МЪРШЛЯК И АДВОКАТ

Утрото – навъсено нещо, спеше ли му се, махмурлия ли беше, но не бе във форма. Стана осем, а навън едно такова мрачно и тъжно, муси се, а не реве. Имаше чадър, не го беше използвал отдавна, но знаеше, че е тук, в гардероба някъде. Още е рано, децата спят, не бива да шумоли много, обаче се ядоса, че този черен хитрец се крие от него, сякаш му прави напук. Не беше време за криеница, а и чадърът може да извика дъжда – така се случва обикновено, не става обратното. Вълнуваше ли се, друго ли беше, но обърка всичко: първо трябваше да се изкъпе, после да се обръсне, да се облече и накрая да помисли за чадъра. Защо му хрумна първо за него? Да, май наистина се притесняваше от нещо.

- Една кратка консултация, колега, нищо повече – беше се обадил преди два дни на състудента си от факултета по право. Той беше станал известен адвокат, но навремето бяха просто приятели, в една студентска компания.

- В коя област? – пошегува се колегата.

- В твоята, в твоята... Правна консултация ми трябва.

- Че моята област е и твоя. Да не си станал оперен певец? Дай по-добре да се видим, време мина.

Така се разбраха да се срещнат днес, в десет, пред Съдебната палата. Нямаше как да сбъркат мястото – колко пъти бяха идвали тук заедно на практика, колко пъти бяха пушили в коридорите, тогава беше позволено. Знаеха всички надписи по стените - едни такива едри, с позлатени букви, мъдри фрази от древноримско време, когато хората, казват, с пачи пера са пишели златни мисли. На стената на един от коридорите на палатата бяха издълбали грижливо и ясно с острието на счупена вилица и една своя мисъл в областта на еротиката, която не бе тъй мъдра, както се надяваха преподавателите им, но си беше съвсем тяхна.

- Искаш ли да проверим в нашия коридор дали мислите ни са се размножили? – попита колегата си, когато го видя.

Дванайсет години не са много време, но са достатъчно да променят външния вид дори на човек, който винаги е изглеждал добре. Адвокат е, вижда се отдалече – строг костюм, елегантна прическа и съвсем черен чадър, като този, който той имаше в гардероба. Само че при адвоката чадърът сякаш беше част от облеклото, аксесоар, който напомняше за ранга и самочувствието, което той пазеше и от дъжда дори.

Имаше защо – дъждът се беше излял внезапно, за да намокри вехтата жилетка, която  нашият герой беше наметнал, забързан да не изпусне срещата. Макар и евтина и стара, жилетката беше напълно вълнена, нямаше друга. А вълната не се понася много с дъжда – бе се степала и сега едно вълнено мокро кълбо се бе отърколило до строен, леко прошарен адвокат с костюм и черен чадър в ръка пред сградата на Съдебната палата.

- Ти откога не си влизал тук? – попита го костюмът.

- Ами повече от десет години, откакто завършихме – отговори жилетката и се усмихна сиво и виновно.

- Е, това обяснява нещата. Нашите мъдри мисли бяха заменени с още по-мъдри, на по-млади колеги, а после боядисаха всички стени, махнаха ламперията и вече няма мисли в тази сграда.

- Безсмислена сграда, значи – реши да се пошегува жилетката, но май не се получи. – Нали е дом на правото, няма как да е иначе.

Щом сградата нямаше смисъл и мислите им вече не бяха в нея, значи близката сладкарница е удобно място, нали, предложи жилетката. Не, възрази костюмът, ето там ще отидем – и посочи едно заведение, което лъщеше дори в този мрачен и плачлив юнски ден.

Настаниха се, седнаха, вътре беше скъпо и уютно. Поговориха. Отстрани изглеждаха смешно – един самоуверен и спокоен мъж на чудесна възраст, с обноски и търпение, присъщи на вещите хора, общуваше с напълнял и зле облечен чичко, видимо доста над неговите години, който през цялото време се срамуваше от нещо и изглеждаше достатъчно зле, за да бъде набит дори и само за това.

На раздяла дебелият с жилетката се усмихна още по-виновно, докато благодареше: адвокатът плати сметката. Черният чадър се отдалечи бавно и важно, сивата вълна го гледаше с възхищение и като че ли нещо приключи и нещо започна този ден.

- Голям мухльо е станал – сподели адвокатът на човек, който седеше до него на масата в бар близо до Съдебната палата. – Мършляк и половина. А беше най-добрият в нашата група в университета. Това Фаденхехт, Джидров, па и Планиол преди тях, всичко беше изчел, даже преподавателите се дразнеха. Не разбрах какво е станало с него, та да се ошмули така, каза, че бил станал научен сътрудник. Ама че словосъчетание. Наздраве!

Отпиха от уискито. В бара нямаше много хора. Сервитьорката беше съвсем слабичка и ги гледаше с интерес: те бяха мъже с обещаващи хонорари и още по-обещаващи бакшиши.

- Ти защо се занимаваш с него? – попита събеседникът му. – Аз такива ги разкарвам одма. Нямам достатъчно време, за да го губя с неудачници. Нали е сътрудник на науката, нея да пита.

- Нали ти казвам, близки бяхме. Даже се зарадвах, като се обади. Откъде да знам, че е станал такъв мръшляк.

- Какъв точно му е проблемът?

- Дал е поръчителство на свой колега или приятел, не разбрах точно. Близки били, имали си доверие, за него сигурно е нормално, като го гледам, той и на пумите в джунглата ще подаде ръка. Такъв си беше и навремето – наивник, разсеян, все с книга в ръка ходеше, ненормална работа. Та, поръчителствал за заема на този свой приятел, оня взел парите, духнал зад граница и сега от банката него търсят.

- Няма ли друго обезпечение по кредита?

- Още не знам. Ще проверя. Не е там въпросът, гадното е, че щом са погнали него, значи искат да докопат и неговото имущество. Ако има друго обезпечение, очевидно не е достатъчно.

Вдигна чашата и се усмихна на слабото момиче. То се изчерви и след малко донесе още две уискита.

През това време Мършляка се прибра и за да не изцапа антрето, изстиска сивата си жилетка на площадката. Сивата вълна вече съвсем на нищо не приличаше, но учудващо все още висеше някак върху гърба му.

- Ще ми помогне – каза на жена си, - обеща. А той думата си на две не цепи. И преди години беше такъв, сега пък съвсем. Знаеш ли как добре изглежда? Като благородник. Беше хубавецът на групата ни, всичките момичета на него налитаха, сега е още по-влиятелен някак. Адвокат човек. Те, адвокатите, не остаряват, като справедливостта са, достолепни стават.

- Като какво? – Жена му готвеше нещо и тиганът пращеше, не го чу добре.

- Нищо, просто направих глупаво сравнение. Няма да ни вземат апартамента, щом той се зае, всичко ще е наред.

Целуна я по бузата. Тя се усмихна уморено.

Сивата жилетка, мокра и тъжна, продължи да лежи върху гърба на Мършляка, докато той забързано и с дребни крачки се приближаваше до сградата на библиотеката. Трябваше да дочете тази книга. Оставаха му стотина-двеста страници. Отдавна искаше да знае нещо повече за тази страна на правото, страната, която го прави всевечно, отколешно, но и актуално.

- Правото е бременно с информация – казваше на студентите си по време на лекция. – То носи хилядолетната мъдрост, отразена в писани и неписани документи; чрез него историята се превръща в сила, способна да чертае с невидима воля и последователност човешкото битие. Не си мислете, че правото е само набор от закони и от правни норми. Ако го разглеждате така, ще пренебрегнете ценността му като източник на доброто, като творец на справедливото...

Когато хвърляха по него хартиени топки, той спираше лекцията си, прекъсваше мисълта си и си даваше сметка, че вероятно е прекалил със сравненията. Много ги използваше, защото си мислеше, че така мисълта му става по-ясна. Не бе съвсем тъй, това ставаше все по-очевидно, защото от толкова много бели топки около катедрата му човек можеше да си помисли, че залата му е футболно игрище, а той е безпомощен вратар, на който бият дузпи без причина.

Помоли да вземе книгата за вкъщи и да я донесе утре. „Ще я върна след ранната лекция, искам да я дочета.” Библиотекарят го познаваше, дори не му взе разписка. Нямаше да го подведе, този смешен и объркан човечец, за когото през зимата говореха, че прекарва в библиотеката толкова много време, за да не пуска парното вкъщи.

 - Ако мога да обясня на децата смисъла на тезата, която е защитена в тази книга – той я повдигна във въздуха и я задържа там върху невидим пиедестал, - ще умра спокойно.

- Рано ти е за това – каза жена му. – Сега по-добре вечеряй, яхнията ще изстине. Дано да съберем пари за летни обувки на децата.

- Точно това ще им кажа – че информацията ни дава право да взимаме информирани решения, че самото право е информация за доброто и за злото, че само образованият човек може да е правилно осведомен, защото той има способността да преценява, а чрез правото тази преценка става нормативна ценност...

- Моля те, не започвай пак с това.

- Ще я взема в леглото – той постави книгата в скута си и започна да пъха храната в устата си и да гълта, сякаш възнамеряваше после да преживя.

След десетина дни адвокатът и Мършляка седяха в същото лъскаво заведение, което бе още по-лъскаво в слънчеви дни като този, вътре бе все така уютно, вълнена жилетка нямаше, но всички с интерес наблюдаваха овехтелия черен чадър, поставен на масата на двамата мъже. Това бе намереният чадър в гардероба на Мършляка, той го бе открил и окрилен от щастие, че и той има ценна вещ, с която да изглежда достолепен, го бе взел със себе си, пренебрегвайки факта, че вече е лято и носенето на черни прокъсани чадъри не е съвсем уместно. Колко е странно – една и съща вещ в ръцете на едни стои като жезъл, а при други е жалка като бастун.

- Положението ти е по-сериозно, отколкото ми го обясни в началото – каза адвокатът. Бе облечен този път с ленен костюм. Слънцето се отразяваше в копчетата му, сивкави и някак прозрачни. – Банката се е снабдила с изпълнителен лист по извлечение от сметката на главния длъжник, на твоя приятел. Има и изпълнителен лист срещу теб. Образувано е изпълнително дело...

- Ама много бързо – заекна Мършляка.

- Тези неща бързо стават. Не се иска твоето мнение.

- Но аз съм поръчител по дълга. Трябва да знам какво се случва.

- Банката не е длъжна да те уведомява, че е пристъпила към принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника. Ще бъдеш уведомен от съдебния изпълнител.

- Дотам ли съм я докарал? Как лошо звучи. Какви бяха правата ми? Какво трябва да направя сега? Аз съм позабравил вече гражданския процес.

Адвокатът го погледна. Нищо нямаше в очите му – нито злоба, нито болка, ни любов, ни омраза. Празен поглед висеше във въздуха – един невидим мост на старо и повехнало приятелство.

- Струва ми се, че точно ти сега нищо не можеш да направиш.

- Искаш да кажеш, че съм пропуснал да реализирам правата си? Това ли съм направил?

- Не, още не е съвсем късно. Ще обжалваме това, което може. Ще проведем преговори. Подпиши това пълномощно. Така. Отсега нататък ще те представлявам официално.

- А аз какво да правя?

- Нищо. Работи си, води си лекциите. Нищо не се е случило.

- Но дългът е голям, аз обещах на жена ми, че няма да ни вземат апартамента. Не знаех, че положението е тъй сериозно. Сега какво да й кажа? Знаеш, две деца имам... Не знаех, че е толкова зле. Страх ме е.

- Не се притеснявай. Ще оправим нещата.

В слънчевия ден един прокъсан стар черен чадър с мъка улесняваше тромавия вървеж на пълен възрастен човек, който бавно се търкаляше по тротоара, превит от собствените си мисли.

На друг тротоар, близо до Съдебната палата, строен мъж в добра възраст, облечен в елегантен ленен костюм, вървеше към бара, където се срещаше обичайно по това време на деня със събеседник, за чието име не се знаеше много. След минута или две двамата седяха на обичайната маса, след още две минути слабичката сервитьорка донесе от същото уиски и разговорът започна.

- Ще действаме заедно. Трябва да го отървем, загазил е.

- Какво е станало?

- Банката има обезпечение от главния длъжник: първа по ред ипотека върху вила край града. Това обезпечение обаче не е ликвидно – вилата по стойност надвишава размера на кредита, но не може да се продаде лесно. Затова се прибегнали към обезпечението, предоставено от поръчителя.

- Лошо. – Събеседникът отпи от уискито и изглеждаше доволен. Лошите неща май му харесваха.

- Ще се срещна със съдебния изпълнител, за да му се представя от името на Мръшляка. Ще си поговорим като юристи. Ще му дам да разбере, че съм гъвкав. А после ще се включиш ти.

- Дай ми три дни и ще го проуча – приятели, жени, слабости. Ще му пратя хабер през друг. И така лека-полека ще стегнем обръча.

- На банката ще обясня, че поръчителското задължение е акцесорно, такова е и вземането срещу него. Те да преследват първо главния длъжник, ако ще и в Мадагаскар да се крие. Ще видим какво да направим и в тази посока. Няма как да не пробием.

- Така, така – съгласи се събеседникът. – Сега кажи кой ще финансира проекта?

- Аз.

- Какво? Ще платиш всички разноски, за да помогнеш на човек, който сам ти наричаш Мършляк? Не те познавам като такъв, не знаех, че имаш такава страна.

- Защото ме гледаш само по един начин. Няма значение. Вече съм го решил. Знаеш, че имам пари, няма проблеми. Само недей да ме скубеш много.

- Защо го правиш? Моля те, кажи ми, стана ми интересно.

Адвокатът го погледна презрително. Да, този адвокат можеше да гледа много убедително и в такива моменти погледът му не бе нито празен, нито пуст.

- Не го правя за него.

- А за кого тогава? Заради себе си ли? Изкупваш стари грехове?

- Не. За жена му го правя. Аз още не мога да я забравя.

- Така кажи, бе човек! Аз се уплаших. Разбирам тези тънки неща аз, да не съм чвор безчувствен.

- Нищо не разбираш. Аз я обичах, а когато се разделихме, мислех си че ще е временно, само след половин година тя тръгна с него. Отначало мислех, че така си отмъщава, мислех си, че ще се върне при мен, но не стана. Въобразявал съм си. Те се ожениха.

- И ти още страдаш след толкова години, така ли?

- Не е точно страдание. Но си пия хапчетата редовно – той погледна празната чаша и намигна на сервитьорката. Тя знаеше какво да направи.  

- Той знае ли? За Мършляка говоря.

- Не, нищо не знае. Няма и нужда да знае това. Той очевидно знае други неща, които аз така и не успях да науча.

През това време в полупразната зала на университета бузест господин в напреднала възраст говореше разпалено на отегчената аудитория. Този път бе избрал темата за приятелството, ползваше цитати от Сенека, препоръчваше им да прочетат трактатите му за старостта и приятелството, като през време си мислеше за адвоката и за смиреното му благородство.

- Знаете ли, колеги – каза, - пак чрез правото ще намерите и приятелството. Помислете колко от вас имат право на истински приятели и кое им дава това право? Всички знаем, че правото е изкуство на доброто и справедливото. А който не владее това изкуство? Той бездарен ли е просто или е решил, че има по-висока стойност от доброто и справедливото? Нима някой изобщо може да си въобрази, че в човешката цивилизация има по-морални и по-благородни стойности от тези на справедливото и доброто? Не бих могъл...

Бяла и добре оформена книжна топка полетя към главата на научния сътрудник.