Треперех от студ, слязла на прашното дъно на спокойствието, там, където събирах мислите си и сортирах ежедневни преживявания. Бях на място, изолирано от всякакво друго човешко присъствие. Кът, единствено само мой, в който таях изминалите си животи и профучалите решения на безкрайно много съдби. Ще ми се да можех да уловя  онзи миг, за който дойдох. Моментът, в който тогава намерих баланса си и достигнах онази хармония, в която се чувствах щастлива. Свършех ли всичко това, щях да подредя пъзела на живота си, а това липсващо парченце бях загубила тук в забравените спомени за едни забравени обещания. Е, трябваше да побързам, за да можех да изплувам по-бързо обратно и да се върна при вас.
    Ровех дълго из спомените, които бях грижливо прибрала в тайния скрин на доверието и се замислих за нещо съвсем случайно, случило се преди много много години. Отнякъде долитаха звуци от плачещо пиано, което може би напомняше за себе си и което може би се опитваше да заглуши шумът от течащи подземни води. Те шуртяха и спираха след звуците на пианото и действаха като разбита вълна в средата на море.  Да, стоях над онова мое море, което в действителност беше доста уплашено от събуждащите се лоши спомени. Слязох с намерението да не поглеждам в счупеното огледало промушено в пролуките на скалните отверстия, но впоследствие ми се прищя да го извадя и да се погледна в него. Ох, само това не трябваше да правя.  Това огледало знаеше всичко станало и ставащо  до ден днешен и въпреки предупрежденията на близките ми да го изхвърля, аз винаги противоположна на тяхното мнение го пазех скришом. С посягането към него, усетих застоял полъх от дълбоките въздишания на заключеното време тук. Получи се пробив в осъзнаването ми за напразното усилие да търся  погребаните от миналото ми излишни случайности. Предварително знаех, че ще се случи нещо много неочаквано, но въпреки всичко продължих. В тъмното прашно скривалище, на дъното на спокойствието се сетих за някои образи, макар че усърдно се стремях никога повече да не им позволявам да стигнат до съзнанието ми и уж завинаги ги бях заличила с паяжината на забравата. Уви, тежките стъпки на времето, идващо към мен ме накараха да застана нащрек.  
    В този момент, сякаш стоях на трамплина на предизвиканата Съдба, където нямах за какво да моля, нито какво да прощавам, просто чаках удара на предизвиканото любопитство. Знаех, че истините в живота никога не бяха пълни истини, те винаги ми създаваха чувство за нереалност. И за тогава и за сега бях сигурна, че все още живея в някакъв измислен само за мен свят. Непознати са ми тези днешни човешки злоби, алчности, лицемерия и войни за надмощие на интереси. Какви бяха тези хора, кой ги създаде такива, защо живеят така? А щастието е толкова близо и толкова кратко и никога не би могло да се замени с друго понятие, както би могла да се замени с увереността ми, че всеки един живот е предверие към молитвения храм на душата, че  болката е само епизод от преживяното, а вината откъс от молитвата. Ето, аз все още стоях тук и търсех доказателствата за случилото се, а то бе предсказано от много дълго време и въпреки че не вярвах в предразсъдъци, ето че се случи.  Но не искам да се оставя на течението, докато изпадна в състояние на отдалечаване от хората и нито пък искам да пропусна това изживяване. И за да се случи по-бързо, ще затворя очи и ще пристъпя напред до ръба на пропастта, за да се пренеса там в онова време, в онзи свят, който бе по-различен от този, по-щастлив и по-резултатен, а това е приказният. 
Тръгнала към него, не искам да оставям нищо след себе си и дано времето ме разбере и приеме така, както и аз го приех...