Плачат мислите ми в мрака,
стене тъжното легло.
Аз те чакам. Чакам, чакам...
Eла, на мойто опело.
До вчера живях в красива розова приказка. Имах си любима жена. Всеки път с радостен вик се втурвах да я разсъбличам. Падах молитвено в краката ѝ. Галех я, целувах я, облизвах я. Вкусна ми беше.
Изведнъж приказката ми свърши. Тя си отиде. Напусна ме и заживя с друг. Беше ѝ омръзнало да бъде сама по празниците, докато аз играя прилежен съпруг. Рекох си шега е. Почаках с надеждата, да се върне. Но, не!
Минаха ден, два... На третия ден хукнах да я търся. Цял ден обикалях улиците и се взирах в женските лица. Нямаше я. Накрая се уморих, стана ми тъжно, после лъхна хлад. Уплаших се и влязох в един храм на Бакхус да се постопля. Дарих му половината си месечна заплата. Горещо го помолих да ми я върне. Не си спомням Бакхус дали ми обеща?
Но помня, че на другата заран се събудих в отрезвителя. Разплаках се. И от тогава все така, сещах ли се за нея, сълзи потичаха по бузите ми.
Сутрин ходех на работа, ...