Много мислих какво да напиша, как да го напиша, но мислите просто не напускаха съзнанието ми. Спомените минаваха като кино лента, а аз ги „гледах“ с радостна усмивка на лицето и от очите ми неволно се търкулваше сълза. Сълзата на щастието, онова, което Дядо Коледа ми донесе миналата година, и то е най-хубавият ми подарък от много години насам.
4 януари 2011- ветровит, студен, но слънчев ден, някъде около 2-3 следобед, стоя на автобусната спирка и оглеждам минувачите. Притеснението и страхът са с мен и този път, но сякаш не ги усещам толкова учестено, странно за първа среща, нали? Очаквам той да дойде и продължавам да се оглеждам малко несигурно наоколо...
И ето, той се задава; с черни слънчеви очила, черно спортно яке и сив анцуг, много чаровно и усмихнато лице. Спортен стил, а очилатa крият очите му, но тази мисъл бързо ме напуска след приятелската прегръдка и поздравите за рожденния му ден. Тръгваме надолу към уговореното кафене, битова, почти домашна обстановка, непознати лица и... погледи надолу. Вял разговор, няколко небрежни докосвания на ръцете ни в опит за физическо сближаване, увенчани с неуспех. След няколко часа тръгваме към дома му. Вход, асансьор, кафява врата, сив теракот навсякъде, пухкаво коте и празен аквариум, това сякаш ме поотпусна и се осмелих да му подаря скромния си подарък : бяло агънце-ключодържател и пакет солети в зелена опаковка – любимият ни цвят. Реакцията беше топла, придружена отново с чаровна усмивка и приятелска прегръдка. Това ме отпусна напълно и сякаш си отдъхнах, зарадвах се, не мога да опиша това чувство – толкова е истинско, а усещането е незаменимо и незабравимо...
В края на срещата сме в таксито, на път за задачите, които очакват и двама ни. Той слиза първи, обръща се за чао и ме целува – по устните, защото само там стигаше... И уж неволна, проста целувчица за чао, а ме жегна, трогна ме...
Прибирам се след няколко часа в празния апартамент и явно това ми е трябвало - внимание, усмихнати лица, а всъщност кратко усамотение, за да ме жегне и трогне целият този ден. Наплаках се хубаво, олекна ми и сякаш преродена, разбрах, че без този човек не бих могла да живея, че точно този човек искам да е около мен, да е в ежедневието ми, да ме радва и да ме кара да се усмихвам, както от първия ден, в който го видях.
Сега, една година по-късно, той е моята половинка, половинката, без която е трудно да дишам, онази част от мен, която ревностно пазя от всичко лошо.