отказваха. Някои дори бяха пред разпадане на астралните им тела, които можеха да бъдат забелязани по-ясно само от посветени, тъй като обикновените хора се опитваха да ги неглижират. Но влиянието им се усещаше из цялата колония. Няколко пъти се опитваха да ме уведомят за тяхното странно и доста неприятно наминаване, но аз се правех, че не знам. Дълбоко в себе си усещах, че разполагам със силите да се справя с тях и да се опитам да отърва колонията от страданието, което те носеха със себе си. Но всичко много лесно можеше да се обърне с краката нагоре.
Тогава Макдугъл Енбрайт – един от по-възрастните старшини се приближи и се опита да ми даде приятелски съвет:
- Бендо, приятелю – обърна се той към него. – Ти познаваш тези гадини. Знаеш за мръсните им душички. Те не искат да бъдат гледани в лицето, защото ясно осъзнават делата в предишните си живот. Тези долни създания искат да ни побъркат. И това не може да продължава още дълго време.
- Спомни си, приятелю мой, “ Онзи, който е роден от плът и кръв, смъртен е... Той не може да влезе в Царството Божие, защото плът и кръв не могат да го наследят.”
- Но те не са нито едното, нито другото – осмели се да възрази той.
Атмосферата се заформяше достатъчно тягостна и не исках да оборвам мнението на приятеля ми, губейки си времето с подобни глупости. Не ме разбирайте грешно, повечето тук на тази планета не бяхме близки. Всеки гледаше само в своята паница. И всичко трябваше да се случи по този начин. Всеки се бореше за оцеляването си посредством определени техники и не зависеше от другите прекалено много. И най-често умираше самотен и неразбран.
Бендо беше едър веселяк и навремето беше наистина незаменим приятел. Опитваше се да бъде моя сянка и се грижеше за мен. Дори прекалено много.
Откакто отговарях за колонията, ангажиментите ми бяха нарастнали лавинообразно. Но там някъде разбрах едно. Хората, които навремето смятах за близки, не бяха такива. Този специален период на съзряване беше ни оформил като личности. Уфурганската отрова трябваше да бъде приложена най-внимателно и анзараниевата бувона скоро беше изтребена, но тогава ни връхлетя онази космическа филоксера, която ни разказа играта. Никога след това не се съвзехме. Двамата с Бендо трябваше да преживеем много. Рамо до рамо!

ГЛАВА ОСМА: ФАЛШИВИ ПРИЯТЕЛИ

Докато растяхме в Семрик Син, беше твърде обичайно да играем различни игри. Това е неизбежно. Знаете ли, че виждах бъдещите лидери на колонията още от деца. Не искаха да стържат по дъното като идиоти, а бързаха да изплуват и да се наложат с някакво качество
Незабележимите неочаквано ни навестиха и тогава взеха първата си жертва. Това беше Бендо. Той си отиде в съня си. Плаках много, но не можех да направя нищо. Тогава видях белезите на врата му – те бяха все едно някой много внимателно се е опитвал да го удуши. Опитвал се е достатъчно дълго, защото синините още можеха да се забележат в областта на сънната му артерия. Това беше отвратително. Кое изчадие си беше позволило да причини това на най-добрия ми приятел?
Не си спомням какво стана после. Всичко ми е като мъгла.
Но настроението на останалите се скофти още, след като разбраха какво ще им се случи след неговата смърт. Първо, Бендо отговаряше за колонията в мое отсъствие, когато аз се опитвах да намеря някои суровини, които се купуваха около Астероидния пояс в тази част на системата.
Заради това трябваше да разстреляме няколко души, които не бяха на местата си, за да защитават неговия живот. Това вече продължаваше твърде дълго. Бендо не беше много долюбван поради простата причина, че не можеше да не ощети някого с властта, с която разполагаше.
Бендо беше наложил модел на поведение, който не се харесваше на мнозина. Изискваше оранжериите да бъдат готови в ранна сутрин и растенията да получават повече тор и фосфати, които биха им помогнали да пораснат по-бързо. Не исках да причинявам неудобство на никого и затова се отнесох към ситуацията с цялата й сериозност. Време беше нещо да бъде направено.
Бяхме загубили прекалено много от хората, а твърде лесно можехме да изгубим и останалите.
Макдугъл Енбрайт можеше и да си говори всичко, но на дръвника беше моята собствена глава, а това беше крайно неприятно.
Този кучи син Енбрайт и досега таеше сериозни намерения да ме измести, но справедливостта възтържествува – при едно от посещенията на Незабележимите, той беше жертвата. Енбрайт винаги ми е бил крайно антипатичен и не съм имал добро мнение и за обкръжението му. Бяха все съмнителни типове.
Енбрайт се занимаваше с контрабанда и с всякакви гадории като рекет, търговия с алхокол във вестерни бутилки и прочие щуротии. Да, тук не действаха никакви режими за таксуване, но все пак беше редно да споделя поне малка част от незаконните си печалби с общата каса на колонията. Градът Семрик Син в крайна сметка беше град на свободните хора. Или поне такава беше идеята в началото. По-късно нещата се промениха.
И досега смятам наистина твърдо, че този човек не беше способен на нормални емоции, камо ли на нещо повече в този живот. Той преживяваше от удар на удар и според мен е благословия, че жизненият му път завърши точно така.
Някъде по това време Незабележимите отвлякоха и Зерилия Кокс, която беше една от сравнително малкото жени в колонията. Беше красива и стилна дама, която отговаряше за някои специфични въпроси, свързани с продоволствените проблеми. Тя беше наистина смела жена, изпълнена с живот и истинско желание за успех. Но Незабележимите не подминаха и нея. Тя падна втора жертва след Енбрайт. Това копеле! Беше истински мръсник и подлец! Просто рядко противна натура!
Както и да е останалите бяха не по-малко наплашени, но трябваше да им вдъхна малко увереност и да им помогна. Чувствах го като своя отговорност.
Някъде там усещах твърде ясно и реално, че нещо изобщо не е в ред. Просто го знаех. И тогава дойде голямата беда.

ГЛАВА ДЕВЕТА: ИЗГНАНИКЪТ

Фон Бласк беше заминал на доста необичайно място и това беше един от спътниците на Харон – Цербер. Там имахме малка разселка за добив на суровини и именно там старият войн беше решил да се отбие за малко преди наистина да изчезне безследно. По-късно охраната там ми докладва и ми следната кодирана електронна шифрограма.
%$670549863hgf45^78-475^&(*%$)#
Преведено всичките тези символи означаваха “Фон Бласк беше тук. Какво да правим?”
Не подминах посланието им лековато, защото знаех какво щеше да се случи. Стар ветеран като Фон Бласк нямаше да си ближе раните, а щеше да предприеме конкретни действия. Интересното обаче беше какъв беше истинският му план. Не исках да губя време в гадаене, защото го считах за безпредметно.
Малцина обаче имаха интелекта да отгатнат следващият му ход. Аз бях един от тях. Но за това по-късно. Естествено, аз не получих ценната информация веднага. И това реши ходът на историята. С течение на времето аз се научих да преценявам хората и да оценявам техните действия.
Друг проблем беше и слънчевият вятър. Това явление се състоеше главно от високо енергетични електрони и протони, имащи способността да преодолеят звездното гравитационно поле и да наберат огромна енергия. Но за този процес все още знаехме малко. Този слънчев вятър пречеше на нашите ливориеви панели за добив на слънчева енергия и се появяваше нуждата да ги почистваме от време на време.
Електричеството беше необходимо не само за някои наши основни нужди, но и за работата на някои от съоръженията. Да, ирениевите лампи ни осигуряваха безкрайна светлина, но имахме нужда и от определени специфични сонди, с които дълбаехме леда в желанието си да получим вода. Това беше един от основните ни приоритети. И ужасно искахме всичко да е наред!
Виждате, че в открития космос нещата не може да се случват лесно, щом може да бъде наистина трудно. Колкото до помощта, която беше оказана от някои други членове на колонията спрямо моята скромна персона – това е друга история.
Мнозина искаха да бъдат лидери на място като това – нещо, което на практика не беше възможно. За да бъдеш лидер, се изискват множество специфични качества, които почти никой нямаше в действителност.
Не трябва обаче да се смята, че лидерите са непогрешими – това е груба заблуда.
Първата огромна грешка, която допуснах, беше свързана с някои интересни моменти. Първо, нека се знае, че управлението на колонията ставаше с губернатор и неговия наместник. Доста просто и ефективно средство за налагане на контрол.
Имаше някои, които се опитваха да спечелят от мъртвите души като ги записваха в специален електронен регистър. Имаше и специфично препродаване на нарензиеви идентификационни чипове. Бяхме запазили тази приумица от предишната колония.
Но тогава се появи Ренто. Не го знаехме кой е – беше стар и побелял. Фон Бласк отдавна беше изчезнал. Ренто пристигна в колонията Семрик Син със един стар очукан спидер, което вдъхна у мен сериозните съмнения, че нещо страшно се е случило.
По-късно разбрах, че е имало жестока схватка между Ренто и самия Фон Бласк. Двамата се хванали за гушите – образно казано – защото носеха скафандри и Ренто едва успял да надвие в този неравен бой. Фон Бласк се славеше с впечатляващата си физика. След убийството на стария ветеран, той бил погнат и напуснал Цербер. Сега интергалактическата полиция го издирваше под дърво и камък. Не знаех два момента от историята – първият от тях беше къде е бил Ренто преди това, а вторият и може би далеч по-съществен какъв е бил сериозният повод за свадата им.
Онзи Ренто, който видяха очите ми едва ли имаше нещо общо с истинския Ренто от едно време – сега лицето му беше доста брутално и той имаше доста изнервено поведение. Може би криеше нещо, но така и не разбрах какво точно. Дойде със статут на политически бежанец, какъвто на практика не беше и поиска помощ.
Нямах нищо против да се отзова и да постъпя човешки, но личността на Ренто си оставаше огромна загадка. Той беше толкова странен и особен. Нещо там някъде го беше променило. От някогашния смелчак с буен нрав не беше останала и следа. Той беше малко тип мачо и своего рода тип, излъчващ странен магнетизъм. Но сега той просто беше друг човек.
- Видях отвъдното – смотолеви той, - всичко, което сме оставили на Зегандария, сега ще ни преследва с пълна сила. Това е което мога да кажа.
- Не звучиш много обнадеждено – отговорих му аз. – Ами това може би го знам и аз. – Не е нещо върху което да не съм мислил. Все пак интергалактическата полиция е творение на тази част на Вселената. И отговаря за предотвратяването на престъпления…
- Не говоря за това – сряза ме той. – Говоря за Незабележимите. Защо те бродят сред Вас? Защо Ви отвличат в сънищата Ви и се опитват да ви отнемат живота? Защо все още нямате отговор на всички тези въпроси?
Тогава вниманието ми внезапно се изостри. Значително повече ми се издигна в очите, след току-що направеното самопризнание.
- Не знаете, защото децата, които изоставихте на Зегандария, бяха Вашите собствени! – почти кресна Ренто.
- Говориш глупости – озъбих му се аз. – Това са небивалици и пълен абсурд. Какви деца дявол го взел?
- Знам добре какво говоря – запени се Ренто. – Фон Бласк беше един от онези, вярващи в това и затова беше на спътника Цербер.
- Моля? – идваше ми да скоча и да го перна по шлема на скафандъра. – Какви са тези простотии? Каква е била причината за Вашата свада? По-добре ли се чувстваш като отне живота му?
Ренто и аз общувахме на едно забутано място, където така наречените рианданови терафлайтери нямаше да запишат разговора ни. Не че тук на Харон ги имахме, но от тази беседа зависеше оцеляването на последните остатъци от популацията на Зегандария.
Фон Бласк всъщност се бореше с вътрешните си демони – започна предпазливо Ренто. – Той знаеше истината за своя син Ханс Ауслендер. Но малцина биха се усъмнили, че те общуваха от отвъдното.
- Това е толкова налудничаво, колкото простичкия факт, че интергалактическата полиция не е изпържила задника ти – язвително се изказах аз. – Имаш дори късмета, че и в момента те слушам и все още по някаква причина изпитвам желание да ти помогна.
Около нас имаше толкова суров пейзаж, че на някого просто биха му замръзнали топките дори и само да се загледаше в безкрайните мъртвешки грапавини по повърхността на спътника. Бледи звезди мързеливо блещукаха в далечината. Най-вероятно бяха доста надалеч – това беше облакът на Оорт, който се намираше на разстояние от порядъка на хиляда орбитални радиуса на Плутон. Според учените на Слънчевата система той беше отговорен за почти всички комети, навлизащи във вътрешността на Слънчевата система. Между другото този облак беше остатък и от първичната мъглявина, която някога беше образувала цялата наша Вселена.
Да мъгливите слоеве в неговата атмосфера бяха всеизвестни, но тези няколко пласта бяха създадени от фотохимични реакции, които приличаха на онези в атмосферата на Титан. От друга страна трябваше да се вземе под внимание и така наречения гравитационен танц на Плутон и Харон, който беше изследван от мнозина видни астрономи в тази част на Вселената.
Но да не ви занимавам с излишни подробности от нашето небе, казвам “нашето”, защото наистина го чувствах така. Тук всички ние бяхме изградили живот, пълен с борба и лишение. Бяхме се запознали с истинското оцеляване от първа ръка. Животът ни беше толкова близък до земния му еквивалент, ако можех да съдя по откъслечните си знания за тази прекрасна планета.
Но Ренто ме изтръгна от романтичните ми мисли. И ме върна обратно тук – на Харон, където бяхме потънали в лайна до шия.
Опомни се – изсъска в ухото ми той. – Фон Бласк Ви доведе тук не за да Ви спаси, а за да Ви унищожи. Това беше скритата му цел. Той всъщност създаде “Градът на светлината”, за да скрие истината от очите на останалите. Така и не успя да заблуди напълно всички. Когато карантинният режим още действаше и огромната космическа чума заплашваше да затрие всички ни, той дойде при мен и ми заяви, че нищо повече не го задържа да помага на някакви сополанковци – още повече такива, които по негово мнение, са обречени на реална и скорошна гибел. Забележи, използвам думите му дословно.
- И все пак не разбирам напълно защо е избухнал толкова жесток конфликт между Вас? – възнегодувах аз. – Каква е връзката на Ханс?
- Проблемът беше, че Ханс беше с клонирано съзнание – изсъска нетърпеливо той. – Това съзнание се беше, свързало с виртуалните демони, подобно на съзнанието на Джонатан Саклин.
- Добре, ще изплюеш ли камъчето най-накрая? – не се стърпях аз.
- Ами, честно казано Ханс разбра, че ще загине – неговият живот идваше към своя край – замънка Ренто. – Фон Бласк реши, че има шанс да се справи със тези демони и погреба Ханс завинаги.
- Но как? – запитах отново аз.
- Просто на Цербер имаше малка военна база – нещо като аутпоуст  на Земната федерация, и там имаше логика подобно нещо да бъде скрито. То може да създаде връзка със заровените дълбоко в недрата на Зегандария виртуални демони.
- Явно земляните са сериозно загрижени за собствената си сигурност – леко се пошегувах аз, осъзнавайки, че шегата ми е неуместна. – И нямат и ни най-малка идея за Незабележимите!
- Тук си доста прав – сериозно се намеси Ренто. – Това отговоря на истината, но само донякъде. – Проблемът беше, че Фон Бласк беше поискал да се договори със Земната федерация за продажбата на виртуалния вирус “Ханс Аусландер”, който, както ги беше убедил именно той, би им помогнал да се разправят с чуждестранните навлеци, които били установили своята колония в относителна близост до пояса на Кайпер.
- Какъвто бащата, такъв и синът – разгневих се аз. – Значи наистина е предател! И то какъв!
Ренто имаше сериозни щети по своя скафандър. Явно двамата със стария си бяха разменяли най-безмилостни удари и младостта беше взела връх над старостта. Не че Ренто трябваше да се гордее с постъпката си. Имах сериозни агенти в близките астероиди около Харон и от техни данни бях получил кратка шифрограма, която го набеждаваше за отговорен за редица мародерства, кокошкарски обири, измами, побои и прочие. Списъкът беше безкраен. Ренто не беше модел за подражание. Но се беше постарал някак да оцелява при новите условия. Сега не беше под крилото на детектив Бос.
Нямаше нужна да описва всички лишения през които беше преминал в опитите си да оцелее. Интергалактическата полиция беше обявила награда за главата му в размер на цели сто хиляди енти, което беше третата най-голяма награда обявявана някога за отделен човек или извънземен разум. Само ервананците, идващи от една много отдалечена система, бяха определени за по-голяма заплаха. Но това беше станало много, много отдавна.
Ренто имаше късмет, че не бяха го спипали, защото земляните все още пазеха някои традиции за Светата инквизиция, но сега я бяха наименували Света космическа инквизиция, която наказваше всеки несъгласен със земните закони субект, а Ренто беше именно такъв тип престъпник – при това с богат опит и солидна бойна подготовка. Това смахнато копеле можеше да скърши врата на всеки натрапник при това с безшумни движения без значение колко солиден боен скафандър носеше. Уменията си Ренто беше получил още когато беше призрачен воин на родната си планета. И никой, ама никой не смееше да се ебава с него. Даже му бяха измислили и прякор – “Бясното куче”.
Ренто знаеше добре, че краят му идва, но се надяваше да мога да използвам връзките си на Харон и да му издействам нещо като индулгенция , която да му позволи да пътува под неутрален космически флаг до някои планети от Слънчевата система, а дори и извън нея.
Не го попитах какво точно му се беше случило през всичкото това време, през което не се бяхме виждали. Спомням си, че като малък и тук имам предвид много преди моето приятелство с Бендо, който между впрочем винаги искаше да е пръв в игрите, моя баща говореше с респект за Ренто. Той му беше помогнал да се справи с някакви непосилни налози на Зегандария. Не знаех повече, а просто виждах пред себе си един възрастен и донякъде отчаян мъж – но не ме разбирайте погрешно, човек като Ренто никога не можеше да бъде напълно сломен. По-скоро го гризяха вътрешните демони за постъпката на Фон Бласк, когото той смяташе за свои идол. Това съмнение може би щеше да го тласне в гроба, но аз все пак намерих някакво що-годе приемливо решение, което можеше да бъде от полза и за двете страни. Ренто все пак все още разполагаше с толкова редки качества, които нямаше почти никой. Зрението му беше като на сокол, а дори и по-добро, а решителността и съобразителността му можеха да съперничат на онези, които имаше покойния детектив Бос.
Проблемът, както казах, беше, че колонията се нуждаеше от снабдяване. Беше адски трудно да изградим подземни оранжерии, които да бъдат достатъчно топли на място, където средната температура се колебаеше около - 220 градуса по Целзий или 53 келвина, но ние му хванахме цаката. Вижте, да се дълбае солидна скала като тази въобще не е лесно, но берониевите сонди свършиха доста добра работа. Нямахме достатъчно хора, които да изгребват натрошената скала и парчета лед и да разчистят пространството за по-дълбоко копаене. Отделно самите сонди не успяваха да достигнат на прекалено голяма дълбочина. Понякога те се чупеха въпреки че елементът бероний притежаваше твърдост пет пъти по-голяма от тази на земния диамант. Колкото повишавахме темпото на работа, толкова повече изоставахме. И това не ми се нравеше. Тогава решихме да направим някои промени в графика. Но и това не даде наистина задоволителен резултат. Сигурен бях, че можем наистина много повече. Бях просто убеден!
При една от многобройните разкопки открихме нещо странно. Ренто беше оставил малка кутийка. Нямам предвид, че тя беше заровена или нещо подобно, просто се появи незнайно откъде. Вътре беше сложил специален нарензиев чип, пълен с инструкции по отношение на това как точно как точно да подобрим свойствата на сондата и да довършим оранжериите. Забравих, че Ренто беше на длъжността механик във Военния корпус. Това беше неговият начин да ми се отблагодари за положените за него грижи.
Той щеше да пътува и да снабдява колонията с продоволствия и да извършва шпионаж напълно безплатно. Беше се задължил да го прави цели шест месеца, а на мен и не ми трябваха повече, за да се справя със всичките простотии, в които бяхме затънали.
Лабораториите бяха изградени на цели четири нива под повърхността. На първото ниво съхранявахме растенията, на второто – имахме определени сечива и инструменти, на третото – бяха водните ни резервоари, а на последното четвърто – компоста, нужен за израстването на тези растения. Дори и в космически условия се нуждаехме от подобни неща.
Бяхме чували от някои от контрабандистите, какъвто между впрочем беше и Ренто, че земляните използват замерване на електрически импулси, посредством които определят няколко важни характеристики, важни за здравето на растението .
Тук на Харон, ние процедирахме по друг начин – бяхме научени да ценим простите неща и по този начин отдавахме всичко, с което разполагахме на каузата по общото изхранване, която между впрочем придобиваше все по-големи размери. Много от хората недоволстваха, че трябваше буквално да спят в оранжериите, за да следят жизнения цикъл на растенията.
Тогава ми хрумна, че можем да приложим технология, подобна на земната, която да ни помогне да се справим с неприятностите. След като получих подробни чертежи от някои доверени хора, които имаха контакт с аутпоста на Цербер, реших да се справя сам – както казах, знанията на всеки средностатистически зегандарианец опираха до механика и квантова физика. В този случай – беше повече биология и малко биохимия. Не се наемах да предскажа крайният резултат, но най-накрая направих нещо подобно – реших да замервам само два основни показателя, а именно дебелината на листата на растенията и показателите на околната среда. Отне ми доста време да направя прост модел и се стараех останалите да не забележат моите несполучливи опити в това отношение. В крайна сметка от една видоизменена пеосова интегрална схема и малко други платки и проводници сглобих поносим модел, който можеше да се приложи за едно растение. За да се изградим поносимо, имахме нужда от много повече и тогава решихме проблема кардинално. Свързахме ливориевите панели към специални устройства за изкуствена светлина, които трябваше да осигуряват необходимата температура и осветеност. Това обаче реши само част от проблема. По-късно с дружни усилия успяхме да осигурим подобни условия за всички растения. И няма да повярвате добивът ни от земеделска продукция се вдигна почти тройно. Почувствах се изключително горд със постижението ни. Космическата чума вече не ни нападаше. Имаше разбира се още изолирани болни, до които никой не искаше да се докосва. Там някъде някои щяха да изтлеят безславно.

ГЛАВА ДЕСЕТА: ЗЕМНАТА ФЕДЕРАЦИЯ

Земята се беше променила много в напредналото бъдеще – не беше изобщо онова, което хората в предишните епохи бяха свикнали да виждат. И за това си имаше сериозна причина. Земляните искаха да наложат тотален контрол върху своята система, а също и да разпрострат влиянието си чак до звезди като Проксима Кентавър. Далновидното й ръководство беше взело интересно решение – да впрегне всичките си ресурси в изграждането на външни постове за защита от различни опасности. Не беше толкова просто да се реши подобен проблем, тъй като мненията бяха най-разнопосочни и всеки дърпаше чергата към себе си. Колкото и да пресмятаха – най-близката икономически издържана космическа разселка, която трябваше да формират, беше предният пост на Цербер, който за тях беше нещо като входа на Слънчевата система. И той ги беше спасявал неведнъж от злонамерени натрапници. Имаше например различни извънземни раси, които се опитваха да се свържат със земляните в опитите си да колонизират планетата Земя.
Дори в много далечното бъдеще колонизирането на Нова Земя не вървяха според очакванията на обитателите й. Хората отдавна бяха станали роби на схващането, че в близките обитаеми светове, биха могли да станат тяхно реално убежище. Но тераформирането си оставаше все така далечно и загадъчно. Беше истинско кощунство да се мисли по друг начин!
Те отдавна се бяха сблъскали с корозивната атмосфера на Венера или с негостоприемния Марс. Очевидната промяна на цял един свят можеше да отнеме хиляди години. А земляните нямаха търпението да чакат толкова. Това не беше по техния вкус. Не че земляните бяха тесногръди, но имаше да изтече още прекалено много вода.
Зегандарианците можеха да им бъдат от полза и да им дават шанс да се докоснат до много по-напреднали технологии. Не че не бяха правени проучвания на екзопланети, годни за обитаване и по-рано. Но нещата при изграждането на космическа колония бяха твърде специфични. Космическата радиация също беше огромен проблем за мнозинството от астронавтите, които земляните изпращаха до различни точки с цел да се справят със специфични мисии. Устойчива колония се изграждаше посредством съвсем други принципи, които зегандарианците, населяващи Харон все още владееха. Дори младоците бяха стигнали някакво ниво, при което можеха да се справят с редица ежедневни трудности – като поддържане на космическите оранжерии, захранването на колонията с ценни ресурси, а не на последно място дори с някои по-трудни задачи като лов на метеорити и използване на берониеви сонди за добив на вода от подземните недра на спътника.
Управлението на Земята беше на съвсем друг принцип спрямо онова на Зегандария – бившите земни правителства бяха обединени в наднационално управително тяло, наречено Конфедерация. В нейната юрисдикция влизаха различни възможни проблеми, свързани със оцеляването на земната популация. Не че земляните не бяха осъществявали различна комуникация със същества от друг порядък и плътност , членове на така наречената Галактическа Конфедерация, като тези светли сили се грижеха за добруването на тази част от Вселената.
Но зегандарианците бяха същества от друго естество. Първо, те никога не бяха осъществявали пряк контакт, което имаше огромно значение. И второ, някъде там ясно се разбираше, че става въпрос за определена груба хищническа политика от страна на инопланетяните, което беше крайно далеч от истината.
През далечната 2435 година, което беше много много по-рано от времето когато нашият цар Мидриел е бил роден според легендите от зегандарианския фолклор, една от мощните земни корпорации Королан Бру беше изпратила определени сили, за да тераформират и колонизират малката планета-спътник. 
Королан Бру беше най-мощната икономическа, военна и медицинска структура на земята, включваща различни сектори и специфични отрасли, където богатите й интереси трябваше да дадат сериозен плод. Корпорацията генерираше годишно по над четири трилиона енти. Ента беше паричната единица на бъдещето във  грубо казано всички държави, които се намираха на Земята.
Королан Бру се занимаваше и с някои интересни проекти в областта на генното инженерство. Трябваше да се отчете фактът, че много от така наречените биомутанти на бъдещето, които бяха по същество генномодифицирани войници, бяха нейна разработка. Когато към основната ДНК спирала се добавеше допълнителна хромозома, характеристиките на организмите се изменяха до неузнаваемост. Знаейки какво се съдържа в човешкия геном, дейността на корпорации като Королан Бру включваше и бърникане из определени части на генома, особено в така наречената некодирана ДНК и псевдогени. Това беше област, богата на проучвания, и всичко това нямаше как да не даде смайващи резултати на определен етап. Всеки беше наясно, че грешките при копирането или неравномерното разпределение на генетичния материал между различните клетки би могло да стане причина за образуване на нездрави връзки, а оттам да се получеше израждане на генома.
Медиците и генните инженери на Королан Бру се опитваха да решат точно този проблем. В частта с некодирана ДНК имаше така наречените теломери, които представляваха повтарящи се сегменти от некодирана ДНК, живеещи в краищата на хромозомите. По-късно земните учени достигнаха до заключението, че именно тези краища могат да бъдат направени по-дълги и така да ускорят или забавят процеса на стареене.
Много ценно и важно откритие предвид факта, че Земната федерация изпращаше клонирани войни на другия край на Галактиката. Каквото и да правеха, нямаше как да не натрупат така нареченото субективно време по време на далечните полети, които извършваха. Човечеството беше напреднало не само в генното инженерство, но на практика и в други области като разработването на тахионни двигатели. Разбира се, имаха още доста преди да догонят своите колеги от далечни планети като Орос Хинто или пък самата Зегандария, но все пак.
Нека да приложим един прост пример, ако натрупаното субективно време се изразеше в земни години, средно при всеки полет всеки пилот можеше да натрупа между няколко седмици до няколко месеца, и в наистина редки случаи до около една или две години. Пилотите постъпваха доста млади на служба. Докато на Зегандария “Младите лъвове” стартираха своята дейност на възраст от порядъка на четиринадесет години, по земните стандарти младежите се вливаха в редиците на флота на около седемнадесет или осемнадесет години. При обработените им геноми, тяхната служба можеше да продължи чак до шестдесет години, което означаваше почти двойно по-дълго от нормалното време. Тук обаче възникваше и проблема с космическата депресия. Много често между членовете на екипажа се заформяха любовни триъгълници и дори четириъгълници. Хората просто избиваха своите потиснати съзнания по най-разнообразен начин. Понякога нарушения цикъл на съня също можеше да представлява проблем. Но да не изпадаме в твърде много подробности.
Силите на Обединената земна флота имаха внушителен състав, разделен на три подразделения – за околоземна орбита, за Слънчевата система, и за Далечния открит Космос.
За всяко от тези три подразделения се учеше и практикуваше определен брой години. За първото – около девет, за второто – дванадесет, а за последното – цели шестнадесет години. Обучението беше дълго и сурово. Но именно на Специалните сили за изследване на Далечния открит Космос разчитаха земляните в опитите си да съхранят своята популация от неблагоприятни космически явления като например изгасване на тяхното Слънце. Не че такова нещо щеше да се случи прекалено скоро. Но те искаха да дадат всичко от себе си, за да се защитят.
Тук искам да поясня някои неща – представата на земляните за защита е доста, как да кажа, наивна. Научихме, че разполагат с атомни бомби и прочие дивотии. Съгласен съм, че подобни оръжия са сериозно нещо, но те имат някои недостатъци, които бих искал да изтъкна тук. На Зегандария оръжията бяха съвсем различни. Използвахме протонни бомби. Или поне така бях чул от един от своите пра-пра-прадядовци. Тяхната гледна точка можеше да бъде представена понякога по много интересен начин. Протонната бомба се използваше за локални конфликти, както казваха те. За сериозни далечни дистанции се използваха напълно различен тип оръжия. Например протоплазмена арениева бомба, която можеше да се качи на кораб с тахионни двигатели, който да я закара до съответното място, където можеше да се осъществи колапсаров скок. Бомбата се пускаше със приспадане на съответното субективно време за нейното активиране и после се налагаше бордовите инженери и пилоти да са много внимателни при изчисляването на времето, когато корабът трябваше да навлезе в съответното място на екзплозията. Тъй като в миналото се бяха случвали злополуки, за още по-голяма сигурност се изпращаха и дронове, които да бъдат наистина добре информирани няма ли някакви остатъчни ефекти от експлозията, които биха могли да бъдат опасни за екипажа на летателния апарат. Списъкът на тези оръжия наистина беше безкраен, но бих желал да спомена за едно последно, което беше лично наша разработка. Това беше тахионният преобразувател –портативен ускорител на частици, който беше напълно в състояние да ускори частиците на определен обект или тяло и да го разпръсне на части. Колко гадно! Майната Ви чуждестранни нашественици!

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: АУТПОУСТЪТ НА ЦЕРБЕР

Цербер беше друго доста особено място. Една от неговите най-интересни характеристики беше цялостното му местоположение спрямо другите луни на Плутон и в частност самия Харон. Както добре се досещате, спътникът Цербер беше кръстен на онова триглаво куче, което беше родено от Тифон и Ехидна. Малко съм чел старогръцките митове, тъй като Ренто ми направи тази услуга при един от неговите курсове до Цербер и ме запозна с тях в най-общи линии. Не симпатизирам на тези животни, тъй като ги намирам за по-страшни от нашите гроандуси, които някога са бродели по земите ни. Но нещо мога да кажа със сигурност – неговата мисия беше да преведе душите им до подземното царство, където те щяха да почиват вечно!
Плюс това, имайки предвид горчивия опит от родната ни планета, имам едно наум към всякакви легенди и митове. Всички помните процъфтяването на Зегандария и нейния истински апогей. И докъде ни доведе всичко това?
Аутпоустът на Цербер имаше точно определена функция – да осъществява свързочна свръзка със Земята, но връзката не беше директна, а минаваше през Марс. Там бяха разположени определени комуникационни станции, които транслираха сигналите и ги изпращаха до крайната дестинация.
Между впрочем земляните бяха напреднали значително в тераформирането на тази планета, но имаше още какво да се желае.
Тук искам да поясня и още нещо. Повърхността на Марс беше изменена според земните представи, което ще рече, че имаше някакви наченки на подобрение в посока за превръщането му в място, годно за живот. Хората все още не можеха да дишат напълно без използването на истински скафандър.
Някъде далеч напред имаше идеи за реално тераформиране, но за сега земляните нямаха идея как да се справят с някои проблеми.
Отдавна беше изчислено, че целият процес по превръщането му във наистина пълноценен заместител на Земята би отнел около десет милиона години. И това беше по отношение на удвояването на неговата атмосфера без да броим много други неща. Така известният въглероден диоксид беше твърде тънък и студен, за да поддържа течна вода, а оттам произлизаха множество трудности за Земната федерация.
Един гениален човек Руфус Ебендхаус, роден някъде към 293525 година, постави на преден план някои доста продуктивни методи за тази цел. Предложението му беше в най-общи линии да се коригира идеята за тераформиране и този процес да се ускори максимално в най-кратки срокове.
Изграждането на манориеви турбини, които да преработват въглеродният диоксид в кислород беше едно от многобройните му предложения. Разбира се, това щеше да отнеме също десетки хиляди години, но по негови груби изчисления щеше да намали целия период до около сто хиляди години, което също беше ужасно много.
Затова Земната федерация се зае да изгражда колонии, подобни на нашите, поставени под стъклени похлупаци. Да, едва ли имаха познанията как да се възползват от нашите напреднали технологии, тъй като ендосиантът беше съвсем друга категория материал. Ще ви дам още един пример, при счупването на всякакъв вид стъкло – без значение закалено или бронирано, най-вероятно щеше да последва декомпресия и евентуална смърт. При ендосиантът нещата бяха различни – пробойните можеха лесно да се закърпят чрез еманариеви горелки, които буквално спояваха краищата на пробойната. Ще попитате как точно се случваше. Ами, просто молекулната му структура беше достатъчно наситена и лесно можеше да бъде “разтегната” до известна степен без да се нарушава целостта и стабилността на атомните връзки.
Натрупването на космическа радиация беше друг сериозен проблем пред тази колония. И по тази причина на Марс имаше само малка разселка с хора, които обслужваха транслаторните станции.
Естествено манориевите турбини им осигуряваха почти безкрайно количество кислород, но на период от четири-пет месеца техни представители трябваше да се връщат обратно на Земята.
И все пак как бяха стигнали до такава напреднала технология като тахионната – ами много просто, бяха я купили. А откъде точно – нямаx никаква идея!
Аутпоустът на Цербер винаги включваше почти сто различни взвода , което не беше чак толкова много – между 3000 до 5000 войници и прилежащият персонал. Струваше ми се много малко, но впоследствие се убедих, че това изобщо не е така.
За сравнение на транслаторните станции на повърхността на Марс бяха разположени около двеста до двеста и петдесет обслужващ персонал – който се занимаваше с най-разнообразни задачи – не всички от които бяха свързани с транслаторните станции. Например малка група беше заета с добив на полезни изкопаеми като желязо, магнезий, силиций и алуминий.
Роботите-сонди денонощно прекопаваха недрата на планетата. Беше тягостно. Много приятелства свързваха работещите на Марс. Те искаха за себе си един нов живот, но никой никога не им беше казвал, че никога нямаше и да напуснат неговата повърхност. Живееха и вярваха на нещо фалшиво. Червеният Марс щеше да стане за тях черен, особено когато разберяха какво всъщност им предстоеше. Работата беше тежка и мнозина умираха, надявайки се да се върнат при семействата си на Земята. Никой не забелязваше тяхното страдание, което беше огромно. Наричахме ги ермозо  и честно казано чакахме тяхната смърт, за да можем да превземем разселката на Цербер.
От военна гледна точка едно разгръщане на гарнизон би било далеч по-далновидно, но това явно не беше по силите на Земната федерация.
Руфус Ебендхаус беше предвидил доста неща за процеса на тераформиране, които им помагаха за добивите на минерали, както беше споменато. Но проблемът с космическата радиация оставаше. Понякога от Земята им изпращаха лъжливи сведения за изпращане на свързочни кораби, които евентуално да ги приберат обратно, но те услужливо се бавеха, за да надвишат карантинния период и те да могат да умрат бавно и мъчително.
Ебендхаус беше едно мръсно и гадно копеле от галактическа величина. Зад маската на учен се криеше истински звяр, които пресметливо преместваше пешките.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: КОРПОРАЦИЯ КОРОЛАН БРУ

Королан Бру беше най-мощната и развита космическа корпорация, която се занимаваше с широк спектър от дейности. Но някъде там беше допусната огромна грешка – при това напълно умишлена. Неочаквано смениха началника на военните подразделения на Цербер. Това не се беше случвало никога. И не предизвика особена реакция на Земята, тъй като земляните бяха постоянно облъчвани със най-разнообразни глупости, които да отвличат вниманието им.
Королан Бру беше начело на някои от най-мащабните проучвания не само на човешкия геном, но и на различни футуристични оръжия.
Например плазмена пушка ARG 143 беше едно интересно нейно изобретение. Или пък неоваровите роботи, които копаеха безкрайно на Марс. Определено в нея работеха практици.
Королан Бру се опитваха да спазват определена дистанция от цивилното население, което да не бъде наясно какви точно са мащабите на нейните интереси.
Всъщност корпорацията беше дори основен спонсор на самата Земна федерация и осигуряваше повече от половината й бюджет. Останалата част идваше като доходи от различните разселки на Цербер и Марс, а също и малки миннодобивни колонии на Луната.
Королан Бру беше една от корпорациите, обвити в пълна тайнственост. Имаше едно основно правило, което управляваше тази корпорация. Това беше отмъщението в най-чистата му форма.
Нямаше някой, дръзнал да каже дори и една думичка срещу тази супермощна междупланетарна корпорация и да оцелее. Управлението и напомняще не пирамида, а по-скоро хидра с много глави, като всяка от тях беше различен надзорен директор, който също беше взаимнозаменяем. Не щеше и дума, че много от тях бяха ликвидирани доста брутално.
Никой никога нямаше да научи за провалените разкопки на лунната повърхност, които и самата корпорация считаше за една голяма глупост. Работата беше, че навремето някой от членовете й беше дал идеята за добив на ХЕЛИЙ-3 , който щеше да осигури неизчерпаема енергия за земляните.
В миналото земляните очакваха този изотоп напълно да замести нуждите им от най-различни горива като нефт и природен газ, но нещата не следваха сценария, който им се искаше.
Добивът на Земята беше почти нищожен, но самото транспортиране от Луната беше истинско предизвикателство.
Разбира се, Королан Бру реши да го поеме и изпрати най-добрите астронавти да свършат работата. Малко по малко земляните осъзнаха, че здраво ги работеха. Нещата не се бяха подобрили значително, а цените на новото гориво станаха астрономически. Не че това не беше и целта на Королан Бру.
Процедурата на добив на енергия от този специфичен тип гориво беше чрез така наречения термоядрен синтез, при който се осъществяваше взаимодействие между ХЕЛИЙ-3 и деутерий.
Термоядреният синтез  по своята същност беше опасна реакция, при която сливането на атомните ядра формираше по-тежки такива и се отделяше енергия. В началото нещата не вървяха съвсем гладко и една от основните лаборатории беше изцяло заличена заедно с цялата прилежаща инфраструктура в радиус от километри. Но Королан Бру веднага задейства мощните си връзки и всичко се потули бързо.
Основните производствени мощности бяха концентрирани в границите на ОЗН, което беше абревиатура на Обединени Земни Нации или наднационална държава, оперираща като лицето на цялата планета.
Земната федерация управляваше това свръхмощно обединение, но в сянка тайно стоеше Королан Бру. И това продължи достатъчно дълго време.
Стратегията на корпорацията се състоеше в доста прости, но ефективни хватки, които определено даваха резултат. Повечето сенатори в състава на Земната федерация се издържаха от заплатата си, но някои от тях бяха тайни членове в ръководния състав на Королан Бру. Това беше техният истински източник на доходи.
Да се влезе в самата корпорация не беше никак лесно и мнозина се бяха проваляли. Едни от основните критерии бяха кандидатът да притежава вселенски поглед върху събитията, които се случваха и да поставя интересите на корпорацията преди всичко.
Руфус беше забелязан от корпорацията достатъчно рано и успя да постигне нещо нечувано – да увеличи владенията й с още една планета. Беше неморален и целеустремен! И постигна своето!
Един път началникът му го запита на четири очи:
- И докъде точно смяташ да стигнеш? Постигна доста повече от много от нас.
Бих искал да докосна звездите от другата страна на Астероидния пояс. Бих искал да направим устойчива разселка отвъд пояса на Кайпер. Тогава ще умра спокойно.
Тонът му беше доста неутрален, но Руфус усети клопката в него.
Като цяло земляните не проявяваха реална потребност да се разселват извън собствената си планета, което аз лично намирах за странно. Но това си беше техният поглед върху събитията.
Процесът на колонизация не вървеше особено гладко, но Руфус се стараеше да дава най-доброто от себе си в опитите си да реши проблема.
Манориевите турбини бяха реален плод на огромните му усилия, но той знаеше, че много скоро нямаше да бъде в състояние да замазва очите на висшестоящите ръководители на Королан Бру.
Трябваше да измисли нещо ново и нечувано – нещо, което да издигне работодателите му до следващото ниво. Времето определено не работеше в негова полза. Той усещаше, че скоро просто ще влезе в онази графа на взаимозаменяемите и някой друг ще определя графика на изстрелване на манориевите турбини. А той щеше да лежи дълбоко под земята. Безжизнен!

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: СМЪРТТА НА ДЖЕЙК

- Усети ли докосването им? – попита ме Джейк Енроуд, който между впрочем беше един от много малкото точни хора в колонията.
- Беше почти недоловимо – споделих аз, опитвайки се да пресметна в обърканото си съзнание какви точно бяха шансовете ми, ако ме набележеха.
- Мисля, че те не действат наслуки, а търсят точно определен човек – уверено ми подхвърли моят другар.
Отговорът му ме заинтригува. Хлапето си го биваше. Беше достатъчно нахакано, за да се оправя напълно само, а не някой да му бърше сополите, както непрекъснато ни натякваше Фон Бласк. Той беше и един от малкото, на които не им пукаше дали ще умрат в съня си, удушени от Незабележимите.
- Е, какво пък, може и да си напълно прав – спокойно отговорих аз. – Важното е човек да завършва каквото е започнал. Не е ли така?
- Но ти си напълно луд? – задъхано рече той. – Те може и да не са точно хора.
- Интересно ми е повече кого търсят – тихо допълних аз. – Съмнявам се, че си губят времето. Вече загубихме Енбрайт и Кокс. Кой ли ще е следващият? Бас ловя, че ситуацията ще става все по-осрана. Какво мислиш?
И двамата бяхме израснали на Харон. И не познавахме друго място. Бяхме чували за планета Зегандария от различни легенди и слухове на призрачни войни. Но това бяха само разни думи. Нищо повече.
- Какво ли усещат или пък от какво ли се нуждаят? – продължи разсъжденията си Енроуд.
- Мисля, че е просто време да спим – прекъснах го аз и заспах като заклан.
В сънищата си виждах все същите повтарящи се видения. Не можех да надскоча нивото си и все се въртях във същия кръг, обкръжен от тъмно нищо. На душата ми беше отредено да умре в самоизолация. Да изтлее и да усети огромно страдание. Да бъде спряна по пътя на своето развитие. Да бъде заличена вовеки веков! В кошмарите си ясно усещах, че някой или нещо ме наблюдава и това нещо има точно определена цел. Явно моето присъствие не се вписваше в неговите планове. Дори и на Харон оцеляването ни не беше гарантирано от нищо. Като оставим настрана ежедневните трудности, започнах да си задавам въпроса колко добре всъщност познавах всички. Та ние просто ставахме, работехме дълги четиринадесетчасови смени и лягахме да спим. Никаква близост, никаква топлина, никаква привързаност. На никого не му пукаше за никого. Всеки се молеше той да не е следващият. На сутринта да осъмне със студено изцъклени очи, пълни с ужас, който щеше неминуемо да се разпростре и върху нашите изтерзани души.
Много от  така наречените ми приятели бяха хора на които откровено им хлопаше дъската и не им пукаше дори и да те застреляха с плазмено оръжие по време на редовната работна смята. Живееха в съвсем мъничък и затворен илюзорен свят, който, ако бъдеше разбит, щеше да им покаже грозната реалност.
Навремето харесвах едно момиче, обичах я, жадувах я, желаех я, вярвах, че тя е за мен. Допусках, че имам шанс. Скоро обаче осъзнах, че всичко това е било една фасада, зад която да се скрия. Там някъде някакъв таен и лицемерен глас безмилостно ми се смееше. Опитваше се да ме вкара в пътя, а романтичните ми фантазии работеха откровено срещу мен.
В сънищата си нямах приятели, а вървях по утъпкан селски път, осеян с рехава трета,  а някъде наблизо имаше най-обикновен селски кенеф със стъклена врата. Правилно ме чухте. Беше почти санитарно чист.
И досега не можех да разбера символиката на този сън, тъй като никога не бях пребивавал на Земята. За мен тя беше по-далечна и от самата Зегандария.
Винаги съм се питал и защо хората постоянно отвръщаха очите си от мен. Не искам да привличам вниманието върху скромната си персона, но малцина ще оценят подобаващо истината за живота ми.
Моят Джейк Енроуд. Винаги ми е бил опора и никога не ми е искал нищо.
На сутринта ни събуди грозен вик. Бях прикован на антигравитационното легло и не можех да обърна свободно главата си. Беше като дежа вю. А там до мен лежеше Енроуд – умрял в съня си с изкривена уста. Беше направо страшен. Само очите му бяха спокойно затворени. Беше умрял достойно.
Него ден не си спомням да съм плакал. А определено бях претърпял най-голямата загуба до момента. И едва ли щях да срещна друг толкова лоялен като него. Истински приятел. Истински човек. Не е толкова лесно да го забравиш.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: КОРПОРАЦИЯ ЕРТОЛ ГИС

Корпорация Ертол Гис произвеждаше най-разнообразни и интересни неща и една от най-сериозните й разработки беше обвързана с направата на бронирани жилетки. Те бяха предназначени за защита на субектите от различни най-разнообразни явления.
Когато Ертол Гис започна своята дейност много малко се досетиха, че тя ще осъществи тайно партньорство с корпорация Королан Бру.
Двете супермощни формирования бяха осъществили сериозно партньорство не само заради историческите традиции, но и от чист прагматизъм.
Колкото до Королан Бру на Земята стриктно се пазеха в тайна връзките й със Зегандария.
Мнозина биха се запитали какъв е смисълът от това близко сътрудничество, но тук излизаха на преден план други неща – едно от тях беше самото вникване в психиката на всички хора, обитаващи двете безкрайно отдалечени едно от друго небесни тела.
На Земята постоянно се водеха огромни войни за надмощие и жаждата за ресурси беше довела до нескончаеми смени на правителства в миналото. За да се избегне този проблем, бяха взети някои мерки и това може би донякъде реши проблема.
Ертол Гис не беше заела цялата планета, подобно на своя партньор, но разполагаше с не по-малки възможности.
Един път Ендугъс Майлроу – един от нейните главни разработчици изказа едно твърдение, което остана завинаги в паметта на популацията й:
- Ние сме тук, за да служим, ние сме тук, за да се справяме с трудностите, ние сме тук, за да оцелеем. Ертол Гис Ви гарантира именно последното и това ни разграничава от всички останали. Ние искаме Вие да живеете! Надявам се, че го разбирате добре!
Ендугъс Майлроу споделяше съвсем различна терминология и възгледи спрямо своя колега. Руфус се опитваше да направи революция за цялата си планета. Ертол Гис искаше да промени мисленето на популацията и да и помогне да се защитава по-добре. Това беше съществено.
Всяка константа определяше отношението между тях. Единствената и основна константа беше свързана с взаимната изгода между тях по отношение на търговията.
Търговски погледнато, не бяха твърде много нещата, които можеха да бъдат обменени. Суровините, потеглили от Зегандария, бяха кевларит и разбира се кисон. От Земята бяха ангажирани да изпратят технологии за манориеви турбини. Те представляваха определен интерес за някои групи учени на планетата.
Манориевите турбини не бяха чак толкова необходими на Зегандария, но за Киклук Сор бяха ценен източник на кислород. Така че скоро успяха да получат големи парични трансфери именно от Киклук Сор.
Ертол Гис беше впечатлена от всички онези мозъци като Руфус Ебендхаус. Но нямаше как да ги отнеме от своя конкурент, лишавайки го от интелектуална мощ.
Ендугъс Майлроу се опитваше да даде най-доброто от себе си, за да успее в налагането на разнообразни техники и да наложи напредналостта им във въоръжаването на Зегандария.
Майлроу знаеше нещо странно – не Ом Гур Нал налагаше правилата на корпорация Ертол Гис, а самата обстановка. Но финансирането идваше не само от суверена, който отдавна беше покойник, а също и от мощен банкерски тръст на Киклук Сор.
Банкерите бяха листнали акциите на мощната корпорация на борсата на Киклук Сор, а тя беше потънала в пълна мистерия и загадъчност.
Ертол Гис беше разработила и двата суперкомпютъра, осъществяващи връзка помежду си, които бяха унищожени от хората на детектив Бос.
След смъртта на суверена дейността на мощната корпоративна организация беше пренесена в най-забутаните места на планети като Осония, Себур Наг и Киклук Сор. И никой не забеляза това.
Но ръководството на Ертол Гис не отпътува от Зегандария. То остана там още малко. За да потърси някои неща. И това оказа огромно влияние върху бъдещите събития на нашето съществуване на Харон.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: ТАЙНАТА НА ФОН БЛАСК

Фон Бласк умря по начин, който не беше за предпочитане. Ренто скри някои от фактите, свързани със спречкването помежду им. Те се срещнаха на една индустриална платформа на Цербер. Той пътуваше инкогнито и осъзна ясно колко странно ще бъде бивш командващ офицер да бъде предизвикан по този начин. Фон Бласк мечтаеше да постигне велики неща в своето изгнание и да помогне и на много други. Но скоро всичко беше забравено. Никой не даваше и пет пари за него. Фон Бласк осъзна, че не той беше истинският лидер, а съвсем други сили го бяха движили през всичките тези години. Осъзна, че хората го бяха възприемали не на база на външния му образ, а на специфична аура, идваща от другите. Това го беше поддържало жив и жадуващ този живот. Фон Бласк – бащата на Ханс – произхождаше от видна класа. Не беше много известно, че всъщност бяха истински аристократи, които жадуваха да се справят с проблемите по този начин. Фон Бласк беше напуснал това семейство точно по тази причина. Нямаше и друга причина той да се откаже от огромното си фамилно наследство. Фамилията Фон Бласк идваше от една особена част на Зегандария, където всичко беше тяхна собственост. 
В денят на смъртта на Фон Бласк, медицинската сестра се огледа наоколо и го пребърка. Беше чувала, че призрачните войни понякога бяха плячкосали значителни суми пари или ценности.
Фон Бласк вярваше в своите принципи. Той се надяваше душата му да не падне жертва на някакви демони, защото е присвоил нещо, което просто не му се е полагало. Призрачните войни имаха свой морал, който се различаваше значително от общоприетите вярвания и разбирания на нормалните хора. Фон Бласк можеше да умре с чиста съвест. Знаеше, че може би го чака сурово възмездие в отвъдното за огромния брой животи, които беше отнел.
Правеше се на заспал докато сестрата го пребъркваше най-нагло. Внезапно тя направи нещо супер необичайно. Застана близо до него и започна да се моли – молеше се толкова горещо, че чак да ти стане драго. Фон Бласк беше почти умрял и единствената причина да не беше затворил очите си вовеки беше малкото количество налят физиологичен разтвор, което го беше посъживило за кратко. Той беше изявил желание да се види със свещеник, какъвто на практика на Цербер нямаха. Обещаха му, че ще дойде взводният командир и той ще даде успокоение на душата му. Но той се бавеше. Фон Бласк се запита дали ще доживее да сподели тайната, която изгаряше гърдите му. Когато беше загубил надежда съвсем, чу че някой се приближава. Напрегна малкото си останали сили в опит да се справи със огромната болка, която изпитваше от раните, нанесени му от Ренто.
Когато двамата се бяха срещнали на платформата, Фон Бласк осъзна, че този бой ще бъде последен и той няма шанс срещу далеч по-младият (Ренто беше поне двадесет и пет години по-млад от него) и нахъсан съперник. Фон Бласк въпреки всичко едва не довърши Ренто и само чистата случайност или божията промисъл го бяха избавили от фаталния удар на лазерния му резец.
Когато Фон Бласк рухна, Ренто не го довърши – не виждаше смисъл, но се постара да облекчи края му. Превърза раните му! Това беше абсурдно! И уреди приемането му в лазарета на Цербер.
Да, Фон Бласк беше жив заради своя най-голям враг. Заради неговата милост! Кръвта му беше почти изтекла и ако не бяха някои от наносондите, които закърпваха временно някои от най-сериозните му наранявания, той нямаше да дочака дори и алчната медицинска сестра.
Фон Бласк осъзнаваше, че в този живот всеки гледа да вземе максимума и не протестираше – напротив, намираше го за естествено. Толкова естествено колкото убиването в своята професионална кариера. Един истински жребец, готов да кастрира или убива!
Взводният командир се приближи до умиращия и се опита да го погледне в очите. Те бяха затворени. Но под тях бушуваше огън от образи – събитията на цял един живот.
“Сигурно е праведник!” – помисли си с любопитство командирът. – “Но какво търси тук! В моята колония!”
Взводният командир не беше вчерашен. Той беше корумпиран повече и от управниците на Королан Бру. Искаше да свърши работата си прилично, но и да успее да се облагодетелства. От погледа му не убягна и бруталната и хищническа натура на медицинската сестра.
“Сигурно е прибрала всичко!” – помисли си той. – “Ще бъде жалко, ако наистина е трябвало да дойда за нищо! Ще бъде много тежка нощ! На практика на Цербер си е вечна нощ! Какво толкова!”
Но после се сети нещо и се сепна. Ами ако той знаеше нещо много важно – тази информация можеше да се изтъргува много по-скъпо от някакви си тъпи енти, които дори и не бяха истинска обменна валута на забутан спътник като този.
Реши да потърси в паметта си, но не се сети да познава страдалеца.
Огледа внимателно раните му – изглеждаха смъртоносни. И едва ли този, който ги беше нанесъл, беше някой новак. Тъкмо напротив!
За едно беше сигурен – не беше никой от подчинените му в колонията, а по-късно разбра, че този субект може би дори не е и от тази система. Откъде беше дошъл, по дяволите!
Затворил очи, Фон Бласк размърда пръстите на едната си ръка.
Командирът го забеляза и се приближи.
Понеже не можеше да говори, Фон Бласк направи движение с пръстите на едната си ръка. Той едва ги движеше.
На командира не му трябваше много – веднага разбра.
Фон Бласк беше скрил малък нарензиев чип. Военният никога не го беше виждал. На него беше издълбано с човешки букви на землянски език – “Харон”.
После войнът издъхна. Кръвта беше напълнила вътрешността на скафандъра му. Ренто беше добре известен майстор на бойното изкуство “еворо”. Там имаше специален удар, при който с определено завъртане и приплъзване оръжието се избиваше от ръката на опонента, или по-точно от уреченото направление за насочване на удара, и острието му обратно се забиваше в нападателя. Ренто беше видял сметката на много от своите противници по този достатъчно ефективен начин.
Фон Бласк умря. Умря като войн, но не на бойното поле. Умря в смрадлив лазарет. На чужда територия.  Умря през нощта в собствената си кръв. Беше живял като чужденец цял живот и в крайна сметка си беше получил заслуженото.
Корумпираният взводен командир не знаеше какво да си мисли. Буквите личаха ясно върху повърхността на чипа – бяха грубо издраскани или дори изчоплени. Трудно можеше да се определи кое от двете.
Военният се огледа - нямаше свидетел на техния разговор. Той тихо напусна лазарета. Тази нощ беше нощ на смъртта!

“ Науката без религия куца, религията без наука е сляпа”
Алберт Айнщайн

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА: ГЕНОМНИЯТ ЧОВЕК

Геномният човек беше короната на усилията на компанията Ертол Гис – това беше нещо изумително добро – и като откритие, и като приложение. Геномите бяха начин за мнозина да видят какво беше слабото звено в човешкия род. Къде точно бяха неговите недостатъци? Какво лежеше в основата на това?
В крайна сметка успяха да задълбаят именно в псевдогените на ДНК. В миналото науката ги беше определяла като боклук, в това число различни интрони  и небалансирани последователности, но впоследствие земните учени погледнаха на нещата с други очи. Те започнаха да осъзнават какво всъщност се случваше. Оказа се, че може би еволюцията на генома се криеше именно в тях. Да, различни еукариотни организми бяха постигнали обогатяване на генома си чрез междинно снаждане именно на тези интрони, но дълго време учените бяха гледали на тях с пренебрежение във връзка с факта, че те бяха възникнали в примитивната клетка като паразитни последователности. Е, след дълга и усилена работа, се получиха редица нови гени, които бяха твърде полезни.
Пилотите, които бяха клонирани още преди раждането си, имаха подобрени възможности. Но не физическата сила беше основният акцент в работата на земните учени, а приспособимостта на организма към различни среди с екстремни условия.
Мнозина биха нарекли тези изследвания неморални, но това въобще не беше точно така. С течение на времето се научиха да ценят онези гени, които щяха да бъдат важни за оцеляването им.
Износването на бебетата ставаше в специални ебараниеви капсули, пълни със различни смеси от физиологичен разтвор, максимално доближаващ се до естествената им среда в утробата на майките. Всичко беше пресметнато до последната секунда, дори стотна.
Ако можеше да ги види, Ендугъс Майлроу би възкликнал:
Защо сте поели ролята на Бог? Това преминава всякакви граници.
Но подсъзнателно би се възхитил от напредъка на своите колеги. И имаше защо.
Но истината беше, че Земята отдавна беше място, където бяха преминати всякакви граници.
Клонираните геномни човеци бяха така проектирани, че да не мислят какво щеше да се случи. Те се хвърляха в битката без емоция, защото никога не бяха получили майчина ласка. Страшното беше, че учените на Королан Бру бяха получили нови неограничени правомощия от Земната федерация и щяха да се справят с всяко предизвикателство, което щеше да им се изпречи. Трябваше да стигнат докрай. Много от полетите биваха ограничавани по пет-шест-седеммесечни експедиции до дестинации като Марс. Това далеч не беше по вкуса на земните бюрократи. Те бяха отправили своя поглед на завоеватели далеч отвъд пояса на Кайпер като начална дестинация за разгръщане на огромното си влияние. Не можеше и да се отрече, че мнозинството от специалистите работеха изолирано и не си сътрудничеха на различните етапи от клонирането. Работеше се в пълна тайна и пълно мълчание. Нямаше обмяна на емоции. Клонингите трябваше да бъдат перфектни, за да изпълнят своето предназначение. Те не трябваше да съществуват във следващия времеви период.
При една от тайните работни оперативки, Ермонал Биворс – виден биохимик и генен инженер заяви нещо доста прозаично, но и страшно:
Необходимо ли е да ни пука каква ще е съдбата на клонинга, дори и той по някакво невероятно стечение на обстоятелствата се научи да чувства и разбира като нормално човешко същество? Това в нашите очи би следвало да бъде единствено една малка, досадна, но и твърде опасна грешка, която ние трябва да анализираме и отстраним. По мое лично професионално мнение, повечето от клонингите едва ли ще доживеят повече от тридесет-тридесет и пет или тридесет и шест години. Техният живот ще бъде напълно отдаден на служба на нашите интереси. А в следващия времеви период за тях никой няма да си спомня?
Никой не дръзна да оспори разсъжденията му. Всички закимаха не особено уверено поради околната леко зловеща атмосфера, но вътрешно в душите си те осъзнаваха, че Ермонал Биворс беше напълно прав.
Един от младите учени-стажанти само промърмори:
Какво ли би било за тях в отвъдното? Те никога няма да се впишат в линията на сътворение!
За особена изненада, Ермонал го чу, обърна се, върна се с бързи стъпки и му отговори:
- Колега, Вие изразихте своето становище блестящо. Но ние си играем не на богове, а на оцеляване. Човешката раса не може да остане вечно на тази Земя въпреки че все още тя ще продължи да бъде наш дом за сравнително дълго време. Някой трябва да падне изкупителна жертва и този някой трябва да бъдат именно те!
Пилотите преминаваха сурови и безмилостни тренировки, които отнемаха голяма част от времето, с което разполагаха. На Марс работеха на смени именно такива клонинги. Королан Бру беше пресметнала, без оглед на моралната страна на въпроса, разбира се, че беше много по-евтино да прави умишлени “забавяния” на така наречените свързочни кораби, които между впрочем можеха и да бъдат пренасочени за завладяване на нови колонии из Слънчевата система.
По старо правило хора с религиозни убеждения бяха станали част от всичко това. Те разчитаха на висши сили да оправдаят действията им, но това беше просто своего рода успокояване на собствената им гузна съвест.
За ускоряване на процесите на самото клониране бяха изготвени специални генни банки, които съдържаха готови бази с ДНК на хора от всякаква възраст.
Една от най-неприятните части на този процес беше и простичкият факт, че бяха налице и определи рискове от допускане на “дефекти” – имаше и получаване на ракови образувания, които всъщност бяха истинска напаст за учените, които се безпокояха не толкова за своя собствен морал колкото за реалното появяване на непредсказуеми израждания.
Далновидността на тези проучвания беше достатъчно плашеща, но темповете на прогрес бяха преди всичко.
За период от някакви си тридесет години процеса на клониране беше оптимизиран подобно на производството на някакъв продукт.
Определена заигравка имаше и с пренасянето на спомени от така наречения донор към клонинга, който беше създаден от неговата ДНК.
Дори и ние на Зегандария бихме останали изненадани от чудовищната педантичност при спазването на целия този план.
Королан Бру имаше свои агенти на Марс, а също и на спътника Цербер. Те естествено също бяха клонирани, но не го знаеха. Свръхсекретна информация, която беше абсолютно забранена дори между по-голямата част на ръководството, беше, че само и единствено клонинги можеха да напускат пределите на планетата.
Корпорацията бързо започна на мобилизира силите си за грандиозните си планове. Истината беше, че космическите проекти й излизаха изключително солено и тя трябваше да ограничи някои свои намерения и да се концентрира в минните полета на Луната, където човешкият състав беше намален до санитарния минимум, транслационната разселка на Марс, и не на последно място, разбира се, аутпоуста на Цербер.
Но те знаеха, че това не беше достатъчно за поддържането на баланса в силите с чужди цивилизации.
Затова решиха да използват наличните си ресурси и да преобразуват силите си за затвърждаване на своето надмощие.

“Всяко дете, което се е появило на бял свят, е знак, че Бог още не е изгубил надежда в хората.”

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: ЖЕРАР ДОУНС

Жерар Доунс беше онзи човек, който ни беше нужен, но за нещастие, след заминаването на Фон Бласк, той беше премазан като хлебарка при един доста несполучлив лов на метеорити. Много от хората изкрейзваха при условията, в които бяха поставени. А Жерар Доунс беше известен надлъж и нашир.
Метеоритните дъждове бяха интересни за нас – хлапетата, които впоследствие станаха младежи и зрели хора, тъй като никога не бяхме виждали подобно нещо. Напуснахме Зегандария прекалено малки.
Харон беше прекалено отдалечено място – далеч от всички останали планети. Тук цареше смърт. И ледена безнадеждност, затова това космическо явление топлеше сърцата ни.
Самото придвижване по повърхността на Харон също беше истинско предизвикателство – нямаше никакво съмнение. Малкият спътник беше покрит с така наречения азотен лед, който можеше да те издуха като бомба, ако към него се допреше нещо нажежено. За щастие нашите скафандри бяха достатъчно напреднали въпреки че бяха своего рода самоделки.
Поясът на Кайпер беше основният източник на метеорните дъждове в Слънчевата система. В този район на Слънчевата система пътуваха всякакви отломки, които ловяхме активно, и понякога някои от тях бяха действително полезни.
Но Жерар Доунс беше авантюрист, който още на Зегандария беше известен като луда глава. Много бързо ни увлече и един по един за малко да се отделим от предварително обезопасения маршрут. Можехме лесно да загинем.
Тогава една от отломките успя да пръсне стъклото на визьора му и да го убие.
Лицето му се измени, а той се бореше за една малка глътка кислород – една последна глътка, която така и не дойде. Ако не бяхме завързани един за друг със много здрави зеретиеви въжета, той просто щеше да отлети в орбита или направо в открития Космос.
Изглеждаше толкова безпомощен, а всички ние знаехме, че е чудесен мъж и купонджия. Оттогава в колонията стана още по-тъпо и тъжно. Чувството меланхолия описва тъгата по миналото, а пълната безнадеждност предизвиква истински ужас – чувство, което сковава мозъка ти и те превръща в лесна жертва.
След като се върнахме, подготвихме трупа му за погребение. Скафандърът му беше разхерметизиран, така че трябваше да пипате извънредно внимателно – много лесно някой от нас също можеше да стане жертва. Този път решихме да не използваме така наречените космически капсули. Пък и, честно казано, след толкова смъртни случаи – те не бяха в изобилие. Той беше кремиран и прахът му беше разпръснат по повърхността на Харон. Не, не намирам това за романтично. Дори го намирам за жалко!
Ако беше жив Енроуд, думите му биха звучали така: “Загубихте още един стойностен приятел, докога ще стоите на място като това? То отдавна е напълно мъртво. Не е ли време да си размърдате задниците?”
Проблемът беше, че не разполагахме с достатъчно ресурси, за да се измъкнем. Но скоро аз щях да променя това положение.
Еверия Доунс беше една от малкото, които все пак си спомняха с умиление за предишната планета Зегандария. Тя беше твърде тъжна от смъртта на роднината си. Беше потънала в размисъл, но мъжко момиче като нея не можеше да страда за глупости твърде дълго време.
Трябваше да мислим все още за последиците от чумата и различните напасти, които можеха да ни връхлетят. Земляните все още не подозираха за нашето присъствие или поне така се надявах. Не знаех и за реалното съотношение на силите им, но беше повече от ясно, че са в тяхна полза.
Мракът се наслои в душите ни бавно и неумолимо и мнозина се питаха защо изобщо още дишат. Незабележимите бяха преустановили атаките си поне за известно време.
Жерар Доунс можеше да бъде запомнен с една впечатляваща реч, която и досега се е запечатала в съзнанието ми – тя беше прочетена от Еверия преди да разпръснем праха му.
“Вие, които си мислите, че вървите по правия път, отдавна сте на много грешен такъв, Харон не е място за смърт, а за размисъл и изкупление. Колкото и да не Ви се иска, Незабележимите съществуват. Дали ще умрете от страх в леглото си или пък ще запазите достойнството си зависи от Вас. Не очаквам да ме разберете. Но тук някъде един ден ще лежат и Вашите кости. Това бъдеще ли искате за себе си. Това ли ще бъде краят на Зегандария?”
Тонът, с който Еверия го прочете – просто още настръхвам и думите й ме бият като чукове, а гласът й, леко скърцащ и зловещ, звучи по циклотронния синтезатор, давайки ни да разберем колко близо сме да научим истината.
Ако трябва да кажа две добри думи за покойния Жерар, те биха били “мъдрост” и “любов”. Той живееше така сякаш всеки ден му е последен и беше благодарен на всевишния за своето раждане. Знам, че на някои това може да прозвучи и старомодно. Но това беше той!
След като всичко свърши, Еверия дойде до мен и ми каза:
- Той те смяташе за приятел! Остави ти малък подарък. 
И скришом от другите мушна нещо в ръката ми.
- Не, не го гледай пред всички – малко нервно ми каза тя, - каза, че ще ти помогне и знаеш какво да правиш.
- Това е всичко, което мога да направя за теб – завърши тя и се отдръпна от страх да не ни забележат.
Малко по-късно покрай мен минаха и останките от бандата на Енбрайт. Тези копелета щяха да си го получат – но не сега. Първо трябваше да задействам плана си.
- Ти си един малък хитрец, Джервонд. Но ние ще те накараме да си платиш за смъртта на Макдугъл.
Едва не ме напуши смях при споменаването на този скапаняк. Да, тези шибаняци трябваше да си го получат или името ми да не беше Джервонд Ом Сан! Бях свикнал на наглост, но на Харон тя можеше да достигне огромни размери.
По-късно намерихме Еверия умряла – беше се задушила сама със зеретиеви въжета. Според мен, това беше последната капка, която наистина преля чашата на моето търпение.
Ренто не се беше появявал от седмици и не знаех дали най-накрая Интергалактическата полиция не го беше хванала. Бяхме фалшифицирали документите му и това беше едно своего рода признание за неговите заслуги към моя баща.
И точно когато най-малко го очаквах, той се появи.
Той снабдяваше колонията със припаси, тъй като ние бяхме прекарали тук почти двадесет и пет години по земното летоброене, но времето на Харон течеше твърде различно. За сведение, един ден на Харон беше с продължителност около шест земни дена и девет земни часа, което можеше да ви даде груба представа колко протяжно беше всичко.
Ренто имаше омърлушен вид.
- За малко не ме хванаха – измърмори той. – Интергалактическата полиция наистина си я бива – тонът му показваше, че вече е изменил своето мнение за тази толкова съществена институция.
- Донесе ли припасите? – запитах го аз доста брутално. – Нямаме твърде много!
- Ами, да, прав си! – плесна се по челото той. – Мисля, че все пак взех нещичко.
В малката транспортна совалка имаше толкова много неща. Нормално щяха да ни стигнат за около месец, но този път Ренто беше взел тройно повече.
- Може би това е последният ми курс – изпръхтя той и слюнката опръска стъклото на визьора му. – Смятам, че се издължих за твоята малка услуга.
- Дори и повече – отвърнах леко мрачно аз.
Явно тонът ми донякъде го стресна. Той се озърна леко неспокойно. И накратко ми изложи какво щеше да се случи.
Явно Фон Бласк се е разприказвал или пък нещо е станало. В ръцете им е попаднал компютърния вирус “Ханс”.
Мозъкът ми заработи бързо, но все още не можех да направя връзката.
- Не разбираш ли, те са ни изпратили тук – изрева Ренто. – Те!
- Кои по-точно? – погледнах го аз със смътно прозрение, че нещо ми се е изплъзнало.
Корпорацията Ертол Гис, която управляваше Зегандария. Те са ни подтикнали да дойдем именно тук.
- Но това е смехотворно – контрирах го аз. – Какъв е смисълът? Ако реално искаха, можеха да приберат вирусите, които са запечатани под огромен саркофаг за вечни времена. Или поне така беше, когато напускахме всички.
- Ти си глупак – изсъска Ренто. – Допуснал си страхът и невежеството да заслепят съзнанието ти. Мракът те е обсебил и си станал негов слуга. Светлината отдавна е избягала от теб. Това ли е онзи Джервонд, на чиито баща съм помагал на времето? Честно казано, дори не мога да те позная?
Думите се забиваха в сърцето ми, подобно на лазерни резци. Бяха толкова жестоки, но и верни. Нямаше как да не се съглася със своя приятел, че той беше прав. Разбира се, Интергалактическата полиция се беше постарала да състави правилно профила на Ренто и по този начин добре да се запознае със силните и слабите му страни. Това беше доста страшно, предвид факта, че той нямаше къде да избяга.
- Може да ме споменеш в молитвите си! – настоя той.
- Умряха прекалено много. Нали не искаш ти да си следващият? Каквото виждам в момента е просто отражение на цялата ситуация? Ще се откажеш ли точно сега. Можеш да изградиш нов живот някъде другаде. Пък и Фон Бласк няма да те преследва – разпалено му обясних аз, опитвайки се да го вразумя и той да погледне на нещата и през моите очи.
- Ти май не ме слушаш внимателно – Ренто изглеждаше като смъртник, но погледът не беше загубил своята строгост. – Времето ни изтича, те искат да се доберат именно до тези вируси, за да се запознаят по-добре с тях.
Осъзнавах, че не се шегува. Беше напълно прав.
- Те възнамеряват скоро да ви нападнат. Между другото, клонингите, които ще дойдат тук по някое време дори не осъзнават какво вършат – не защото нямат мозък, а просто защото така са били селектирани генетично. Те трябва да служат. Съветвам Ви да бягате, а това ще бъде моята последна доставка. Смятам, че при тези обстоятелства, направих достатъчно.
Не исках да го притискам. Та той направи дори повече от достатъчно. Реших мислено да го споменавам в своите молитви – той беше разчистил сметките си с Фон Бласк. Конфликтът беше между тях.
- Виж, аз съм вече твърде стар – изпъшка Ренто, който дори не беше навършил все още седемдесет години. – Отсега нататък ти трябва да се справяш. Не мисля, че другите ще ти помагат в твоята лична битка, но Еверия Доунс ти даде нещо, нали?
Зачудих се дали да не му кажа истината. Може би ме изпитваше. Може би това беше капан? Ренто винаги ми беше изглеждал като човек с двойно дъно, така че дори и това беше възможно.
Замислих се колко добре познавах Еверия Доунс. Ами всъщност ние почти не бяхме говорили. Това ставаше достатъчно тягостно, а сега дори и храната щеше да стане проблем. Не че разчитах Ренто да бъде на тази позиция дълго време. Ние и без това бяхме осъзнали, че за всичките години, през които бяхме тук, не бяхме постигнали много. Всеки ден затъвахме все повече и повече. Глад, болести, суров климат, Незабележимите, смърт на близки приятели, или поне на хора, които смятах за такива – списъкът беше на практика безкраен. Не можеше дори да се определи кое е най-голямата беда.
- Еверия Доунс всъщност ти даде истинският вирус “Ханс”. Той активира всички останали. Тя измами Фон Бласк, а той се беше опитал да се свърже със Земната федерация.
Какъвто бащата, такъв и сина или май обратно беше – измърморих аз под носа си, а Ренто продължи своите последни думи.
Сега този мощен коз е в твоите ръце. Но има и още нещо. Бандата на Енбрайт няма да те остави на мира, ако Незабележимите не те довършат, те ще го направят със сигурност. Така че се опитай да спечелиш време и всичко ще бъде наред поне за известно време. Според мен военният комендант на Цербер няма реално желание да се меси – първо, че е страхливец, и второ, та той иска да прибере печалбата за себе си и да избяга надалеч. Знае, че след като се разправят с натрапници като Вас, неговият ред не е много далеч – завърши той с мрачен жест.
Прегърнахме се братски. В очите ни имаше сълзи. Този човек беше направил за мен повече от всеки друг.
Ренто си тръгна и повече никога не го видях. Той беше такъв не обичаше да се оплаква. Искаше да се отдаде на страданието си сам или по-точно на обречената си съдба.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА: СИЛИТЕ НА ЗЕМНАТА ФЕДЕРАЦИЯ

Земната флота беше страшна сила, която се състоеше от огромен брой крайцери, кораби-прихващачи, свързочни кораби, бойни спидери и така нататък. Командването й беше поверено на един млад клонинг на име GH306, който беше създаден неотдавна, но беше успял да придобие някакви чувства, които да създадат онези рискове, за които говореше небезизвестният доктор Ермонал Биворс. Той знаеше, че понякога клонингите се опомняха, но не му пукаше чак толкова. Беше си измил ръцете и някой друг щеше да е под прицел. Докторът знаеше, че всички клонинги имат определен толеранс за живот – не от биологична гледна точка, а от чисто житейска. Имаше и случаи на самоубийства, но докторът гледаше на тях като на досаден преразход и загубени време и средства. Беше проста математика.
GH306 беше повишен на скоро в командир на ескадрила, която беше заета със опазването на Астероидния пояс, който се намираше между вътрешните и външните планети на Слънчевата система.
Той се намираше между Марс и Юпитер и корабите твърде зорко пазеха този район. Разбира се, нямаше сериозни проблеми, откакто Земята имаше редовно членство в така наречената Галактическа федерация. Но понякога неканени гости не липсваха, така че този път всички налични сили в района бяха вдигнати на крак.
Ервананците – една паразитна и хищническа раса – си бяха позволили подобно вмешателство без да се съобразяват с действащите галактически закони. Те бяха навлезли в тези територии със съвсем конкретна цел. Между другото, беше редно да се посочи, че много малка част от тези небесни тела бяха със по-сериозни размери – повечето астероиди бяха сравнително рехаво разпределени из космическата шир – такъв например беше Церера.
Именно там решиха да кацнат временно и ервананците – те знаеха, че ще бъдат трудно забележими, ако направят това точно тук.
Престоят им беше сравнително кратък и те изпратиха разузнавателни кораби отвъд Астероидния пояс – по посока на Плутон. Бяха проучили възможностите на Земната федерация, но дори и те не знаеха възможностите на Королан Бру.
Точно и затова бяха разгромени най-безславно. GH306 беше направил много подла и безмилостна засада и пусна много атомни бомби върху вражеските кораби. Ервананците, макар и технологично по-напреднали, не бяха очаквали такава сериозна съпротива. Оттогава те не се бяха появявали в тази част на Галактиката.
Тази напаст не е изкоренена – с плам произнесе GH306, не защото имаше емоции, а защото така беше генетично програмиран. – Все някога ще се завърнат – дали тези, или пък някои други. Трябва да опазим Земята.
Земната флота беше под директното командване на малка група специалисти, които можеха да осъществяват връзка с тях чрез телепатия , но не прекалено често. Те само им нашепваха правилните мисли, ако някой от тях се отклонеше прекалено много в своята емоционална податливост. Това естествено им причиняваше страдание. Огромна болка, която беше заключена някъде дълбоко в тях. Те не смееха да споделят за всичко това, защото наказанието беше само едно – мигновена смърт.
Земната федерация не се интересуваше от тяхната загуба – не защото самата тя не беше зависима донякъде от тях, а защото смяташе да превземе критичното число разселки, които да й осигуряват нужните ресурси в по-нататъшното й развитие.
Но все пак някой беше пропуснал наличието на грешки в процеса на тяхното клониране.
Понякога клонингите имаха спомени от предишни животи на своя донор – бегли следи на някаква неизразена болка, бунт срещу естеството на живота – на истинският живот. Да, те имаха някакви зачатъци на свободна воля, но тя не беше предвидена от техните създатели в истинския смисъл на думата да бъде като човешката.
Различните кораби на земляните имаха определени функции – някой от тях изпълняваха функциите на свръзка със роботите на Марс и клонингите, които ги управляваха.
Други кораби бяха от клас “Разрушител” – подобни на онези от Зегандария, но структурата им беше крайно различна. Земляните все още използваха композитни сплави и наноматериали. Вместо това жителите на Зегандария наблягаха на кевларит и силенциев аронаулт, които бяха непознати на земните им събратя.
Най-важна функция обаче имаха корабите-прихващачи, от които много често зависеше изхода на бойните действия.
Тук трябва да споменем, че Земната флота беше реалната заплаха, която беше надвиснала над много други цивилизации – само че те не подозираха колко малко им трябва да бъдат заличени.
Земляните бяха твърде хитри и умело симулираха отлично плъзгане по острието на бръснача. Знаеха, че лесно могат да бъдат нападнати от всички останали, а все още не бяха събрали достатъчно сили.
Един клонинг вземаше решенията си като в друг свят – неподвластен на скрупули. Предвид факта, че щеше да умре твърде рано – на около тридесет и пет или тридесет и шест, перспективата името му да бъде поставено на паметна елекронна плоча, която да остане във вековете будеше известен ентусиазъм у него.
Колкото повече се взираха в своята изкривена същност, те ясно виждаха цялата си морална и житейска изроденост, но тя бе маскирана по начин, който да бъде представен като общественополезен. Дори нещо повече, поради ролята си на пушечно месо, те трябваше да бъдат представени като нещо изтънчено и едва ли не аристократично. Така действаше системата.
Не биваше да се пренебрегва и факта, че много опасни райони в пояса на Кайпер, включително планетите-джуджета Хаумея  и Макемаке бяха некултивирани според разбиранията на свръхмощната корпорация Королан Бру. От икономическа гледна точка те представляваха апетитна хапка, която можеше сравнително лесно да бъде отхапана. Не беше проблем и от техническо естество, който не можеше да бъде преодолян.
Хаумея беше един красив сребрист свят, който можеше да бъде отлична възможност аутпоустът на Цербер да бъде преместен на място, където действително добивът на суровини да бъде съчетан с военното дело. Откровено казано известна ирония будеше фактът, че температурата на нейната повърхност беше под 50 келвина , което я поставяше в приблизително в същата графа като други сравнително близки планети-джуджета, но добивът на суровини би бил достатъчен да поддържа малка разселка от около двеста военни и няколко кораби-прихващачи, които щяха да за очите и ушите на Земната федерация.
Около Хаумея гравитираха и нейните два спътника Нимака и Хияка, кръстени на децата на въпросната богиня на плодородието.
Но тук действаха Галактическите закони за ограничаване и възпиране на космическата агресия. Имаше и един сериозен проблем. Хората още помнеха унижението, което бяха нанесли на ервананците и допускаха възможността рано или късно те да се завърнат.
Единственият, който действително помнеше и желаеше да остане запечатано в паметта му беше впечатляващото представяне на Ор Сув Рес – командващия адмирал на ервананската флота, беше именно въпросният клонинг.
На ервананците беше дадена заповед да се въздържат от пряка атака с цел по-добро проучване на възможностите на тази раса. И те стриктно се придържаха към това. Разбира се, победата на GH306 не биваше да бъде омаловажавана.
Не бяха наясно колко технологично бяха напреднали през това време, нито колко лоши спомени хранеха от последната им среща. Факт беше, че техният разгром беше най-огромната космическа военна победа, удържана някога от земляните. На Земята имаше електронна паметна плоча, на която можеше да се прочете горе-долу следното:
“Клонинг GH306 влезе смело в бой със силите на ервананците близо до Астероидния пояс. Беше използвал техниката за добиване на преимущество “чувал”, с която обгради и унищожи вражеските кораби, оставяйки все пак командира им Ор Сув Рес да се изплъзне! Не ни е известно каква е точната численост на противника, но свидетели на сражението заявяват, че бройката кораби е била над две хиляди, колкото и странно да звучи. Те отдавна скрито са патрулирали и са охранявали в състояние на свободно висене, някои ключови точки от този район. Приехме, че гениалният GH306 ще получи повторно повишение, тъй като силите на Обединената Земна Флота се нуждаят от такива герои! Още веднъж поклон пред жертвите в тази колосална битка!”
По-нататък надписът странно защо не се четеше. Може би от командването бяха сметнали за уместно да заличат някои нелицеприятни факти за собствените загуби или просто да доукрасят своята наистина забележителна победа посредством въздържане от споделяне на допълнителна информация за подробностите на сражението.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА: ЛОВ НА МЕТЕОРИТИ

Ловът на метеорити е романтичен, но и опасен. Жерар Доунс си отиде безславно, а аз бях предупреден от Ренто за огромната опасност, която беше надвиснала над мен. Разбира се, аз бях приел хората на Енбрайт за реална заплаха отдавна. Те имаха интерес от моята смърт по редица причини.
След последното ни приключение, скоро получих ясни индикации, че времето ми е преброено точно от тях.Може би, аз, Джервонд Ом Сан, бях пропуснал да спомена някои съществени подробности от ежедневието ни на Харон – то далеч не се състоеше само и единствено от сън, работа или пък охрана на нашата смешно малка колония. Имаше и доста други фактори, които трябваше да бъдат взети под внимание. Космическите хулигани проявяваха агресия, но реално не можеха да управляват колонията сами – било поради липсата на знания и умения, било от собственото си тесногръдие.
Около Енбрайт бяха събрани неудачници, които имаха известно чувство на значимост когато бяха близо до толкова виден и изтъкнат бандит – макар че мнозина отдавна се молеха Макдугъл просто да си отиде – било от естествена смърт, било от някаква друга причина.
Може би съдбата чу техните молби и наистина се отзова – при това навреме.
Проблемът беше, че истинският източник на финансиране на групата на Енбрайт, беше Зерилия Кокс, която също беше мъртва. Те въртяха нелегален хазарт, от който капеше по нещо. Който нямаше валута – земни енти или пък електронни кредити на Галактическата федерация, които навярно смътно напомняха на нашите собствени, който бяха в обмен на Зегандария, плащаше по друг начин. И никой не се оплакваше. Проблемът беше, че сред като Незабележимите удариха толкова неочаквано преди смъртта на моя приятел Джейк, целият хазарт се обезсмисли, тъй като се смяташе, че истинската цел на Енбрайт е да събере достатъчно средства, за да се измъкне от “тази дупка”, както той любезно наричаше Харон.
Но да не влизам в излишни подробности, тъй като не всеки би имал търпението да вникне във всеки детайл.
Би било редно обаче да се споменат някои подробности за типа хазартна дейност, която развиваха. На Зегандария се играеха “Ентозу” и прочие, но тук нямаше условия за тези игри.
Играеше се на огромно поле – приблизително метър и двадесет по земните стандарти. Всеки един от четиримата играчи разполагаше с карти живот, които изплащаше със собствената си кръв, в случаите в които не можеше да плати дори и с храна. В хода на играта се развиваше истинска космическа война на колонията, в която се играеше до последния оцелял, който обикновено беше от хората на Енбрайт. Имаше и случаи на умрели от прекалена хазартна зависимост. Но Енбрайт беше хитър и се стараеше да избягва този сценарии, който между впрочем вредеше и на репутацията на бизнеса му. Когато играта биваше загубена, провинилият се беше длъжен да предаде живота си в полза на Енбрайт и хората му. Хитрият бизнес гуру препродаваше своята стока тайно на други близки човешки разселки. Но за това научихме много, много по-късно.
Ние нямахме ресурси да организираме полиция, която да се занимава със всички негови прегрешения, тъй като добивите от космическите оранжерии едва ни стигаха, а и нямаше смисъл.
Покойната Зерилия Кокс също разбра за алчната същност на своя партньор и скоро се отдръпна. Носеха се слухове, че Енбрайт се готви да я премахне физически и да прехвърли вината за това на Незабележимите.
Но тези създания осуетиха опитите му за това.
Бях в една от основните сгради на нашата колония. При строителството на Харон, особено когато се каниш да изграждаш някаква по-масивна структура върху повърхност от скали, примесени с азотен лед и метан, трябва да следваш определени принципи. Нашите сгради имаха изометричен характер и овално-яйцевидна форма – те трябваше да са достатъчно стабилни, за да не потънат, нито основите им да поддадат при евентуален сблъсък с много малки метеорити, което не беше напълно изключено все пак, а също и слънчевите ветрове, за които нашия спътник беше основна бариера. Бяхме открили нова сплав хироний, който беше доста по-здрав от кевларита на Зегандария – може би над три пъти, и притежаваше нуждата еластичност и така наречения толеранс на отклонение. С други думи, можехме да се радваме на комфорта да строим конструкции на повече от един етаж над повърхността, което при тези условия си беше чист лукс.
Обикновено на първият етаж се разполагаха обслужващите помещения, а на втория и третия – жилищните.
Тъкмо се канех да легна на антигравитационното легло и да превключа в режим на хибернация, когато бях нападнат вероломно от най-малко петима гангстери. Скафандърът дрънчеше от ударите им – те бяха въоръжени с ансарски боксове, явно искащи да ме убият. Двама от тях разполагаха и с лазерни резци, но тогава нямах време да се оглеждам.
Бързо реагирах и нанесох удар към най-близкият от тях. Като любимец на Фон Бласк бях наследил някои от неговите бойни умения – той беше учил при Кенджи Нолсуро основите на така наречения космически бой и даваше всичко от себе си да предаде тези свои знания на мен, вярвайки че аз съм предопределен да извърша важни задачи.
И се оказа прав. Ударът почти раздроби челюстта на натрапника и брутално пръсна визьора на скафандъра му. Последва мъчителна декомпресия и онзи започна бавно да се задушава. Беше жилав и не се предаваше лесно, затова грабнах лазерния резец на един от нападателите и го намушках в сърцето, довършвайки го окончателно. Този удар би беше показан от Ренто малко преди окончателно да се разделим. Той твърдеше, че “еворо” имаше някои предимства при близка дистанция. И това ме спаси.
Останалите се разбягаха.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА: ТАЙНОТО МИНАЛО НА ЕНБРАЙТ

След въпросното нападение реших да се разровя внимателно в миналото на своя най-голям враг. То беше забулено от дълбока тайна, която беше определено твърде удобна и действаше в полза на този вече покоен субект.
Някаква опитна ръка сякаш го пазеше. Но най-сетне успях да се добера до нещо интересно. Оказа се, че Макдугъл Енбрайт е земен клонинг, който е шпионирал сред нас. Тогава реших да се заровя още по-дълбоко. Не разполагах с трупа, а и не можех да разпитвам наляво и надясно без това да събуди сериозни подозрения.
Оказваше се, че продължителността на живота, която беше генетично определена за тези създания, беше истинската причина за смъртта.
- Боже мой, това означава също и че Зерилия Кокс, а също така и моят приятел Джейк са били …
Болката ме стисна за гърлото и заплаках. Заплаках безмълвно. Заплаках, защото осъзнах трагичната предопределеност на тези създания. Но скоро разбрах. Явно земляните искаха да осъществят контакт – те не бяха сигурни към коя раса принадлежим или пък от какво естество точно е нашата психика. Не знаех също и дали не беше изтекла някаква информация от нашите членове на колонията, които бяха препродавани от Енбрайт при неговите жестоки хазартни игри.
- Това вече наистина означава, че трябва да взема нещата в свои ръце – казах си аз.
Зад мен мракът сякаш се съгласи с позицията ми.
Реших все пак да се поразровя и може би все отнякъде щеше да изскочи нещо, което да ми бъде от полза за този негодник.
Единственото, което обаче излезе наяве беше нещо твърде обезпокоително.
Енбрайт сякаш се беше пръкнал от нищото и не беше успял под никаква форма да остави следи зад себе си. След щателен преглед на архивната на колонията, която се помещаваше в едно от изолираните подземия, не много далеч от някои от оранжериите,  и беше строго охранявано открих малък нарензиев чип, който беше толкова криптиран, че не успях дори да го отвора – камо ли да разчета същността на съдържанието.
Изненадах се, но върнах чипа на мястото му, за да не усетят неговата липса. Продължих да ровя – и в крайна сметка не излизаше абсолютно нищо!
Сякаш Магдугъл Енбрайт изобщо не се беше раждал, нито пък беше имал някакъв живот преди Харон.
- Това е невъзможно – възкликнах аз. – Абсолютно безумие.
Реших да поразпитам отдалеко някои от неговите хора, които може би бяха по-сведущи от мен.
Единственото, което научих беше, че Енбрайт се беше опитвал да продава някакви интересни неща на някого и оттам за първи път беше усетил някаква опасност.
Енбрайт може и да беше нагъл и самодоволен хулиган, но със сигурност беше доста интелигентен мъж с топки и не му пукаше от нищо и от никого.
Опитах се да направя някакво предположение какво толкова можеше да се случи, за да постави куражът му под въпрос?
Сякаш дори и стените бяха неми свидетели на всички мои безплодни търсения.
Не можеше да ми бъде особено от полза и мъртвата му съдружничка, което съвсем свиваше диапазона на моите търсения.
Eдно беше ясно – всичко около него напомняше на смъртна неизвестност!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: МЪРТВИЯТ ГРАД

Мъртвият град наричахме едно много странно място. Може би пропуснах да спомена, че колонията ни се намираше в един от кратерите в южната част на Харон. Разположен беше в Тъмния Северен Полярен Район – там беше едно от най-студените места на Харон, който като цяло беше крайно негостоприемен.
Преди време решихме да организираме експедиция, която да разкрие възможни следи от предишен живот на спътника. Допускахме, че може би ервананците бяха отсядали тук за кратко, но нямаше как да бъдем сигурни. Планирането на подобно начинание не беше никак лесно. Трябваше да ангажирам най-добрите си хора, които да се отдадат на каузата и наистина да покажат своите умения.
Първо отдалечеността на нашата крайна цел беше действително трудно препятствие. Не можехме просто да крачим през ледовете. Второ, нямахме и истински оръжия, с които да се справим с потенциален противник.Реших да взема със себе си Джесика, която беше правнучка на покойната Госпожа Едуотър, която услужливо беше спасила Марк и Сасия в “Клиника Сейнт Джоузеф”. Тя беше с вродена изтънченост и от осанката и лъхаше истинско доверие.
Определено ми трябваше и техничар, защото вградените механизми и капани от някаква цивилизация можеха да се окажат също сериозно изпитание за нас.
И накрая изпитвах действително остра нужда от хора, които можеха да се бият, защото освен мен и хората на Енбрайт нямаше твърде много други подходящи.
Исках или не, трябваше да потърся помощта им и да се надявам, че разкритието, което направих за техния лидер, ще ги обърне в моя полза.
Реших да се срещнем в оранжериите, след вечерната смяна имаше кратка пауза, която беше породена от самия цикъл на работа – това беше промяната на параметрите на напоителната система. Проблемът беше, че поради силно отрицателните температури, използвахме вода на гранули, която постепенно се усвояваше от растенията.
Хората на Енбрайт не бяха очаровани и никак не желаеха да се месят в моите проекти. Те жадуваха да играят соло, което ще рече сами да си сложат примката, защото гладът и безизходицата в колонията нарастваха.
Пръв към мен се обърна Ривинъс Олк, който беше толкова кръвожаден и всъщност беше дясната ръка на самия Енбрайт:
Искам да знаеш, че за да дойдем, трябва да получим нещо повече от сладки приказки за това дали Енбрайт е бил клониран или пък не. От друга страна, информацията, която даваш е твърде ценна. Та ние сме били водени за носа през цялото това време. По дяволите! – довърши той своята тирада със звучна ругатня.
Не искам да ви лъжа, колонията, която бяхме замислили като устойчива, може би изобщо не е такава – обадих се аз Джервонд Ом Сан - потомък на Серайджа Гул Сан, който беше в крайна сметка един от последните оцелели при битката за Ау Кактир.
Външният ни вид донякъде ги респектира. Те също знаеха, че корабът отдавна е потънал и бързаха да отърват кожите. Проблемът беше, че докато беше при мен, Ренто ги беше отменил в тази част и контрабандистите не можеха да печелят на гърба на бедните колонисти. Това определено им бъркаше в здравето. А да разчиташ на печалби от хазарт на място като това си беше чиста лудост!
Тук искам да кажа и още нещо, приживе Зерилия Кокс беше поставила своите дейности в ред. А Магдугъл – колкото и да се пишеше на тарикат и разбойник – не беше. Имаше неуредици в плащанията между членовете на бандата и като цяло офертата ми им звучеше достатъчно примамливо.
Те все още ме гледаха с недоверие, но имах реалното чувство, че ще налапат въдицата. И не се излъгах.
- Добре, ще те придружим, но искам да знаем отсега какъв реално ще е делът ни в печалбата или плячката. Черно на бяло. А освен това имаме нужда и от по-сериозни оръжия. Какво на практика ни предлагаш? – изръмжа друг член на бандата на име Лозур Бан, който беше най-кръвожадният мерзавец от тази прогнила шайка изнудвачи и убийци.
- Ще получите петдесет процента  - тихо отговорих аз. – За себе си аз ще задържа само десет. А какво ще правя с тях, си е моя работа!
- А къде ще отидат останалите четиридесет процента? – поинтересува се друг член на бандата. – Това са много пари.
- Това също не ви влиза в работата – озъбих им се аз.
Те се спогледаха. Усетиха, че не ги лъжа, но и почувстваха, че стъпват върху тънък лед, който ако се пропукаше, можеха лесно да се удавят. Стъпваха не особено уверено, защото бяха свикнали да налагат своите собствени правила. И това си беше лично тяхна работа.
Лозур Бан ми допадаше – беше готов да скърши врата на всякаква твар и беше точно толкова силен, колкото дребен гроандус. Това копеле явно не беше раждано от жена!
Малкото ни съвещание можеше лесно да привлече любопитни погледи, затова се постарах да взема необходими мерки. Вярно беше, че не разполагахме с рианданови терафлайтери, но все пак можех да измисля нещо. Бях достатъчно находчив и гъвкав и неслучайно моят велик прародител е бил велик войн.
Реших просто да пусна другите за зелен хайвер като ги излъжа, че покойният Енбрайт е оставил скрито голямо състояние и на тях се даваше определено време да го намерят. Ще се учудите какви чудеса е способна да сътвори алчността! Наистина ще се учудите!
“О, да, Джервонд”, рекох си аз, “твоето време най-сетне дойде! От теб вече все пак зависи нещичко! Постарай се! Свърши си работата добре! Не се предавай! Недей!”
Тези мисли пробягаха през съзнанието ми за по-малко от милисекунда. И едва ли на някого му направиха впечатление.
- Вижте, всички сме гости на този свят – започнах със странен глас аз, - много от нас загинаха, може скоро и всички да умрем. Искате да свършите като моят приятел Джейк в собственото си легло? Или искате да се борите като хищници, какво по природа сте? Решението е Ваше.
Думите ми явно им направиха огромно впечатление – те осъзнаха, че все пак можем да намерим общи допирни точки.
Сега трябваше да започнем подготовката.
- Колко души ти трябват за това пътуване? – поинтересува се четвъртият член на екипа. – Нужно ни е да знаем, за да се приготвим!
- В тази експедиция трябва да вземат участие поне дванадесет души – отвърнах съвсем уверено аз, все едно бях ръководил експедиции през целия си живот.
- Мисля, че можем да ги осигурим – отговориха в хор те.
- Това ме устройва напълно – приключих разговора аз.
След това ние лека-полека се измъкнахме от оранжериите. За наш късмет не бяхме привлекли излишно внимание. Планът ми вече започваше да работи. Бях превърнал най-големите си врагове в най-големи приятели!
Най-голямата ирония беше, че нашата планета Плуто, имаше ретроградна орбита, която свидетелстваше за нейното насилствено минало, а ние бяхме на Харон – място, където да оцелееш без насилие, беше почти невъзможно!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: КОНТРАБАНДИСТ

- Да си контрабандист не е за всеки – обичаше да казва Ренто. – Изисква се дупе и здрава психика. Нещо повече. Изисква се да си способен, когато стане наистина напечено и те погнат здраво, да си свършиш работата докрай сам.
Обичах го, макар и смътно да знаех, че е твърде опасен. Той беше пример и образец за една бавно, но неотменимо изчезваща порода. Той се подвизаваше под това амплоа не защото нямаше огромни познания на войн или пък беше по-малко наясно с принципите на астрофизиката или квантовата механика от мен самия. Ренто искаше и обичаше този начин на живот. Да бъде член на глутницата или пък вълк-единак. Друг избор не го устройваше. По мое мнение това беше краят на една епоха на истинските мъже, които държаха на своята дума.
Ренто човъркаше нещо по своя боен спидер и се опитваше да подреди разбърканите си мисли.
- Помисли си само, друже – обърна се към мен приятелски. – Заминаха си действително добри хора. Но процесът на естествен подбор не прощава изобщо. Онези, които мислехме за силни войни и лидери, се оказаха не чак толкова силни или пък просто хора с мал шанс.
Разсъжденията му макар и прости ме потресоха. Той говореше самата истина.
- Този свят си отива. Може би ще дойде едно по-добро начало. Но със сигурност няма да бъде същото. Ние вече живеем във друго време и доста от нас го усещат. Остави тези загубени душици на Харон – те нямат нужната съпротивителна сила, която изисква животът. Те не знаят и не желаят и да го знаят. Те използват най-простата и отвратителна за самия живот техника на оцеляване – мимикрията. Това не е смешно, а страшно.
- Какво ще направиш като приключиш с този занаят? – полюбопитствах аз. – Все трябва да се занимаваш с нещо, нали така?
- Ще отида там – посочи неопределено с ръка той.
Опитах се да проследя посоката на неговия пръст, но не успях да разбера нищо. Ренто говореше загадъчно.
- Имаш ли представа какви брутални налози налагат корпорации като Королан Бру над земните жители? – неочаквано смени темата на разговора той.
- Ами, честно казано, никога не съм се замислял? – промърморих аз. – Това като цяло е твърде специфичен въпрос?
- Но жизнено важен – потвърди Ренто. – Налозите са деветдесет и пет процента. Имаш ли представа как се живее със жалкия остатък, който Земната федерация ти подарява – при това най-любезно.
- Говориш за тези неща с огромна емоционалност – изумих се аз.
- Драги ми Джервонд, запомни добре социалното равенство или пък идеологията за перфектно общество е една илюзия, но онова, което видях със собствените си очи надминава и най-смелите ми очаквания. Това е просто едно огромно безобразие и нищо повече.
Ренто довърши ремонта на машината си и побърза да се приготви, за да осъществи една от последните доставки.
Той знаеше, че твърде много разчитаме на него и имаше защо.
Психиката на контрабандист е нещо, което много малко хора можеха да разберат.
Интергалактическата полиция беше наложила огромната награда за главата му не защото той погазваше определени правила, а поради баналната причина, че хора като него искаха да живеят както си знаят. Тоест Ренто не отчиташе дължимите суми на корумпираните й шефове. Много скоро прегрешенията му станаха твърде много и той беше принуден да се откаже от тези свои начинания. Разбира се, все още никой не знаеше, че той е убил Фон Бласк, защото военният командир беше обещал да държи езика си зад зъбите. Искаше да изтъргува тази ценна информация и ако щеше да говори с някой, трябваше да е или висш сътрудник на корпорацията Королан Бру или пък някой от губернаторите на Земната федерация. За момента, не можеше да напусне своята позиция на Цербер, тъй като поради тежките условия лесно можеше да избухне брутален бунт, който можеше и да не бъде потушен.
Не беше излишно да споменем, че в недалечното минало имаше поне два бунта, които бяха прекалено опасни за цялата колония и можеха да застрашат съществуването на този аутпоуст, на който Земната федерация се надяваше и разчиташе.
Името на командира беше Брутус и той знаеше как да се пазари. Беше се домогнал до тази позиция с най-брутални хватки и се възползваше от всякакви възможности за лично облагодетелстване.
Брутус беше с доста улично възпитание, но в никакъв случай не беше глупак – той знаеше как да изтъргува една информация, която можеше да се окаже ценна и полезна. Но едно от нещата, които биеха на очи, беше реалната възможност за постигането на смешен вид автономия.
Земната федерация беше измислила хитрата хватка, чрез която поощряваше предателствата на командирите, давайки им известна автономия.
Разбира се, нищо не се знаеше и Брутус едва смогваше да се справи с покачващите се изисквания. Мнозина преди него се бяха провалили и не бяха стигнали дори и дотук.
От Земята искаха все по-високи постижения, а възможностите за растеж на Цербер бяха ограничени. Въпреки всичко, Брутус беше първият, който осигури професионални медицински сестри, а също и военен лекар, който наистина да бъде в помощ на ранените ветерани. Заради тази своя правилна преценка той можеше да предаде много ценна информация на земното командване.
В интерес на истината, когато бюджетът на аутпоуста на Цербер беше гласуван, бяха направени някои неособено лицеприятни коментари, касаещи развитието на цялата космическа политика на Земната федерация.
Горе-долу издръжката на базата, взводовете, различните инсталации, а не на последно място и медицинския персонал беше от порядъка на сто милиарда енти, което беше твърде много. Това беше почти четири процента от целия бюджет на корпорация Королан Бру, която имаше да разгръща тепърва своите сериозни завоевателни възможности.
След направените разкрития обаче, взводният командир се надяваше, че бюджетът ще бъде увеличен и заслугите му към общото благо – зачетени. Надяваше се също да не си остане само с едната надежда.
Както и да е, медицинската сестра беше разпитана не от командира, а от съвсем друг човек и беше твърде вероятно да беше изказала нещо неприятно.
Но той щеше да проучи въпроса. Веднага пусна връзките си и се постара да научи всичко, до което можеше да се добере. Някъде не много далеч напред се готвеше нещо наистина голямо!
Брутус щеше да вие като улично псе, защото знаеше, че Земната федерация се канеше да измести аутпоуста на малката планета-джудже Хаумея, което за него беше изключителна глупост. Не че разселката на Цербер щеше да спре да съществува, но той лесно можеше да си загуби главата.
Нареди само той да има достъп до тялото на Фон Бласк и всъщност това се оказа печеливш ход. Там имаше малка шифрограма, която той с огромна сила на волята и помощта на суперкомпютъра на колонията разчете.
“Ренто, паднах от твоята ръка. Но да знаеш, че на онзи свят … има възмездие!”
Отне известно време на командир Брутус да осмисли написаното пред себе си. Ренто? Та не беше ли той онзи контрабандист, за чиято глава искаха такава голяма награда?
Струваше си да провери, но не можеше да направи това директно, тъй като Интергалактическата полиция беше твърде вероятно да надуши нездравия му интерес към тяхната работа.
Малко по-късно се получи специална новина за него по вътрешните канали чрез транслационната станция на Марс.
“Ренто. Бивш ловец на глави. Зегандарианец. Извънредно опасен и ловък контрабандист!”
Командирът искаше направо да потъне вдън земя и това беше неговият край, но бързо се окопити и реши да не се дава без бой. Той трябваше да успее и да направи нещо – иначе с него беше свършено окончателно.
Но някъде зад себе си чу гласове. Бързо напусна командната зала със суперкомпютъра. Трябваше също и да презареди своя скафандър, тъй като кислородът свършваше относително бързо.
Тогава разбра. Те не бяха сами. Ренто беше идвал тук на същата този малка планета-джудже и това не беше станало току-така. Ами ако беше човек на Королан Бру?
Реши да не се занимава с него директно, но да сподели ценните сведения по начин, от който нямаше как да му избяга повишението. Не искаше да го ликвидират заради намеса в делата на корпорацията. Щеше да бъде пълен абсурд! Королан Бру използваше специална организация, наречена Светата космическа инквизиция, за да убива, кастрира, разчленява и унищожава непокорните. Свещен космически морал!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА: КОСМИЧЕСКАТА ИНКВИЗИЦИЯ

- Пуснете ме, зверове – пищеше млад контрабандист, който очевидно нямаше късмета на Ренто.
- Ще те кастрираме за назидание, мръснико – изрева му Главният екзекутор. – Аз имам правото да те превърна в безполов индивид. Ще те обезлича напълно и ти ще свършиш на минната колония на Луната. Наличието на сериозни престъпления в досието ти е просто безобразно. Ти си бил и главен съучастник в гнусните деяния на толкова много други престъпници.
Мястото на мъчението беше крайно специфично и наистина трябваше да бъде такова, каквото е. На главата си Главният екзекутор носеше специален ебониев шлем, който се връзваше с целия му скафандър. Той трябваше да всява ужас у провинилите се.
Престъпникът този път беше едва на двадесет и три земни години, със здраво телосложение и доста лош късмет. Бяха се опитали да пренасят определени забранени суровини и да използват някои специални портове с ограничен достъп, намиращи се на Марс. Какво се случваше после с всичко това беше напълно неизвестно.
Портовете с ограничен достъп на Марс се намираха в района на така наречения Басейн Утопия. Там контрабандистите бяха достатъчно далеч от обсега на земната юрисдикция и на практика правеха каквото си поискат.
Естествено, някой ще запита нямаше ли логична причина нещо от всичко това да не се случва по този начин? Нямаше ли опасност да бъдат хванати или дори убити на място. Та нали най-важната разселка на Земята беше именно там. Нали цялата основна комуникация беше базирана в базата “Цар Тарис”, откъдето Королан Бру командваше огромните си операции.
Базата “Цар Тарис” беше толкова огромна, че в нея можеха да се съберат не двеста и петдесет, а може би дори над хиляда души, но не това беше целта на земното командване. То жадуваше и желаеше да има определен буфер или толеранс в случай, че трябваше да отзове част от своя контингент, разположен на Цербер.
С течение на времето клонингите, които умираха, бяха премахвани по много хуманен, според разбиранията на корпорацията, начин. Те бяха използвани за различни разработки, чрез които можеше да се постигнат определени резултати.
Точното местоположение на “Цар Тарис” беше строго секретно, но се предполагаше, че е някъде в района на Алба Монс, което на практика му осигуряваше известна защита срещу ветровете, които неспирно духаха на марсианската повърхност.
Алба Монс беше също така известен и като Алба Патера и представляваше вулканичен връх с формата на казан, а още по-рано беше известен и като аркадиански пръстен.
Това място не беше избрано случайно от Земната федерация, тъй като именно там можеше да се отбият евентуални атаки по суша от чужди цивилизации. А за въздушната отбрана разчитаха на фотонни оръдия, които бяха толкова нагъсто разпространени из цялата база, че можеше да ти стане драго. Освен оръдията имаше и няколко кораба-прихващачи – готови да дадат частичен отпор.
Базата беше достатъчно добре скрита, но все пак ервананците бяха доказали своята брутална безочливост на навлизане в жизненото пространство на човешката популация.
Затова Королан Бру реши да отдели специална част от бюджета си, за да засили охраната й.
Понякога Светата космическа Инквизиция изпращаше определени части точно до тази база, тъй като клонингите бяха известни с пълната си лоялност и липса на почти всякаква емоционалност. Не много далеч в същия кратер беше разположена друга конструкция, която беше в близост до товарните докове и официалните космически портове на Марс.
Там инквизицията провеждаше своята наказателна дейност.
Младежът беше гол, в очакване на своето наказание. Екзекуторът не бързаше да приключи това мъчение. Досега никога не беше наказвал някого лично и то на Марс. Но този път този престъпник беше прекалено важен и сериозен, ако можеше да се вярва на сведенията на Земната федерация.
- Ще се простиш със възможността да извършваш злодеянията си – изсъска той, за да вдъхне повече страх у жертвата си.
Бяха го овързали здраво с неоренови въжета и той беше приведен в безпомощно състояние. Беше толкова сам – изоставен от своите другари, на които беше донесъл богата плячка.
Контрабандистите от “Ордена на Варкс” работеха само за своя лична изгода и това беше правилно според тях.
Скоро екзекуторът започна бруталната операция. Младежът показа дух, но от огромната болка припадна. Екзекуторът се беше постарал да има обилно кървене и това задоволи самодоволството му на мъчител.
Само околните стени от масивен композит бяха ням свидетел на цялото това зверство. Светлината беше толкова мъждива, а неонови лампи хвърляха своя болен светлинен темперамент наоколо.
Няколко минути и тъканта беше отделена от тялото, а зейналата огромна рана беше направо плашеща и обилно кървяща.
Мъчителят продължи с безчинствата си, поливайки живата рана с разтвор от солна киселина – не прекалено силна, но достатъчно, за да причини зверска болка и припадналото тяло да се замята в зверски сатанински транс.
Накрая, след като приключиха, просто разстреляха нещастника. Това поне прекрати нечовешкото му страдание.
Главният екзекутор свали своята маска – той беше мъж на средна възраст, знаещ какво означава болка, защото сам беше обезобразен при едно от нашествията на бруталните ервананци.
За новобранците – те бяха престъпвали пределите на Слънчевата система само веднъж, но на практика бяха чести скрити наблюдатели отвъд пояса на Кайпер. Нещо повече – те се учеха от постиженията на хората, изучавайки техните слабости по свой собствен начин в очакване на нанесат удар по противниковата цивилизация един ден.
Но дотогава имаше все още твърде много време … прекалено много време. И щяха да се случат доста неща.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: КРАЯ НА РЕНТО

Ренто беше обречен на брутално разкаяние, но с времето ясно осъзна тъгата на живота на вълк-единак. Колкото повече време минаваше, той осъзнаваше, че скоро нямаше да може да остане в пределите на Слънчевата система, а да се върне на Зегандария беше невъзможно.
Преминах през всичко това – процеди през зъби той. – Убих всички онези. Убивах за теб, детектив Бос. И ти бях верен. Сега станах престъпник, за да оцелея, а ето че идва краят и на това мое поприще. Къде да се дяна, боже мой!
Малцина можеха да се бият по-умело от него или да държат оръжие по начина, който неговата ръка само можеше да придобие след интензивни тренировки на Себур Наг – далеч от погледите на обикновените наблюдатели.
Сега той беше лишен от правото на живот, лишен от правото на занаят, жадуваше да осъзнае своето прегрешение и да постигне изкупление, ако не пред другите или Всевишния, то поне пред самия себе си.
В крайна сметка реши да се запъти именно към Хаумея, където можеше да умре като истински войн.
Ренто не искаше да се връща назад, но осъзна и още нещо – каква огромна лъжа е бил животът му досега. Толкова фалшив и толкова безсмислен – беше станал жертва на собствената си наивност да помага на другите. Толкова дълго се беше опитвал, толкова дълго беше погазвал правилата, толкова пъти му се беше разминавало на косъм.
Той беше Ренто, решен да убива в името на имагинерна цел, но за да защити другите и да им помогне, както той го разбираше.
Земната федерация все още не беше създала разселката на Цербер и това беше много съществено за всички тях. Те нямаха реален достъп до това място, а Ренто реши да приключи своя живот именно там.
Земните поети имаха едно интересно стихче за тази планета.

“Хаумея – майка доброта,
На деца ти даде живот,
Две до теб са те – за вечни времена!”

Спидерът му кацна на Хаумея и той излезе от него. Студът беше пронизващ. Той направи няколко крачки, които му се сториха безкрайни. Опита се да си даде кураж. След това бавно посегна за оръжието си. Пред очите му изплува следния спомен.
Навремето детектив Бос му беше казал:
- Обичам те като син, смахнато копеле. Ти си като другата половина от тялото ми – само че по-лошата – покашля се той и се засмя в своя типичен стил.
- Благодаря, татко, искам да кажа, детектив Бос – измънка Ренто, който беше трогнат.
- В нашата работа, момчето ми, няма място за сантименталност – обърна се детектив Бос към него. – Обичам те подсъзнателно, защото знам, че би си заложил задника и би умрял за мен. Аз бих направил същото и за теб. 
Този разговор се беше водил толкова отдавна, но Ренто го помнеше. След това отрядът на детектив Бос беше станал номер едно на цялата планета Зегандария. И някъде там, дълбоко в себе си той най-накрая намери своето “семейство”.
Това “семейство” го приемаше и му даваше опора – поне докато изпълняваха общите си мисии. А и нерядко детектив Бос се опитваше да даде някаква помощ на изпадналите си съекипници. Макар и самият той да бедстваше.
Коравият мъж беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне дотук. Той твърде дълго се беше затварял в себе си и се беше самоизолирал от околния свят. Държаха го на повърхността връзката с Бос и останалите. Сега той нямаше цел в живота. Беше платил и своя дълг към Джервонд. Какво повече очакваха? Не дължеше повече никому нищо.
Натисна спусъка и стреля. Душата му се отдели от тялото и той успя да види целия си измъчен живот като на сън. Всички грешки и неволи. Всяка глупост, която беше извършил. Всяка добра постъпка, която беше се изтръгнала от дълбините на сърцето му.
Трупът му тупна бавно, а скафандърът щом направи досег със повърхността, започна бавно да замръзва.
Само очите му – изцъклени и зловещи – бяха пълни с тъга, тъга по един неизживян живот, пълен с твърде много – дори премного страдание.
За някой това страдание беше нищо, но за суровия Ренто беше изкуплението, тъй като той дълго време беше вървял надолу почти напълно съзнателно, но неизбежно обречен от обстоятелствата, беше изковал инстинкта си на убиец.
В природата съществуваше съвсем проста закономерност – не оцеляваше най-силният, най-способният, а най-приспособимият към дадената ситуация. Ренто вече беше пътник от много по-рано, той беше направил всичко възможно, за да стигне дотук.
Скафандърът му беше обгърнат от ледената прегръдка на смъртта. Това беше цената, която той плати за грешките си!
Една твърде висока цена!
Миговете на забвение лесно щяха да бъдат спуснати, когато и спидерът му изчезнеше в този леден ад.

_____________________________________________________________________________________

* Поясът на Кайпер е част от Слънчевата система, намираща се на разстояние 30 АЕ до 50 АЕ от Слънцето с инклинация, близка до еклиптиката. Представлява околозвезден диск, разпростиращ се отвъд планетите. Подобен е на Астероидния пояс, но е много по-голям – 20 пъти по-широк и от 20 до 200 пъти по-масивен.

* Шест фута и пет инча се равнява на приблизително 195 см.

* Имената на четирите луни са Хидра, Никта, Цербер и Стикс.

* Откъс от Дао Дъ Дзин от китайския мислител и философ Лао Дзъ.

* Мохикани – известно северноамериканско племе.

*Крайовулканичен – материалът, който изригва от тези формации е под формата или на заледена течност или на газ като амоняк или пък метан.

*Джон Сингълтън – учен със сериозен принос в областта на електромагнетизма.

* Филоксера (Viteus vitifolii) е много малка листна въшка до 1 мм в овална форма с червени очи, която се установява в кореновата система.

*Енворанът е футуристична игра, която определено допринася за поддържането на устойчива космическа колония, тъй като приходите от продажба на билети се използват за нейната икономика.

*Слънчевият или звезден вятър представлява поток от заредени частици и плазма, които биват изхвърляни в горните слоеве на звезда.

* От английски език out – вън и post – пост, стража.

* Индулгенция – освобождаване от църковните наказания, наложени за извършването на даден грях.

* Въпросната технология се нарича AgriHouse и се използва от НАСА.

* Сал Ракели “Измененията на Земята и бъдещето на човечеството”

* Ермозо – на зегандариански диалект означава “глупаци”.

* Хелий-3 (3He) е изотоп на хелия, съдържащ 2 протона и 1 неутрон. Хелий-3 не е радиоактивен и е много рядък на Земята.

*Вид ядрена реакция, при която две или повече атомни ядра се сливат, образувайки по-тежко ядро.

*Интрон (съкратено от intragenic region) се нарича нуклеотидна последователност, който се отстранява при снаждането (англ. splicing) по време на зреененето на РНК.

*Телепатията (на гръцки: τηλε, означаващо „далечно разстояние“; и на гръцки: πάθεια „чувство“) е парапсихологическо явление – пренасяне на мисли и чувства между хора на далечни разстояния без използването на технически средства.

* Астероидът Хаумея е наречен на хавайската богиня на раждането Хаумея.

* 50 келвина се равняват на -223, 15 градуса по Целзий.