Треперех от студ, слязла на прашното дъно на спокойствието, там, където събирах мислите си и сортирах ежедневни преживявания. Бях на място, изолирано от всякакво друго човешко присъствие. Кът, единствено само мой, в който таях изминалите си животи и профучалите решения на безкрайно много съдби. Ще ми се да можех да уловя онзи миг, за който дойдох. Моментът, в който тогава намерих баланса си и достигнах онази хармония, в която се чувствах щастлива. Свършех ли всичко това, щях да подредя пъзела на живота си, а това липсващо парченце бях загубила тук в забравените спомени за едни забравени обещания. Е, трябваше да побързам, за да можех да изплувам по-бързо обратно и да се върна при вас.
Ровех дълго из спомените, които бях грижливо прибрала в тайния скрин на доверието и се замислих за нещо съвсем случайно, случило се преди много много години. Отнякъде долитаха звуци от плачещо пиано, което може би напомняше за себе си и което може би се опитваше да заглуши шумът от течащи подземни води. Те ...